като гара, и там никой, само входната врата се блъска от течението. Тогава съзнанието ми се замъгли. Пред очите ми притъмня и повече не помня. Само някаква павирана уличка… със стари, овехтели, напукани къщи… черна старица ме гледа от един вход… А когато дойдох на себе си, се оказах в бърлогата на Толка, сред крадци и бандити… но това вече не е интересно.
… Ти пък! Имаше и много странни! Спомням си двамина… Единият бе съвсем момче, на шестнайсет години — тогава и аз си бях сополанко, но той ми се струваше направо дете, абсолютно хлапе. Казваше се Денис, фамилията му не си спомням, по-точно казано, не я зная. Беше с клепнали уши, шията му — тънка като пръст, ръцете — хилави, а дланите му — червени като на гъсок и яки. Хлапак. А втория наричахме Синчето. Не зная чий син беше, но Главния така го наричаше: „А сега, сине, скъпи мой, ще се заемем с вас певсонално…“ Тези двамата ги мъчеха по особен начин. Какво точно им правеха, никой от нас не знаеше. Те крещяха. Денонощно крещяха дни наред. Докторите тичаха край тях със спринцовки и системи, ограждаха ги в далечния ъгъл, ама каква полза — те викаха колкото глас имат… Тогава ги изведоха и ги държаха далеч от нас чак във втората процедурна. Но се случваше — пльоснал си се в първата процедурна с маркуч отзад и чуваш през четирите стени и коридора как той там крещи. Не зная на какви мъки бяха подложени, но ги понасяха като стой та гледай. Човекът е способен на всичко. Пет дни вика като луд от непоносими болки, после спи едно денонощие и отново е като краставичка. Само дето не помни какво е ставало с него през тези дни… Казах ли ти какво искаха да направят от тях? Не? Правилно съм постъпил: няма защо да дрънкам за това. Ако се окаже истина… Не дай Боже да е истина…
(— А за къщата, в която ви държаха? За самото здание? Нима нищо не помните?
— Нищо. Не че не помня, не зная. Докараха ме през нощта в закрит фургон… спомням си само някакъв двор, проливен дъжд, черни стени наоколо и нито един светещ прозорец… Дори на колко етажа е не мога да кажа — не зная. Загадка, тайна…
— Никога ли не ви извеждаха на разходка?
— Каква разходка, миличък? Кога? Между процедурите ли? Между тях ти спиш неспокоен сън и виждаш кошмари за жени… Това, което добре запомних, е вестибюлът. Бил ли си на Витебската гара? Точно така изглеждаше — двуцветни кахли на пода, таванът стъклен, а по стените като че железни ажурни решетки…)
… Вместо разходки имаше редовни срещи с другаря оперативен работник. Два пъти седмично и още когато се наложи. Кой на кого какво е казал и кой е присъствал. Системата е много удобна за разчистване на лични сметки. В Библията как е казано? Око за око, мамка му, зъб за зъб. Аз съм миролюбив човек, но никого не съветвам да ме закача. Боят е занимание за малоумници. И без бой така ще те подредя, че за цял живот ще го запомниш и десет пъти ще се замислиш, преди отново да ме засегнеш…
… Не, с никой от тях не се виждам. За какво? Оттогава е минало толкова много време! Имаше, наистина, един интересен случай: идва един заедно с жена си, както каза. Тя беше на петдесет години, че и кусур, а той най-много на трийсет, хайде на трийсет и пет. Жената бе красива, трябва да призная, но стара… добре де, не става дума за това. Аз гледам не нея, а него и не вярвам на очите си: Денис. Жив, съвсем натурален. „Денис! Братле! Не ме ли помниш?“ Той ме погледна с безцветните си очи и казва: грешите, не ви познавам. „Как така не ме познаваш?“ Не, той не помни никаква лаборатория, само повдига рамене. „Нима и Синчето не помниш?“ И никакво Синче не помни… Виждам, че лъже нагло, но нищо не мога да направя. И най-вече не разбирам защо? Защо не признава? Страхува ли се? Минаха толкова години и вече никой нищо не помни за онези работи… Започнах да му се ядосвам: не ти разбирам, казвам му, чувството за хумор! Какво ти става? Но много бързо се осъзнах: какъв Денис? Той сега трябва да е на около седемдесет, дърт пръдльо като мен… Може би този му е роднина? Синче? Не признава да му е син. Напълно загуби дар слово. Добре, оставих го на мира, но след доста време си помислих: нима Тато наистина е успял? Нима той оттогава не старее, а просто ми гони гарез, че тогава аз него и Синчето ги изпортих на оперативния?
