голям и непростим грях смята мързела си и категоричното неумение да се занимава с това, което не му е интересно. Когато го упреквам в смисъл, че трябва най-сетне и да поработи, той ми отговаря с цитат от Еклесиаста: «В дните на благополучие се възползвай от благото, а в дните на нещастия — размишлявай…» В действителност обаче не мисли така. Просто заливащите го пристъпи на творческа парализа го мъчат като някаква екзема, от която не се умира, но и никога не се лекува докрай.
Аз зная, че той не обича да мисли за тази своя екзема. Скучно и досадно му е да мисли за нея. На него (както ми се струва) изобщо му е скучно и досадно да съществува. Оттогава, сигурно, откакто преживя двайсет и втория си пристъп на професионална импотентност, разбра, че тези пристъпи са завинаги… Това, според мен, е единственото, което го плаши и безпокои истински.
Той навярно и сам не помни кога това се случи за първи път и окончателно. Навярно е било като да намериш в себе си семената на смъртта: изведнъж разбираш, за първи път и окончателно, че си смъртен и не ти остава да чакаш дълго — някакви си петнайсет, двайсет години… А само вчера си мислил, че си (а значи си и бил) безсмъртен! Какво са двайсет години живот в сравнение с безсмъртието? Какво са дребните дози… розовите взривове… щастливите пароксизми на вдъхновението, които стават отвратително редки, в сравнение с ликуващото съзнание за мощ, което те е разтърсвало преди време, преди някакви си десетина години… Чувството за безпределно всемогъщество. Усещането за Бога в гърдите ти — ето тук, под лъжичката, където от известно време не чувстваш нищо, освен тъпата исхемична болка.
Виждам колко силно завижда на хората, които могат да реализират своя професионализъм във всеки един момент. Завижда на художниците. На музикантите. На акробатите.
Прииска му се на акробата да направи задно салто — напряга мускули, прикляка, изхвърля тялото си, преобръща се във въздуха и отново застава на крака — здраво, като излят. Или удря по клавишите и ражда мелодия, която допреди малко не е съществувала и изведнъж я има… Най-важен е моментът, в който пожелаваш… идва ти наум… засърбявате… Няколко пъти пред мен (по различни поводи) е повтарял: «Аз зная защо толкова много хора секат дърва — веднага виждат резултата от своята работа» Това не са негови думи, цитат е, но не зная откъде.
Той силно съчувства на съчинителите от всякакъв вид. Защото съчинителството е изобретяване на нещо несъществуващо без теб, преди теб, покрай теб. Повтарящото се отново и отново изобретение в крайна сметка е откриване на знание за човека, който седи пред теб ококорил очи и нищо не разбира, и дори не си помисля, че всичко вече се е СЛУЧИЛО, че виждаш вече не него, мигащ на парцали, не тленната му обвивка, а същината му, душата му. Неговата същност и бъдеще за много години напред, амин…
Както виждате, аз постепенно се приближавам към главното, към работата му, приближавам се като че по спирала, приближавам се, но все не мога да се приближа, защото не зная как по-точно да разкажа за нея.
Тук няма никакви тайни! Самият той свободно, без каквато и да е външна или вътрешна принуда, разказва за работата си на всеки, който го попита. Понякога ми се струва, че сам се опитва да разбере себе си и с какво се занимава — именно се опитва, напряга се, сили се, — като правило тромаво, понякога не без изящество, но винаги неуспешно.
Струва ми се прекрасно и странно, че той, охотно съгласявайки се на интервюта с журналисти и вестникари, като че нарочно и избирателно отказва на всички по-авторитетни издания. На «Московские новости» — решително «не». На «Известия» — не. На «Комерсант» — не, не и не. На «Московски комсомолец» — н-не. На «Аргументи и факти» — може… а впрочем, не, извинете, не… Затова пък на «Логос и Космос» — с удоволствие! На «Гласът на неведомото» — да, да, утре в дванайсет. На «Черна аура» — моля!…
(Аз разбирам: покрай всичко друго, работата му го храни, рекламата му е необходима като насъщния, макар и само за да поддържа определено ниво на живот. Не говоря за висшите задачи и неназованите цели… Впрочем, ако се замисля, за какво му е реклама, след като ние имаме по пет-шест заявки в седмица и сме капризни като раздразнения до неприличие Ниро Вулф16? Но той обожава да получава хонорари за своите интервюта. «Ха! — възкликва той, изпълнен с радостно удовлетворение. — Сто гущера! Я какви сме печалбари!…»)
Ето, например, откъс от интервюто му пред кореспондента на жълтеникавото списанийце «Червеното утро на магията»:
— … Значи това все пак е чудесен дар?
