напомняте! Край!…»
Има и син. На външен вид е на трийсет. Ако не ме лъже паметта, сега живее в Австралия, собственик е на антикварен магазин. Едър, русоляв (не прилича нито на майка си, нито на баща си) красавец с маниери на номенклатурен велможа и много силен английски акцент. Идва няколко пъти в годината — имат някакви общи, неразбираеми за мен, филателистки дела. Отдавна и безуспешно той (имам предвид синът) е мераклия на старинния часовник на Тенгиз. Обсебен е от този часовник и всеки път като пристигне предлага все по-голяма сума на своя развален руски (сякаш има картоф в устата), моли татенцето (Daddy) да му помогне и да кандърдиса Тенгиз да го продаде. Daddy вежливо отказва, Тенгиз също и след половин година всичко се повтаря. Освен този часовник нищо друго не го свързва със сина му. Те са си чужди, вежливо безразлични един към друг.
Напълно равнодушен е и към животните. Но в дома му живее костенурка на име Старицата. Шумоли по ъглите със смачкана хартия. Гледа със старческите си, безсмислено зорки очи, сякаш вижда нещо зад хоризонта на събитията. (Лесно мога да си представя как през късната есенна нощ, затворен в шестстайния си апартамент, той я слага на едната си длан, гали с пръст прохладната й гладка черупка, взира се в мъртвешки неподвижните й очи и умира от самота и мъка.)
Апартаментът е огромен, стар, със здраво пропити миризми на миналото. Таваните са високи четири и нещо, имат гипсови орнаменти (морски богове, водорасли, наяди, нереиди), великолепни полилеи в хола и кабинета. Спалните (те са две) са облицовани със скъпо дърво, а прозорците им представляват разноцветни витражи с изображение на жълто слънце над кафяв хоризонт.
Има и още една отдалечена стаичка без прозорци, нещо като килер, пълна със стелажи. Там стои компютър, който не се изключва (винаги работещ с програма CROSSYST — идея нямам, що за програма е това). Там винаги е полутъмно и страшно като в капище, задушно е и мирише на прах и паяжина.
Има ли той приятели? Интересен въпрос. И аз бих искал да разбера има ли другари. Приятелите са хора, които обичаш «за всичко» без изключение. Всъщност така, както обичаш себе си, защото само със себе си можеш винаги да се договориш за всяко нещо, яростно да се набиеш, а после да простиш, плачейки от нежност. Но такива той няма. Той има нас, но ние не сме му приятели, по-скоро деца, но любими. Не сме му равни. Но без нас няма смисъл да съществува. Но сме едно стъпало по-долу. Като изстрадана книга за писателя, като статуетка за скулптора, като брилянт за майстора. Можеш радостно и нежно да обичаш драгоценния камък, извлечен от теб от грубия и нечист елмаз, но не можеш да дружиш с този камък.
От време на време го посещават. По правило възрастни хора, основно старци и много рядко бабички. Понякога тези визити са доста странни. Но най-странното е, че никой (с много редки изключения) не идва по два пъти. Почти всеки път си личи, че това са стари познати.
Най-често идва Академика. Човек като планина. Куинбъс Флестрин15. Много едър, с огромно шкембе, ръце, рамене и лице. Той го нарича Академика. Понякога и Лауреата. Той наистина е академик (физико-химик), много известен в своите кръгове и лауреат на най-немислими премии: миналата година, например, получи много престижната премия на саудитския крал — немислима сума гущери. Но със сенсея говорят не за физика и химия, и дори не за нефт, а за пощенски марки и за пари. Само за марки и пари. Сенсеят се оплаква, че парите не му стигат и че, ето, неотдавна му предложили «Четвърти номер» (не сутиен, разбира се, а някаква много ценна марка — «на изрезка с московски печат»), а той бил принуден да откаже, проклета бедност. На което Академика отговаря нещо от сорта, че щастието не е в парите, и на свой ред се жалва как и той неотдавна (с парите на саудитския крал) купил няколко хубави марки от един старец, но онзи премислил и сега си ги иска обратно и го плаши с милиция, с обществеността и дори с готови на всичко мутри… Разговорите им за пари са ми разбираеми: парите винаги са интересни. Но когато става дума за марки!… Тенгиз твърди, че и двамата са големи познавачи. Възможно е. Във всеки случай изобщо не разбирам тези техни разговори за марки.
— Тези без воден знак ли са?
— Не, със.
— С хоризонтални?
— Три хоризонтални, а на изрезката вертикален.
