за каквото и да било. Три кълбета вълна — черно, бяло и сиво. Той провежда своя… разпит? урок? диалог?…, трака с куките, без да гледа, парчето расте, изпълзява под пръстите му, а после той или го разплита (бърборейки с придихание някакви тъмни шамански проклятия-заклинания), или го отнася през целия апартамент като бойна хоругва и го окачва в килера, където вече има десетки такива…“
Дочете разпечатката до това място и я сложи настрана върху струпаните на масичката за списания, книги, ръкописи, вестници, омачкани писма, кутийки от сънотворни и разпечатки на скъпа синя хартия. Надигна се от постелята, седна и пусна босите си крака на пода. Отиваше по нужда.
В апартамента бе както винаги тихо, но след няколко секунди взе да се чува сухото, тънко просъскване на готовата да изгори крушка на лампиона. После се появи нов звук — той не се досети веднага, че в банята кранът на чешмата капе. Навън мина камион, железата му гърмяха от дупките и тишината, сякаш оскърбена, изчезна — ядосано се скри в коридора, в дълбочината на апартамента, в килера. Той пъхна крака в чехлите и се затътри към тоалетната.
После мина през банята и дълго си ми ръцете, като разглеждаше лицето си в огледалото. Нещо с това лице не беше наред, нещо не беше както винаги. И тогава с изненада откри, че почти няма вежди. Бързо сложи очилата: вежди почти нямаше. Те и преди не бяха като на Брежнев или Никсън, но сега на мястото на дясната стърчаха три самотни косъма, а от лявата беше останал само някакъв жалък сив пух.
— Да — каза той високо и се изкашля. — Не са като на Никсън.
Ритъмът му хареса и докато изтриваше ръцете си с кърпата изпя на мотив от кукарача: „Не като на Ник- сън, не като на Ник-сън…“ Кърпата не беше много чиста. Под пантофа му изскърца разхлабена кахла. Наведе се да я постави на място и видя в ъгъла под радиатора Старицата. Костенурката мирно дремеше, скрила лапи и късата си черна опашка. Около нея имаше изпражнения, приличащи на изпаднали от текст едри запетаи.
— Дявол знае в какво състояние е къщата! — каза той високо. Тишината изведнъж престана да му харесва. Нощната памучна тишина. Частната. Личната. Персоналната… Безплътният сумрак от звуци. Сенки на звуци. Призраци… Това беше самота, ето какво беше.
Почувства тръпки и побърза да наметне стария си плетен халат, загърна се и стегна копринения колан. Халатът понамирисваше. Халатът понамирисва. Кърпите не са чисти. Кахлите навсякъде са се разместили. Ваната е рижава, тоалетната чиния е сива. Не като на Никсън… Върна се в спалнята, седна на леглото, без да ляга, и взе разпечатката. Десет страници останаха непрочетени. Прочете последните две.
„… Ръкописът му: мънички букви като бисерчета в равни линии, внимателни плетеници, арабески — изобщо дори не прилича на текст и никому няма да дойде наум да чете подобно нещо. Да го разглежда под лупа — да. Сдържайки дъх, както се разглежда древен орнамент, както филателистът изучава любимата си марка. Но не и да чете. Веднъж се осмелих да го попитам: «Какво пишете, сенсей? Мемоари ли?» Последва странен разговор, или по-точно монолог. Отначало той няколко пъти повтори: «Мемоари… Хм, мемоари… Мемоари ли?… — сякаш дегустираше думата. После произнесе със странно и неочаквано пренебрежение: — Но нали мемоарите са… вие разбирате, Роберт — те са минало. Вече станало. Аз не съм ви някакъв историк. Миналото изобщо не ме интересува. Аз описвам бъдещето…» Точно така каза: «описвам бъдещето». Просто. Простичко. Много откровено. И изобщо не се фукаше. Както художникът би казал: «Аз рисувам ручей». Както счетоводителят би казал: «Пиша тримесечен отчет». Не зная какво имаше предвид. Разбира се, не съм чел ръкописа му. Само веднъж, надничайки през рамото му, видях два реда на нова страница: «Ако искаш след сто години нещо да се е променило на този свят, започвай веднага. Божиите мелници мелят бавно».
