След последните думи на тази древна тъжна песен, съчинена, както казват, от знаменития затворнически бард още във времената на Великите Присъди, те приближиха към широко отворените порти насред висока дъсчена ограда. Тя продължаваше наляво и надясно, но се виждаше само малка част от нея, с изгнили дъски и провиснала бодлива тел отгоре.
Обширният двор бе пуст. В дъното му светеше с разноцветните си запердени прозорци триетажна къща, пред която бяха паркирани покрити със сняг коли. Отляво и отдясно на къщата дърветата образуваха рехава горичка. А под самотния фенер в средата на двора стоеше засипан от сняг попрегърбен човек в широка, дълга до петите дреха с качулка (като войника от триптиха на Верещагин „На Шипка всичко е спокойно“). Край него се въртеше, повлякъл повода си, петнист фокстериер, по вид и маниери много напомнящ на съсредоточено и енергично къдраво прасенце.
В светлия и празен вестибюл миришеше някак непознато — не на болница, а по-скоро на нещо зоологическо или ботаническо, а може би просто на капки за сърце в смес с аромата на някакво неопределено лайненце. Една леля в зелен халат седеше неподвижно в ъгъла, сложила напречно на коленете си бърсалка за под, а до краката й се мъдреше бяла метална кофа. Гледаше ги без какъвто и да е интерес и мълчеше. Зад рецепцията нямаше никого и никой не се опита да ги спре, когато Работодателя и след него Юрий, загрижено намръщен, прекосиха помещението и тръгнаха по коридора, осветяван от светлосини неонови лампи.
Очевидно Работодателя бе идвал вече тук, но не се ориентираше много добре. Той (като току си поглеждаше часовника) се качи на третия етаж, влезе в някаква тъмна, безлюдна и опушена стая, после, споменавайки дявола, отново слезе на втория етаж, разходи се по коридора, като четеше табелите по вратите, и стигна до един прозорец, зад който освен вихрушката и тъжно поклащащите се дървета нямаше нищо друго. След това рязко свърна надясно в незабележима врата без надпис и табела и по слабо осветени тесни стълби отново се качи на третия етаж. През цялото време Юрий го следваше мълчаливо и безропотно, удивлявайки се на странните порядки в този странен старчески дом: безлюдно, като в омагьосано царство, с поставени навсякъде космати палми в дебели качета и тишина като в храм Божи.
По-нататък стана още по-странно. Влязоха, без да чукат, през една стъклена, боядисана в бяло врата с табелка (която Юрий не успя да прочете — бе написано нещо като „дактилоскопия“ или „отоларингология“). Оказаха се в стаичка с маса, стъклени стелажи (с шишенца с лекарства) и страховити медицински схеми, окачени по стените. Зад масата четеше вестник „Комерсант“ човек с мръсна бяла престилка, приличащ на палач, на месар, на гардеробиер, но не и на лекар, и дори не на санитар. Веднага остави вестника и взе да ги гледа със светлите си, рядко мигащи очи. Бе с кръгла глава, късо подстригани светли коси, тежка челюст и масивни рамене на професионален бияч.
— Имаме среща с Алексей Матвеевич — побърза да му съобщи Работодателя с известна (както се стори на Юрий) угодливост и отново си погледна часовника. — Аз съм Романов, Павел Петрович. От фирма „Търсене-стелс“.
Плещестият доктор сведе очи, разхвърля по масата някакви книжа и с дебел пръст затърси отгоре надолу очевидно в някакъв списък. Явно открил там царственото име на Работодателя, той чевръсто стана, приближи се до врата в дъното на стаичката и деликатно почука два пъти. Като че никой не му отговори, но той леко бутна вратата и покани с жест Работодателя: моля.
Влязоха. Юрий веднага ослепя, изтръпна и се покри с пот от нерви. В помещението бе тъмно и много горещо, като в селска баня. Осветена бе само неестествено бялата постеля със смачкани чаршафи, сред които се виждаше долната половина на човек — с наполеонки, бос и със сякаш мъртви крака.
— Защо закъсняваш, драги? — проскърца в тъмното заядлив глас. — Как се договорихме? Беше казано между четири и пет. А сега колко е? — Гласът беше неприятен, скърцащ или хриплив. — Не сме се разбирали така. Сега ще взема да те изгоня и ще съм прав!
Работодателя не отговори на тази внезапна нападка, извади от пазвата си зеленото пакетче, стегнато с ластик, и внимателно го сложи на нощното шкафче сред чашите, чиниите с изсъхнали остатъци и бутилките.