… Нещо се случи между тях. Нещо неблаговидно, някакъв сблъсък. Случайно чух как се карат в пушалнята, заслепени и оглушали от злоба — пиленцето, малолетният Денис, и Синчето, човек вече на възраст, солиден, сякаш не от тези, които викат, високомерен господин, побелял, плешив, с огромно родилно петно на тила… Подслушах ги и донесох на оперативния, не от злоба, а просто този господин да не си въобразява много за себе си, буржоа недоутепан… А те спореха за другаря Сталин, при това произнасяха някакви странни, неразбираеми думи: „екстракт от гъби жоуджи“, „настойка от виолетов мудзин“, това бе от китайската медицина, но имаше и по-страшни думи: „нечовешки мъчения“, „проклятия“, „безсмъртие“…
Абсолютно несвързана, ни в клин, ни в ръкав история (както обикновено) без начало, без край, и Юрий не можа дори да обърне нужното внимание на думите „огромно родилно петно на тила“, когато домакинът неочаквано прекъсна излиянията и захриптя:
— Край, край, край! Махайте се оттук. С песен. Сеансът свърши. Сега ще акам. Искате ли да се полюбувате как ака парализиран? Достойно за четка на художник зрелище.
И тогава от нищото, без покана, без заповед, нечуто се появи дебела красавица в неприлично прозрачни копринени дрехи и на лявата стена се включи и засия внезапно гигантски телевизионен екран; в ръцете на красавицата се появи порцеланово чудо на санитарната хигиена; стана нетърпимо горещо и Юрий изскочи в коридора в атмосферата на божествена прохлада и дежурният бияч му се стори стар и до болка добър познат…
В колата мълчаха известно време и макар че пътят бе труден Работодателя не пееше, а тихо подсвиркваше през зъби. После Юрий извади от пазвата си диктофона, пренави лентата и се чу неприятен глас.
— Как ти се стори? — попита Работодателя.
— Нормално. Четири по шестобалната система. Дори четири плюс.
— Поне веднъж не излъга ли?
— Да. Как останал в празното здание.
— Така е — съгласи се Работодателя с удоволствие. — Знаеш ли по какво разбрах? Миналият път тази история ми я разказа по съвсем друг начин: уж го закарали с покрит фургон извън града и там го изхвърлили направо на снега…
— Аха. И тази история за Денис… който дошъл при него с жена си…
— Е?
— Също е доста неубедителна… Послъгва там, но не мога да разбера точно в какво… Нищо. Ти много ли пъти си общувал с него?
— Днес за трети път.
— И той така и не си спомни как се е наричал този… абе… Синчето? Господина?
— Силецки — бързо отговори Работодателя и веднага стана ясно, че лъже. Той сам го разбра, засмя се и каза: — Не можа да си спомни. Или не поиска да си спомни. Наистина, кълна се… А защо питаш?
— Имам един познат — каза Юрий небрежно — Той има такова огромно родилно петно на тила.
— Така ли? — Работодателя го погледна бързо. — И на колко години е твоят познат? — попита той също небрежно.
— Сигурно на шейсет. Или на шейсет и пет.
— Не. Не е същият. Не излиза. Онзи днес би бил на сто, че и отгоре. — Той отново го погледна, този път откровено внимателно. — Макар че от друга страна, ако се замислиш… Ще ни запознаеш ли?
— Едва ли — каза Юрий и спокойно издържа знаменития му поглед. — За какво ти е? Само напразно ще разтревожим възрастния човек.
Работодателя замълча. Юрий извади втория диктофон, секретния, и провери записа — и тук всичко беше наред. Добре, помисли си. После: днес изобщо не искам да мисля. За нищо. По дяволите.
— А кой всъщност е този твой Алексей Матвеевич? — попита той.
— Как? Ама ти не разбра ли? Това е Алексей Добрият. Великият изцелител. Абе ти вестници не четеш ли?
— Не чета. И радио не слушам.
— Не ти ли пускат реклами в пощенската кутия?
