— Везултатите са обнадеждаващи, двугавю геневал.
— Шести месец ми го казвате това. Къде са, като са обнадеждаващи?
— Задачата е много сложна, двугавю геневал. Никой в света…
— Зная, зная! — Големият началник замълча, а после произнесе многозначително: — Ако някъде го можеха, ние, другарю професор, щяхме да минем и без вас. Разбра ли?
— Тъй вявно.
— Та така. — Началникът отново замълча и се вслуша. — А той защо изобщо крещи? Не разбирам.
— Боли го — обясни главният лекар. — А да използваме павалелно обезболяващи пвепавати…
— Как така го боли? Кого го боли?
— Подопитния. Добвоволеца. Това е много болезнен пвоцес, двугавю геневал… (Началникът слушаше с полуотворена уста, пълна със златни зъби. Белезникавите му бузи бавно порозовяваха. Ставаха червени, кървавочервени.) В това е целият пвоблем. Пвоцесът ние вече отваботихме, но съпътстващите…
Началникът стана червен като прясно месо и закрещя.
— Курво недотепана, дето едно „р“ не можеш да кажеш — развика се той. — Вредител недое…! Белогвардейско куче! Ти разбираш ли за кого приготвяш посраните си препарати? Ти разбираш ли кой ще ги пие, шафрантийо тлъстолика, педераст нещастен, мъдурко, говно еврейско! Семейственост ли насаждаш в учреждението, или се занимаваш с вредителство? Стани, полковник, когато говориш с генерал-лейтенант!
Главният лекар с готовност стана и търпеливо, с ръце по кантовете, слушаше ругатните, чакайки възможност да се оправдае. Не че беше свикнал — обикновено с него разговаряха вежливо и дори почтително, но този ряпоглавест пръдльо винаги крещеше, харесваше му да крещи и винаги намираше повод да се заяде, за да може на воля да се накрещи. Да се изпразни. Метеоризмът е шибана работа, мъчителна и унизителна. И е пълен идиот при това. Но като че ли се изпразни. Успокои се. Сега ще ми предложи да седна…
— Седнете, другарю главен лекар — каза Големият началник уморено. — Вие сам разбирате, че подобно положение е недопустимо. Трябва да предприемем нещо.
— Вазбива се, двугавю геневал-лейтенант. Точно над това ваботим сега.
— Правилно. Продължавайте. И ако ви трябват още някакви лекарства… микстури, препарати — незабавно ми докладвайте и ще ви ги осигурим.
— Слушам.
Началникът известно време внимателно и дори нежно опипваше бузите си с белите си пръсти, обрасли със златисти косми, а после попита:
— Но вие казвате, че като цяло работата напредва?
— Тъй вявно. Главната задача вече е вешена.
Началникът кимна, очичките му станаха като процепи.
— И как работи това нещо? Не мога да си го представя. Защита от болести ли? Или?… — Така и не се реши да изрази с думи какво именно „или“ и само с ръце показа нещо неопределено опасно.
— Нямам право да обсъждам тези въпвоси — каза главният лекар сухо и отмъстително добави: — С вас.
Това оказа необходимия ефект. Другарят генерал-лейтенант отново вкусно, от цяла душа, пръдна и тогава главният лекар стана, извади от стъкления аптечен шкаф туба с активен въглен и я подаде над масата.
— Горещо ви го препоръчвам — каза той окуражително.
„В скучните разговори за хората от миналото са скрити тайните на извършеното от тях“.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ДЕКЕМВРИ. СРЯДА
НОЩТА НА ПАТРИАРХА
„… Името му е Стен Аркадиевич Агре. Името като че е необикновено, но само за днешното деидеологизирано безвремие. Всъщност Стен означава «СТалин-ЕНгелс». Той имал някога по-голям брат, който се казвал Марлен: Маркс плюс Ленин. А откъде при него, изцяло руски човек, се е появила толкова екзотична фамилия досега не съм успял да науча. Знаещи хора обясняват, че «агре» на санскрит значи «първи» или дори «най-висш», на грузински е «ето» («Ето колко е разсеян…»), а на иврит «агра» с ударение на последната сричка означава «данъци». Това е всичко, което успях да разбера на тази тема. Тоест нищо.