— Аха. Добра е… Тройка. Струва ми се, че е Кронщад? Жалко, че е смазана.
— Каквато е, такава.
— А с по едри зъби той има ли?
— Има единичка, без печат.
— А петица няма ли?
— С печат е. Щрайф от три…
И така нататък. Дайте това на вашите шифровачи.
Има един много странен посетител. Веднъж пристигна, без да се обади. Нито млад, нито стар, червено- кафяв, като лула, и също така вони на никотин. Според последната мода с няколкодневна брада, дребен, но страшен и някак неестествен, като Божи грях. Не исках да го пускам, но той само ме погледна с очи на Дракула (не зная какво означава това: изпод вежди, с кървясали очи) — погледна ме и се представи със скърцащ глас. Не можеше да произнесе буквата «р», като застрахователен агент, и каза, че трябва обезателно да разговаря с достопочтения господин Агре, имайки предвид него — Стен Аркадиевич… Той напомняше не на Дракула (Бог да му е на помощ, на Дракула, какво зная аз за него?), а на стареца Пю, слепия убиец от романа на Стивънсън. Стана ми страшно до омерзение, до загуба на личността и го пуснах да влезе.
Оказа се, че са стари познати. Цял час говориха за нещо неразбираемо, обсъждаха някакви глупави анкети, попълваха ги заедно и се зъбеха по повод отговорите на абсолютно идиотски въпроси. («Живели ли сте през по-голямата част от живота си в голям град? Да-не»… «Редовно ли ходите на зъболекар? Да-не»… «Физически упражнения нередовни, редовни, редовни и активни…») Почти не ги слушах — само зяпах застрахователния агент като хипнотизиран. Беше мъчително трудно да го гледам, без да потръпвам, а да не го гледам беше абсолютно невъзможно. И го зяпах, без да чувам и разбирам почти нищо. После започнаха да споменават познати имена: Костомаров, Хан…(Кой Хан? Тенгиз?) Тогава достопочтеният Агре величествено се надигна и произнесе: «Моля ви, при мен!» (Като че досега бяха не при него, а на стълбището.) И отидоха в килера, където още цял час мърмориха, като от време на време си подвикваха рязко. После се върнаха: застрахователният агент отпред (с доволен вид и вече не толкова страшен като в началото), а достопочтеният Агре след него — с изкривено лице и чаша коняк в ръка. От този коняк той после, седейки на работното си място, половин час след тръгването на застрахователния агент, отпиваше, сякаш се успокояваше от силен стрес. А когато се осмелих да попитам какво става и кой беше това, той отговори: «Беше ангелът на смъртта» — и отново хвана чашата. Повярвах му. Почти. Защото да не повярвам, знаете ли, беше много трудно, а да повярвам напълно, беше абсолютно невъзможно…
Споменавам този епизод, за да докажа, че полза от мене няма да имате кой знае каква — от мен няма да научите нищо интересно за връзките му, както нищо не разбрах за тях и самият аз за десет години безупречна служба при него.
Що се отнася до клиентите му, то десетки и десетки от тях минаха през мен, всичките официално записани в съответните файлове, които всеки момент могат да бъдат предоставени след нужната молба от Данъчното управление. Десетки и десетки, основно майки и баби със своите деца и внуци… Имаше и бащи и дядовци, но това ставаше много рядко. Алчни родителски очи в алчно очакване на чудо — днес, сега, желателно по средата на сеанса. Изплашени детски очи, в които страхът толкова бързо и трогателно се заменя от изплашен интерес, а после от обстоятелствена деловитост, и ето пред теб е съсредоточено подсмърчащо дете, сякаш заето с някакъв прекрасен, чудесно миришещ, чисто нов конструктор… И вечният страдалчески вопъл: защо да не може момиченце?!
Той самият не знае защо не може да работи с момиченца. С момиченца, с девойки, с жени… Веднъж каза (не на мен, но в мое присъствие), че вижда вътре в хората — сложната клетъчна структура, нишки, мърдащи цветно с богати оттенъци, сложно организирана каша — но изобщо не вижда жените: те за него са като теракотени, тюркоазни, графитни, малахитови съдове — те не са прозрачни, макар и невероятно, почти божествено красиви… Да им се любува — да, но да работи с тях — не. Нищо че родителите на момиченцата са особено, невероятно, удивително, неправдоподобно настоятелни…
Той е скромен. Не може да му се отрече. Няма високо мнение за себе си и на думи, и на дело. За най-