— Хм… — Неприятният човек с ватените гащи веднага омекна. — Добре де — каза той с друг тон. — Да плюем и да забравим. Защо се забави? Пътят ли беше лош?
— Поледица — подхвана Работодателя, сякаш нищо не бе станало. — Едва стигнахме, честна дума. Мислех, че ще катастрофираме…
— Който бърза, стига бавно — произнесе назидателно човекът в постелята. — Ако беше тръгнал по- рано, щеше да пристигнеш навреме. И нямаше да ме караш да нервнича — стар съм вече…
— Виновен съм, Алексей Матвеевич — каза Работодателя смирено. — Няма да се повтори.
— Да се надяваме! — каза онзи високомерно и попита с очевидна неприязън в гласа: — Кой е този с теб? Предполагам, че е с теб?
— С мен е, с мен — успокои го Работодателя. — Това е моят сътрудник. Казва се Юра. Той ще ви записва, Алексей Матвеевич. За историята.
— Ха! „Истории за историята“. Защо не. Може и за историята, това няма значение…
Към този момент Юрий, който бе вече свикнал с тъмнината, взе постепенно да се ориентира в обстановката. Видя, че стаята е голяма (отсрещната й стена не се виждаше от тъмнината), отляво имаше огромна овална маса със столове около нея, някакви титанични шкафове или бюфети покрай стената… дебел килим под краката… черните квадрати на прозорците бяха плътно покрити с мъхести пердета… Всичко това беше странно (за старчески дом), но най-странното нещо бе човекът: блестящ гол череп, обрасъл отстрани с черни косми, рошава брада, стърчаща във всички посоки, огромни черни очила, закриващи половината му лице (в началото на века ги наричаха „консерви“). Той мъчително му напомняше на някого, на известен и крайно неприятен човек. И след малко Юрий разбра на кого: пред него лежеше чеченският бандит и терорист Салман Радуев, лично и персонално, без обичайната фуражка с дълга козирка, но затова пък с ватени гащи.
Потресен от откритието си, Юрий изпусна момента да се представи, поклони се неловко и съвсем ненавреме взе да разкопчава сакото си, озъртайки се къде да седне. Да, ама не!
— Сядайте на пода! — разпореди бандитът. — На килима! Той е добър, удобен, сядай на пода… И не съм казал да се събличаш! Ще ми изтърсиш тук бълхите си.
Окончателно объркан, Юрий замря с пръсти върху последното копче, а Работодателя, сякаш нищо не е станало, веднага мълчаливо кръстоса дългите си крака и ловко седна по турски на две крачки от кревата, без да се смущава от това, че главата му бе на височината на ватените гащи на терориста. Юрий още се колебаеше, но Работодателя така го погледна (отдолу нагоре), че се наложи веднага да клекне и да заеме поза лотос, преодолявайки пукането на ставите и мъчителните болки в сухожилията.
А странният (и страшен) човек вече говореше, сякаш е очаквал този момент още от сутринта и всъщност едва е дочакал тази рядка и желана възможност. Сякаш изригна. Говореше непрекъснато, алчно, много сбито, прескачайки безсистемно от едно на друго, и първоначално беше много трудно и дори почти невъзможно да се разбере за какво приказва? За кого? За какви места и времена?
… Залата беше огромна, широка и дълга, може би е била старинна казарма или болница още от царски времена: високи тавани с арки, подът бе настлан с кахли, затворнически прозорци на три метра от пода, закрити от двойни решетки — едната отвътре, а другата отвън. Шейсет и осем легла, почти непрекъснато заети — шейсетина гаврилоиди на възраст от шестнайсет до шейсет години.
… В тази стая непрекъснато беше студено, вечно мръзнехме като кучета, но ни казваха: така трябва, млък! Студ, скучно, никакъв женски персонал, санитарите бяха мъже, войници, и ни хранеха колкото да не умрем от глад: каши-маши, а варено месо само на големите празници: през октомври, на първи май и на Нова Година. Но креватите бяха добри, дървени, с пружинни дюшеци и винаги имаше чисто бельо, сменяха го два пъти седмично, халатите бяха топли, бархетни, на райета, долни гащи и ризи с щемпел: „Шесто специално управление на ННКВ“. Какво е ННКВ никой не знаеше…
… Мореше ни скука. Повечето не бяха хора, които обичат да четат. Разходки не ни се полагаха. Оставаше само едно: да пушим и да си чешем езиците. Бяха ни предупредили строго да не дрънкаме. „Врагът, мамка му, подслушва“. Но как можехме да се удържим? И за какво да разговаряме, ако не за своите
