облечен и никога не се напива. (Той изобщо не обича да е пиян. «За какво да се напивам? — пита мрачно. — На мен и така ми е весело».) Прекрасно помня времето, когато всички още бяха живи и здрави, той не пропускаше да пийне чаша и с удоволствие разпускаше с шеги. Сега вече не се шегува. Никога. А онези, които в негово присъствие си позволяват да се шегуват, той гледа внимателно. Сякаш очаква продължение.
Втората история е простичка и в значително по-малка степен канонична. Един (свят) човек е нападнат от шайка забавляващи се юноши, надрусали се с някакъв боклук, а може би просто ей така. Обкръжават го, притискат го към оградата на парка и ха да почнат да го мъчат, той мощно прогласява, обръщайки се към главатаря: «Не се бавете! Още утре намерете книгата. (Казва автора. Казва заглавието.) Търсете!» Потресени (от какво всъщност?), младите нехранимайковци го пускат веднага, а главатарят им наистина започва да търси книгата. Сами разбирате, че не я намира, но затова пък четенето му става страст и става порядъчен и дори известен човек.
Извънредно любопитни в тази напълно безвкусна история са вариантите с названието на книгата и автора. Най-често това е Библията: Апокалипсис или Еклесиаст. Понякога е книга по естествени науки, да кажем: «Курант и Робинс! „Какво е математиката?“! Глава първа, параграф четвърти „Диофантови уравнения“!…» А понякога са напълно неизвестни и очевидно фантастични, несъществуващи, например: Артър Майлз «Как да изградиш себе си»… Но не това е най-любопитното. Най-любопитното е, че той се обръща към шибания хулиган на «вие». Във всички варианти на тази история, които съм чувал. Да, това говори за него. Той е единственият известен ми човек, който винаги и с всички говори на «вие» — дори на десетгодишно хлапе.
Що се отнася до самата история, то всъщност нещата не стояха така. Той тръгна да се прибира на четвъртия етаж с асансьора, а ние с Тенгиз и Мариша решихме да се разтъпчем и тръгнахме пеша. Двамата хулигани стърчаха на горната площадка вече от доста време (съдейки по количеството угарки) и щом той започнал да отваря решетката, те го нападнали и го ударили няколко пъти. Какво именно искали, така остана неясно, но нищо повече не успяха да направят — пристигнахме с Тенгиз и ги укротихме. Тръгнах да го вдигам от пода, но той вече ставаше сам, хващайки се за решетката — пребледнял, освирепял, кървища текат по лицето му, очите му като на звяр. «Дайте го тук» — заповяда той на Тенгиз, показвайки по- кльощавия нападател. Приближи се плътно до него, наклони се към ухото му и му каза нещо — какво именно, никой от нас не чу. После нареди на Тенгиз да ги пусне и те си тръгнаха, едва влачейки крака, като покорни паралитици. Кльощавият слезе три стъпала, изведнъж се обърна и попита (с огромно недоумение): «А защо?» «Вървете, вървете. После ще разберете» — отвърна той и така свърши тази история. Мариша го превърза и му би инжекция против тетанус.
Има още една история как той съживи човек — деветдесетгодишен старец, който тихо гаснеше в ръцете на ридаещите роднини, а като дойде на себе си, изведнъж кресна: «Чичо Стен! Това съм аз — малка щука. Вие на коленете си ме друсахте, не помните ли?»
Изобщо има подозрително много истории за хора, които са доста по-възрастни от него, или поне на неговите години, които го помнят от детството си такъв, какъвто е сега. Сам присъствах на подобен случай, когато той, в пристъп на отчаяние, заведе съпругата си Татяна Олеговна при един велик изцелител, който, като го видя, се развика: «Синче! Не ме ли познаваш? Аз съм Льошка-Калошка!» От думите му излизаше, че те петнайсет години лежали в една килия или нещо подобно. Странна история, като се има предвид, че той никога не е лежал в затвор и по думите на лечителя «изобщо не се е променил за тези години». И това за петдесет години ли? Този изцелител не струваше пукната пара — не можа да помогне на Татяна Олеговна…
Впрочем за миналото му почти нищо не се знае. Той никога нищо не разказва за себе си. И не си спомня. Може би няма какво? Или може би всичко е забравил и сега съществува само в настоящето и бъдещето? Когато веднъж, рискувайки да предизвикам високомерното му неудоволствие, го попитах направо, той ми отговори неочаквано спокойно и дори с някакво учудване: «Но аз наистина няма какво да разкажа за миналото си. Там няма нищо друго, освен многочислени проби и грешки. Не обичам да си спомням за тях. Успешните проби отдавна са станали мое настояще, а за неуспешните не искам да разказвам — срам ме е. Досега се срамувам. Достатъчно е да не ги повтарям».