Трийсет часа изхабих и трийсет страници натраках (на клавиатурата на компютъра), за да повторя това, което различни хора вече трийсет пъти са ви казвали. Нищо не зная за него. Никой нищо не знае за него. Той сякаш няма минало. Той е от нищото. Той е никой.
Възторженият циник Тенгиз го смята за последния Чародей на нашата Земя и ето, че този последен чародей си въобрази, че е способен да върне племето на изчезналите вълшебници — хора, знаещи своя главен талант и затова лишени от комплекси, спокойни, уверени, самодостатъчни, добри. Той ги плоди с десетки ежегодно и не може да повярва (или не иска да повярва?), че животът им следва своя ход и ги подбира, смила със своите шибани челюсти: троши, раздробява, чупи, извива, купува, убива…
Вадим, разбира се, го счита за «творец на бъдещето». За него той е мойра от мъжки пол. У древните Клото преде нишката на съдбата; Лахезис превежда човека през превратностите; Атропос прерязва нишката. Та сенсеят е един с три лица. Той не знае бъдещето, той го прави. Щрака със сребърни куки и плете черно-белите шалове на съдбата…
Не помня точно кой, струва ми се Мариша, говореше красиво за ангела на скръбта — изпълнител на волята Божия на Земята. За раздавача на наказващи удари и нежни награди. Но мерзости на света колкото искаш, а добротата е толкова малко. И ето че всички мълнии отдавна са употребени, а награди има колкото щеш и няма кой да ги раздава и за какво… Дали да не започнат да ги раздават на всички наред — нали всеки грешник е едновременно и праведник? Нали във Вселената няма друг, освен мятащия се, измъчен, страдащ и побеждаващ човек…
А Матвей, този певец на рационални фантасмагории, го смята за пришълец, за прогресор на свръхцивилизация. Получава се доста стройно. Те искат да изменят поне малко хода на нашата история. Но отдавна на всички е известно, че нищо не може да се измени. Отделни безумци обаче все още се опитват, без да жалят нито себе си, нито другите. И Татяна Олеговна, жена му, е от тях. Когато се разболя през 1991 г., отказа да се върне, болестта я изяде, а после тя полудя — забрави къде се намира — говореше на своя си език, престана да разпознава мъжа си… Изобщо тези прогресори здравата се бяха потрудили през XIX век: направиха енергичен опит решително да усъвършенстват технологиите, смекчавайки техническия прогрес с мощно развитие на хуманизма (Пушкин, Достоевски, Толстой, Дикенс, Дарвин, Фройд и т.н.). Все едно, нищо не излезе — победи животинската енергия на тълпата. Не може да се промени хода на историята. Може само да се направи опит да се промени Човека. Но как? Какво в него да се промени и с какво? Да станат всички добри? Но добротата прави човека пасивен. Да станат всички умни? Но това не е възможно с всеки, както не всеки може да бъде бегач. Да станат търпими? Няма ясна граница между търпимост и равнодушие — търпимостта на практика е равнодушие в девет от десет случая…
Не зная. Гръцките богове често се намесвали в ЛИЧНИЯ живот на смъртните, но никога не са се опитвали да повлияят на хода на човешката история, на прогреса. А сега хората станаха прекалено много — боговете не успяват да следят всеки. Аз не вярвам в Бог и в богове. Не вярвам, че съществува разумна сила, способна да влияе на моя живот. Но вярвам, че на света има много странни хора. Просто го зная.
Стигна до датата, сгъна внимателно разпечатката, стана и влезе в кабинета. Запали полилея. Настолната лампа също. Сложи разпечатката на масата, но не седна, а се приближи до прозореца и известно време гледа заснежената улица и черното здание отсреща. „А навън е бяло-бяло — сняг е навалял… А навън е черно-черно — нощта наднича в прозореца…“
Върна се към масата, седна на резбования стол с права висока облегалка, взе химикалката и започна да пише, да чертае, да рисува своите арабески под датата.
„Сега е станало значително по-добре. Но трябва да се постараете да се получи съвсем гнусен, миризлив старец.
1. Понякога го обхваща позив по голяма (нарича се императивен позив), той захвърля всичко и се втурва към нужника.
2. Когато се храни, цялата му брадичка е мазна.