… Съгласих се сега да пиша за него не защото се изплаших от вас… Не трябва да се преувеличава. И не заради това, че искам да ви помогна. И накрая не заради това, че виждам в занятието някакъв користен или прагматичен смисъл. Започнах тези записки, защото ми се струва, че разбрах окончателно: след мен на света не ще остане нищо, освен моите записки. Нещо повече: и след НЕГО самия не ще остане нищо, освен тези мои записки. О, може би няколко слуха, които дори сега вече приличат на легенди. И огромно множество интервюта, недаващи никаква информация, а само дразнещи въображението и пораждащи нови слухове и легенди.
За него и досега пускат странни слухове и разпространяват сочни легенди. Предполагам, че във вашия департамент някой старателно ги събира, сортира (изплезил език) и подробно ги анализира. Допускам също така, че част от тези слухове са измислени и разпространени именно от вас… Но две легенди ще приведа тук. Едната, защото ми се струва напълно отшлифована и в състояние на готова новела. А втората, защото лично бях свидетел на събитието и имам възможност да наблюдавам как скромната трапезна какавида на факта се трансформира в разкошна пеперуда-легенда.
И така, първата история. Действието се развива през деветдесет и четвърта, не по-късно от деветдесет и пета. Пътува тролейбус през деня, хората са малко и са седнали. Всичко е тихо и мирно. На задната седалка се е разположил един чичко, за когото по принцип може да се каже, че е голям пролетарски рогач. Именно затова е изключително сам и очевидно скучае. И той започва да говори, по-точно да прогласява:
— На следващата спирка ще слязат двама и ще се качи един.
— А на другата никой няма да слезе, а ще се качи майка с дете…
— На следващата ще слязат четирима, а ще се качат трима…
На всички тези прогласявания първоначално почти никой не обръща внимание, но скоро хората забелязват, че всичките му предсказания по странен начин се сбъдват. Всички. До едно. И абсолютно точно.
— … На следващата ще слязат трима, а ще се качат мъж и жена.
Така и става.
— Коя е следващата? Московската гара ли? Двама ще слязат, двама ще се качат…
Absolutely!…
Постепенно устите на хората се отварят, очите им се закръглят. Сега вече всички го слушат, като че е Жванецки, освен една безцветна девойка, потънала в детектив с гланцирани корици. Останалите го слушат жадно, със сладък ужас, при това никой не рискува да се обърне и да го погледне, само ушите им са наострени като на бити котки.
— …А на следващата ще се качи един и ще слезе един.
Така и става: един влиза (и веднага уплашено застава нащрек — къде съм попаднал и какво става тук?), но пък не слиза никой! Тролеят стои с отворени врати, времето си върви, няколко злоради физиономии се обръщат към подпийналия пророк, вратите вече тръгват да се затварят и тогава безцветната девойка внезапно затваря книгата си и с вопъл «ой-ей-ей!» (или нещо от този род) се измъква през съседа си на седалката, без малко да заседне между крилата на вратата, но успява да слезе. Хората в тролея въздъхват. Всички чакат какво ще се случи по-нататък, но нищо не става: пророкът мълчи, героически сражавайки се с абстиненцията. И когато тролеят спира на поредната спирка, той става от мястото си — дребен, мърляв, с крива уста, — стъпва на стъпалото, за да слезе, и за последно обявява:
— През деветдесет и шеста ще победи Елцин, а през две хиляди и шеста ще избухне ядрена война с терористи…
Това е за него. Макар че той съвсем не е дребен, а по-скоро висок, не е мърляв, а дори доста грижливо