Но това не е истина. Той ПОВТАРЯ грешките си. Изобщо не е Господ Бог, дори не е гений, той е само интерпретатор. «Аз нищо не създавам, всичко вече е създадено преди мен и без мен. Аз само НАРИЧАМ».
Изобщо, оставям встрани историите и легендите с летален край, с осакатявания и други подобни злодейства. Сега вървят слухове (дори вестниците пишат за тях), че са зачестили случаите, когато убийците използват невропаралитична отрова. Или някакъв особено страшен газ, убиващ почти мигновено. Намират трупове на хора (като правило доста състоятелни, дори богати: бизнесмени, собственици на всякакви там ЕТ, ООД, ЕООД, нефтени магнати, хазартни босове), чийто живот внезапно приключва, вследствие на внезапно спиране на дишането. Намират ги в коли, във входовете, на стълбищата, понякога заедно с охранителите им, които също са пострадали, но се събуждат и нищо смислено не могат да кажат: вървели край боса, както и трябва, изведнъж дишането им се затруднило, в очите им притъмняло, припаднали, дошли на себе си: труп, а наоколо мирише на изгоряла хартия… Но всичко това няма общо с него. Той е гнуслив. Дори бих казал — той е гнусливо добър… «Не бих искал да съм старомоден, но животът е свещен», «Не сме го дали ние, не можем да го отнемаме», «Смъртта е по-голяма от който и да е проблем»… И така нататък…
Всяка сутрин чете вестници. Абониран е за четири с различни ориентации и още един — с обща (вече от няколко години абонаментът го прави доброжелател, който иска да остане анонимен.) Чете ги от начало до край. Пухти. Пъшка. Внезапно започва ожесточено да си бърка в носа. Мачка страниците безжалостно, а после се залавя да ги изглажда със своите сухи бели длани. Щрака с ножици. Изрязва статии. Или таблици. Или парчета от текста.
Абсолютно невъзможно е да разбереш какво точно го интересува. Всичко. «Вродената забрана да си братоубиец» (статия от Конрад Лоренц). «Настоящето и бъдещето на литературата» (годишен обзор). «Операция ГРИФ» (как Скорцени се опитал да ликвидира Айзенхауер през декември 1944 г.). «Аферата „Уотъргейт“» (скандалът, който свали Никсън от власт). «Адът и Раят изгубени в океана» (за Галапагоските острови). «В търсене на отговори на трудните въпроси» (за половото възпитание на децата и младежите). «Капитулацията на лейтенант Онода» (историята на самурая, продължил да воюва на Филипините чак до 1972 г.). «Средна възраст 900?» (популярно за проблемите на дълголетието). «Признанията на убиеца» (откровенията на терориста Барух Надел, организирал убийството на граф Бернадот). «Тълпите на самотниците» (за рокери, черноризци и други подобни)…
Но преди всичко статистики. Най-различни. «Относителният дял на военните разходи към БВП на САЩ»… «Текучество на кадрите: причини и предупреждения»… «За проблемите на раждаемостта и демографското неведение»… «Интелектът на учените от Кембридж»… «Поколението на 2000-та година»… «Продуктивните райони на океана»…
Изрезките се разпределят по папки, връзките се завързват, разрязаните и смачкани листа се хвърлят в кошчето. Не мога да си спомня нито един случай, нито един, когато да е ползвал тези сведения. Не е никакъв ерудит, паметта му е много лоша, или го мързи да я използва. Неговата памет съм аз. Той затова ме държи, за да помня всичко, което би могло да му потрябва. Но много рядко изниква подобна необходимост. Обикновено ме използва не като база данни, а като най-елементарно тефтерче за записи. «Кога ми беше срещата с онзи кретен от „Дейли Нюз“?» «Искам да се срещна с Мариша, свържете се с нея и назначете среща в сряда в петнайсет тире шестнайсет…» «Забравихме ли да отговорим на Института по приложна астрономия? Забравихме. Много мило. Нахвърляйте един вежлив отказ, ще го подпиша…» Със същия успех може да използва настолен календар. Щеше да му е доста по-евтино. Но предполагам, че работата е в това, че не можеш да упрекваш настолен календар — направо е невъзможно.
Освен вестници и списания, той не чете нищо друго. Отдавна е достигнал възрастта, когато белетристика не се чете изобщо, а ако се чете, то е малко и основно речници, енциклопедии, исторически книги или най-различни учебници.
От четири години живее сам. Женен е за Татяна Олеговна, много болна жена, която вече четвърта година е в специална клиника и очевидно завинаги ще остане там. Посещава я всеки понеделник, а като се върне, е черен и злобен като дракон и съска към мен: «Край! Повече там не отивам. И не смейте да ми
