мъки? А и всички са свои. Какви врагове, когато аз съм от Питер, Кривокракият Вова е от Чкалов, а Толка- Лапай е от лагера, кучето му апашко…
(Всичко това беше почти като в кошмарен сън. Понякога приличаше на театър. Тиха тъмнина. Неестествено ярко осветена сцена. Гениален, неприличащ на никого актьор на тази сцена… неговият безкраен и умишлено несвързан монолог, почти без жестове и мимики… Мъртвата неподвижност на театъра на абсурда — и внезапно — от време на време, без заповед, без нареждане, беззвучна като сянка и безсловесна като призрак женска фигура се появява до постелята, едва видима в тъмното, но в черна, непристойно тънка рокля върху голото тяло и подава на този странен разказвач поредната чаша с тъмновишнево питие… И адска жега, въздухът в белите дробове вече като че съска, но неизвестно защо протегнатата с микрофон ръка мръзне…)
… Имаше един кавказец, или грузинец, или осетинец, който винаги мълчеше, а когато го питаха нещо, само се вторачваше с шибания си черен поглед, така че да съжалиш, че си се обърнал към него. Той денонощно само спеше и кльопаше, хранеха го отделно от нас, държаха го на някаква особена диета, но той не дебелееше и непрекъснато бе гладен като вълк, страшно беше да го гледаш как лапа пилето барабар с костите или с лъжицата гребе от кашата — не оставяше и трохичка в чинията, въпреки че му даваха двойни, дори тройни порции. Не даром, разбира се. На този свят безплатни обеди не съществуват. Правеха му процедури рядко, веднъж, най-много два пъти седмично, и го докарваха обратно на количка, сам не можеше да върви и бе черно-син след тези процедури, като удавник. Като полежеше неподвижно (тихо, без звук, дори дишането му не се чуваше) едно денонощие, отново ставаше свеж като краставичка… Но една вечер, когато всички вече се готвехме да си лягаме, приключвахме разговорите, утихвахме един след друг, той внезапно стана от леглото, огромен като статуя, и тръгна, тръгна, тръгна, без да поглежда никого, към изхода, където дежурният сержант седеше и от скука си чоплеше носа. Сержантът стана (беше як мъж, както сега казват — напомпан), но той го отстрани от пътя си, както забърсват трохите от покривката — сержантът, без да издаде звук, се затъркаля по пода между леглата и там остана да лежи като Буратино. А онзи, прав като шкаф, излезе в коридора, там нещо тресна, заврещя, сякаш затиснаха котка, и край. Повече не видяхме този човек… А дали изобщо беше човек? Не зная, не се наемам да гадая. Тоест по принцип беше, разбира се, но какво бяха направили после от него? Ето това е въпросът!
… Имаше и едни Костик, Костя Грошаков — дребно човече, черничко, арменче беше… Всъщност не беше никакъв арменец, но като му лепнаха от самото начало ту „Карапет“, ту „Ованес“, и така си остана. Та с него какво направиха? Престана да ходи. Тоест в тоалетната. Нито пишкаше, нито по голяма нужда ходеше. Изобщо. Месец, втори, а той не ходи. На всички им направи впечатление и взеха да го кодошат, цвилят като жребци, шегички си правят, но какво смешно имаше в това? Представи си подводница, на чийто екипаж не му трябва нужник. Или космонавти. Полезно нещо и нищо смешно… После го преместиха. Защо? Къде? За какво? Върна се веднъж от процедура, събра си личните вещи и обяви: прощавайте, момчета, преместват ме, помнете ме с добро. При това беше весел, сякаш го бяха наградили с орден. Но и ние не се огорчихме кой знае колко: от него бе започнало да мирише лошо напоследък, на карболов разтвор, на някаква химия, при това особено силно вечерно време…
(Странна работа! Дали адската черна жега, идваща от дъното на помещението, беше виновна за това, дали противоестественият студ, почти мраз, който вееше от клиента, дали самият клиент — застинал неподвижно, озъбен, обрасъл с косми полупокойник, — дали скърцащият му глас… а може би начинът му на говорене… а може би именно онова, което разказваше… Всичко това създаваше нереална атмосфера, атмосфера на задушаваш малариен кошмар… И тази атмосфера носеше още — неизвестно защо — вяла, сива заплаха и необяснима опасност, сякаш пред теб не стои човек, не стои словоохотлив разказвач, а невидима, бърбореща тълпа… Защо тълпа? Какво общо има тълпата? Сигурно това, че хората в тълпата вече не са хора, а особено опасно животно, непредсказуемо и неопределено, което няма никакво отношение към човека и човещината.)
