— И рекламите не чета. И телевизия не гледам. Сив съм аз и ти пожелавам от все сърце и ти да си такъв. А от какво цери той?
— От всичко — каза Работодателя с тон на щедър домакин.
— И за какъв х… ни е?
— Не на нас — рече Работодателя. — Имаме поръчка.
— Каква поръчка?
— Да го изтръскаме. Той много знае този Льошка-Калошка. Сам видя.
— А кой е поръчителят?
Работодателя не отговори веднага, но все пак отговори:
— Аятолаха — каза той. — Извинявай.
Пак Аятолаха, искаше да каже, но, естествено, не каза Юрий. Нима не разбира, че не бива. Опасно е. И понамирисва. Гущерите не миришат ли? Още как миришат. Ако ги подушиш. Но ако не ги душиш специално, тогава, разбира се… Тогава не миришат. Не искам да работя за Аятолаха, разбра ли? За Павел Петрович Романов — с удоволствие. Но за Аятолаха не искам. Повръща ми се. И не само от страх.
Вече навлизаха в града, бял от пресния сняг и черен от сенките и мокрия асфалт. „А навън е бяло, сняг е навяло… А навън е черно, нощта в прозореца поглежда…“
Работодателя спря пред входа на „24 часа“, без да каже нищо, отброи шейсет гущера, по двайсетачки, и си тръгна, махайки с ръка на прощаване. „До утре. В десет нула-нула да си на работното си място — ще изкормим още един чичко с брада…“
Ако ще да е с рога. Юрий влезе в магазина и напазарува за четирийсет долара най-различни неща. (Продавачите му бяха стари познати и приемаха долари, дойче марки и ранди от ЮАР — по специален курс, разбира се, но така е, се ла ви…)
Ръцете му бяха (по американски маниер) заети с два огромни пакета и за да не рискува да счупи драгоценните бутилки, той натисна бутона на звънеца с брадичка. Жанка дотичка веднага, отвори вратата и по квадратните й очи той разбра, че нещо не е наред.
— Какво?
— Твоят Вадим е тук… — каза Жанка тихичко и сякаш уплашено. — Според мен не е на себе си, честна дума.
— О, Господи! — каза Юрий, но повече с облекчение, отколкото с неудоволствие и яд.
Откакто се върна от тъпата си експедиция в Северен Кавказ, Вадим пребиваваше в напълно необичайно за него състояние. Един такъв тих, невзрачен, незабележим до такава степен, че понякога ставаше дори невидим с просто око. Той и по-рано беше доста незабележим, но сега сякаш го бяха изтрили като старо петаче. Превърна се в старец. Някой от момчетата отбеляза (с известен страх), че Вадим сега от време на време по поразителен начин губи контрол върху лицето си и започва да прилича досущ на загубил присъствие на духа и дори угодничещ старец-клошар. „Какво ти е бе, говедо? — питаха го. — Боли ли те нещо?“ Той мързеливо се зъбеше с цитати от телевизионни реклами. Мариша не издържа на неговия разпад и деградация и го замъкна в частна клиника, където констатираха, че физически е здрав, но психически потиснат (което бе очевидно и без тях) и му препоръчаха лечение с някакви шибани инжекции, от които състоянието му като че ли се влоши.
Сега той спеше в креслото пред пуснатия без звук телевизор и лицето му бе още по-жалко и немощно от обикновено. Устата му бе полуотворена, а сивите му клепачи мърдаха трескаво. Юрий го подуши, но не усети миризма на алкохол. Добре, нека почива. Засега. После ще видим.
Върна се в кухнята, където Жанка вече се вихреше с пълна сила — шумолеше с опаковъчната хартия, отваряше пакетите, поставяше продуктите в чинии, нещо режеше — розово и тлъсто, тропаше вратата на хладилника, дрънкаше с вилици и ножове — очевидно бе огладняло момичето и жадуваше да пийне нещо. (Интересно може ли така да се каже: жадуваше да пийне?) Той отвори бутилките, приготви първата порция, най-вкусната — джин с тоник. Изпукаха отваряните кутии с тоник, зазвъня лед в прозрачната синева на божествената напитка, те се чукнаха, пиха и веднага в уморената му глава зашумя приятно и светът стана напълно приемлив, дори уютен и хубав. Светът стана добър, но взискателен — веднага поиска да повторят…
Когато телефонът звънна, те бяха изцяло в този свят — добри и дяволски хубави. Жанка, стъпвайки не съвсем сигурно, взе да дрънка с Маришка за рецептата за торта „Аристократ“. Юрий се чукна с появилия се от нищото Вадим, който, очевидно, добре се беше наспал в мекото кресло и сега бе готов да се присъедини, дори порозовя от предчувствието.
Състоя се странен разговор.
— Ти за кого гласуваш? — попита внезапно Вадим, набучвайки с вилицата разпадащо се парче топло пушена есетра.
— В какъв смисъл?
— На изборите.
— На какви избори?
— Мамка му. Ти вестници не четеш ли?
— Не чета! Не чета вестници! Какво ми досаждате всички? Не чета и ви съветвам и вие да правите същото!
— Аз мога да променям бъдещето — каза внезапно Вадим и го загледа очаквателно.
— И? — каза Юрий.
— Какво и? Мога ли? Или не?
— Не зная — призна Юрий честно.
— Слушай ме, мамка ти! АЗ — МОГА — ДА ПРОМЕНЯМ — БЪДЕЩЕТО. Това вярно ли е? Или не?
— Братле — каза Юрий. — Господи! — Накрая разбра какво се иска от него, но сега нищо не можеше да направи. — Чуй, братле, я по-добре да пийнем още по едно. Ей Богу…
Вадим, напрегнат и целият сякаш наежен, го гледаше неразбиращо, после облиза устни и се отпусна.
— Е, да… — промърмори той. — Ти си пиян, забравих… Извинявай. Разбираш ли, стори ми се, че вече мога… на сън ми се стори. Толкова хубав сън беше.
— Кой там при тебе непрекъснато крещи? — попита Големият началник и се намръщи болезнено. Изглежда, от снощи го болеше глава. Може би го мъчеха газове. Той явно и откровено страдаше от метеоризъм. Освен това имаше и огромно тлъсто лице, приличащо на ряпа с опашката нагоре. Бе белезникаво като ряпа и с тъмни петна, сякаш ряпата бе изгнила на места. Очите на това лице изглеждаха като някакво биологическо излишество.
— Провеждаме изпитания, двугавю геневал — обясни главният лекар с цялата си налична предупредителност. — Интензивно. Не пвекъсват нито за минута, двугавю геневал.
— Не можете ли да го накарате да млъкне?
— Можем, вазбива се. Но това ще навведи на експевимента.
— На какъв експеримент?
— На онзи същия, двугавю геневал — каза главният лекар многозначително.
Ряпата го гледаше и мигаше с човешките си очи и като че размишляваше напрегнато… Изведнъж се разнесе дълъг съскащ звук и замириса като в нужник. Очевидно напрежението бе прехвърлило някакъв допустим предел.
— Извинявам се — произнесе ряпата с простодушно облекчение.
— Ще ви бъде полезен активен въглен, двугавю геневал — отбеляза главният лекар, но другарят генерал не пожела да обсъжда тази интересна тема.
— Вие, докторе, вече шести месец провеждате тези свои експерименти — каза той, изведнъж преминавайки на „вие“. — А къде са резултатите?