— Дар — да. В смисъл, че е от Бога. И от немислимото преплитане на хромозоми. Но защо го наричате «чудесен»? Инстинктът, който кара синигера в даден отрязък от време да се заинтересува от клечката, да я клъвне и отнесе на дървото, не знаейки къде да я постави, а после изведнъж по някакъв начин — по какъв? — разбира: ето тук, ето на това място и никъде другаде… Това чудо ли е?
— Това е… някак си… чисто инстинктивна дейност…
— А ученият, който посреднощ, в полусън-полубълнуване изведнъж разбира, че ако тензорът на енергията-импулс се приравни към тензора на масата, всичко ще застане по местата си и Вселената ще придобие нов смисъл? Това не е ли инстинкт? Само не ми казвайте, че е разум! Специално съм питал математици и физици. Разумът е нужен, за да се обясни откритието, за да го направиш разбираемо за околните, и най-вече за себе си. Самото откритие няма никакво отношение към разума. То изниква от нищото, от белия таван, от показалеца… А докторът, който по израза на лицето, по тъжните очи, по цвета на кожата на дланите поставя точната диагноза?
— Е, това е просто опит… натрупана с годините информация…
— Компютърът има още повече информация, но каква полза от нея, ако няма програма? А каква програма работи в главата на този лекар? Кой му я е инсталирал? И от какво следва, че тази програма е в главата му? Може би е в клетките на тялото му? А може би в душата?
— Да, но без информация която и да е програма е безсилна…
— А кой ви е казал, че аз нямам нужда от информация? Седи пред мен момче, виждам ръцете му, пръстите, тена на лицето му, мърдащите му уши… Усещам аромата му. Гласа. Думите, които произнася, отговорите на моите въпроси и как именно отговаря… Че тука има толкова много информация, колкото в нито един компютър… А аз дори не зная какво от това ми е нужно и какво — не! Програмата решава без мен. Същата програма като в малкото горещо телце на синигера, но много по-хитроумна… Впрочем, откъде да знаем? Може би е тъкмо обратното — може да е доста по-примитивна и тъпа.
— Тоест, вие просто задавате въпроси?…
— Примерно. Примерно аз просто задавам въпроси. И слушам отговорите. НАБЛЮДАВАМ отговорите. В тях има всичко, което ми е нужно… Само дето, за съжаление, въпросите стават все по-малко и по- малко.
— И всяко момче…
— Всяко момче. Строго погледнато, всеки човек. Всеки човек е ходещ гроб от таланти.
— И вие разравяте този гроб?
— Грубо казано, да. Не го разкопавам, а го разкривам.
— И сигурен ли сте, че така правите бъдещето му щастливо?
— Нямам представа. Аз не правя хората щастливи. Не ги подобрявам. Само търся в тях талантите и избирам най-мощния, този който доминира.
— А ако талант липсва?
— Тогава не зная. Но досега подобно нещо не се е случвало. Може би невинаги успявам да намеря ГЛАВНИЯ талант, но някакъв винаги намирам… Пълната липса на талант очевидно е много рядък талант…
И наистина е така. Той задава въпроси. Момчето седи пред него, повече или по-малко удобно разположило се в специално меко кресло от едната страна на масата, а той, сгърбил се на древен стол (с права резбована облегалка) от другата страна на масата, трака с куките и задава въпроси. Понякога пее и изисква да му пригласят. Или чете стихове. Или ги измисля. Или изведнъж започва да решава логически задачи. Много варианти и никога не знаеш предварително кой ще избере. Според мен и той самият не знае…
Любимото му занимание по време на работа е да плете дълги вълнени парчета, абсолютно неприложими