… Болшинството бяха от обикновени по-обикновени. По три пъти на ден ги тъпчеха с някакви боклуци, разтягаха ги на маси от метални сребристи тръби, въртяха ги всякак върху тях, докато могат да издържат костите и ставите… пояха ги с микстури, караха ги да гълтат по шепа таблетки на ден… държаха някои в пълна тъмнина, други на ярка светлина, на жега, а някои във вани с лед… Варяха ги. Сваряваха ги до твърдост! Сам виждах: в специални казани… На мене веднъж два маркуча ми напъхаха — единия в устата, а другия отзад — и така лежах разпънат половин ден и си помислих, че ще предам Богу дух… Толка-Лапай го хапеше змия, червена, жива, истинска, и той после бълнуваше цяла нощ за жени… От всичките тези процедури ние повръщахме, дрискахме, пикаехме по сто пъти през нощта, целите ни тела бяха в мехури, някои пожълтяваха като от жълтеница, други чернееха като последни алкохолици… Но като цяло си оставахме каквито Бог ни е създал: тъпанарите не ставаха по-умни, а умните — по-глупави. Не се променяхме и с нас не ставаше нищо такова, за което си струва да говориш вечер на чашка. Беше ни все едно! Всеки месец паричките капеха — по пет бона в книжка, при това книжките бяха поименни и в нас. А тогава времето беше такова: в магазина москвичът струваше пет и половина хиляди, а волгата дванайсет… Не е имало тогава волги ли? Значи имало е победи, не е ли все едно? Тъй че за такива пари бяхме готови и по три маркуча да ни напъхат, дори щяхме да сме благодарни, стига да имаше къде да ги вкарат. Впрочем, никой от нас не бе заведен там насила — всички бяхме доброволци: „За Родината, за Сталин!“…
… Главен там беше един дребен, тлъстичък, розовичък, чистичък, като добре окъпано нерезче. Косата му винаги зализана и като че мокра, сякаш току-що е бил под душа, на носа му пенсне, ръчичките — бели, чисти и тънки. Той винаги сплиташе пръсти върху шкембенцето си, а то вечно стърчеше от разкопчаната му престилка. И квадратни мустачки под носа. Едно такова смешно и безобидно човече. Зайче. Но виждаше право в нас. „Пак ли си мастувбивал, севсемино!…“ — казваше с тъничкото си противно гласче и с такова отвращение, сякаш си купчина лайна. „Аз пведупвеждавах ли те, или не? До октомвви да не му се дава месо на този севсемин…“ Не зная как се е държал с другите, но по време на процедури на мене винаги ми казваше: „Тъвпи, казак, ще станеш непвеменно атаман. Ще тичаш като Нувми, а ще вкарваш голове като Бобвов.“ Бобров беше страхотен нападател на ЦДКА, а Нурми беше някакъв бегач, според мен финландец, а може и швед да беше12.
(Работодателя го слушаше, сякаш говореше скалд13, който му пее Младата Еда14, но понякога го прекъсваше с въпроси:
— Как беше фамилията на Толка-Лапай?
— На Толка ли? Лапай? Х… го знае. Не помня. Може би Лапаев? Или Лапайски.
— За какво беше осъден?
— За кражба. С цел обогатяване. Обрал един апартамент и веднага го гепили, ченгетата не му дали дори да се наспи. Осъдили го на пет, а го пуснали след две години за примерно поведение.
— От Питер ли беше?
— Не. От Нейшлотски. Бил съм там с него. Не съм сигурен дали тази пресечка още съществува — там направиха хотел „Ленинград“…
— Как беше името на Главния?
— Слушай, досаднико, това вече ти го обяснявах…
— Може пък да си спомните внезапно. Мина цяла седмица.
— Не мога да си спомня туй, което не съм знаел никога. Обяснявам още веднъж: войничетата го наричаха „другарю полковник“. Хората му също. А между себе си го наричаха „Главния“ или „Тато“…)
… Със сигурност помня, че това се случи на седми март. Събудих се, защото някой ме буташе по рамото. А след сеанса предния ден не бях на себе си и нищо не съобразявах, а очите ми бяха като запердени. Дърпаше ме Толка-Лапай, очите му като чинии: ставай, Альоха, трябва да изчезваме, никой вече не остана. „Как така не остана?!“ А стаята празна, никого няма, леглата незастлани, всичко захвърлено като при пожар. Скочих, но дрехите ми ги нямаше. Бях по бельо, с халат и по пантофи. Къде в такъв вид? От нерви зъби тракам. Хукнахме с Толик към изхода — навсякъде празно! Операционната празна, превързочната празна, в процедурната празно, в стаята за почивка празно, постовите ги няма… Втурнахме се във вестибюла, огромен
