клас без изпити и във втори курс. При това бяха нарушени няколко съветски закона и сломена съпротивата на неописуемо множество съветски бюрократи. Откриващите се перспективи ослепяваха двамина възхитени академици, напълно лишени от антисемитска солидарност. Те го бутаха напред, без да щадят своята репутация, и, разбира се, в края на краищата заслужено изгоряха заради това. Тях (и него самия) ги подведе доведеното до абсурд чувство за социална справедливост. Вместо да решава (в тишината на кабинета) почти решената хипотеза на Голдбах, той се захвана да подписва заявления в защита на затворените заради убежденията им и да съчинява страстни послания до съветското правителство ала академик Сахаров. Но той не беше академик Сахаров. Не умееше да прави бомби, само умееше да доказва, че количеството на така наречените двойки прости числа е безкрайно. Но това се оказа недостатъчно. Излишно възторжените академици получиха последно предупреждение за уволнение, а на самото момче Мотл като начало му бе забранено да излиза в чужбина, а по-късно бе уволнено отвсякъде и това моментално го превърна в професионален дисидент. Загърби математиката и сигурно щеше да изгние или в затвора, или в психиатрия, но тогава, слава Богу, настъпи перестройката и компетентните органи загубиха интерес към него. Той оцеля, но вече в ново качество. Талантът на борец за справедливост при него се оказа по-силен от таланта на математик. И сега той е прегърбен, вечно гладен и рошав организатор и вдъхновител на няколко микроскопични партии и не мисли за нищо друго, освен за благото на народа, което разбира не много оригинално: „Смачкай гадината!“ и толкова…
Сенсеят загреба с вилицата остатъците от фидето, пийна доматен сок и в знак на благодарност тихичко изпя (на мен):
— Ох, наядох се с пелмени, напих се с водица, изпразних гърнето и на Бог се помолих! Матвей казвате? — попита отново, изтривайки устата си със салфетка. — Нашият ненадминат Велмат? Велмат в днешния си вид е годен само с щурм да превзема цитаделата на корупцията. И бастионите на социалното зло. Той става за опекун колкото господин Робеспиер. Огюстен Бон Жозеф.
Мълчах. Не знаех кого още да предложа. Почти не познавах новаците, а от старите кучета нямаше кого. Занесох съдовете в мивката и сложих чайника, да се стопли вода за кафе. После казах:
— А защо мислите, че изобщо му е нужен опекун?
— Аз не казах „нужен“! — възрази той, палейки цигара. — Казах: „може би“.
— А може би няма.
— А може би няма — съгласи се той. — Аз вече не за това, а за друго…
Замълча загледан в прозореца, дърпаше от време на време от цигарата и със сила издухваше дима — сякаш го плюеше. Аз почаках да продължи, после измих съдовете, избърсах с влажна гъба масата и сложих дебели чашки от кафяв фаянс. Той продължи мълчаливо да пуши, а аз направих кафе.
— Нищо не се получава — каза той накрая. — Така се зарадвах днес на това момче. Вие, Роби, не виждате и сигурно не сте в състояние да видите, но аз зная със сигурност: момчето е от екстра класа, то всички ни ще удари в земята, само му дайте време. Той е УЧИТЕЛ!
Аз го слушах с най- (надявам се) уважителен вид. Разбира се, той вярваше в думите си. Но аз знаех, че само по себе си това още нищо не означава. Просто поредният пристъп на оптимизъм. И по-рано ни се бяха случвали пристъпи на оптимизъм. Като правило, те завършват с пристъпи на въгленовочерен песимизъм. Черно-бял филм.
— Не вярвате… — каза той укорително. — Добре. Ваша си работа. Аз не за това, а за друго. Той е учител и не му трябва никакъв опекун. Но аз внезапно се замислих: ами ако сега ни беше дотрябвал опекун? Ако ни е страшно необходим! Днес. Сега. Откъде ще го намерим? Кого да изберем? А? И аз не зная…
Загаси фаса си в чинийката с такава ненавист, сякаш тя беше око на заклет враг.
— Вие сте мързеливи и не сте любопитни. Бог ви е надарил щедро, а вие се спряхте. Вие стоите. В пози. Или лежите. Станахте отвратително самодостатъчни, не желаете да летите, напълно ви задоволява да скачате по-високо от тълпата, вие сте ДОВОЛНИ — дори най-недоволните измежду вас…
Опита се да запали цигара, но аз бях нащрек. Даде ми кутията с цигарите без съпротива, дори не забеляза.
— Богдан ли? Да, любимец е, не споря. Благоносител. Извор на доброта… Къде е сега нашият извор на доброта? Коралов аспид! Усойница. Страх ме е да го доближа. Страхувам се да разговарям с него, когато се срещнем, можете ли да си представите?
— Той в момента има ученик — напомних му аз за всеки случай, но той не ме чу.
— Извор на доброта… Боже, в какво се превърнахте всички! А Тенгиз? „Да се бориш със злото — видите ли — е все едно да се бориш с дървеници: противно, лесно и абсолютно безполезно“. И затова повече не трябва да се борим със злото, хайде по-добре да ходим по жени и да организираме естрадни представления за мутри… Юра Костомаров честно и бездарно печели за насъщния си, Полиграф Полиграфич… Андрей- Страхоборец е старец. На петдесет години е старец! Какво ще стане с него след сто години? След двеста? Руини? И те всичките са драбанти23 барети, стара гвардия! Стари кучета! Младите за нищо не стават, защото все още нищо не умеят. Само врякат: „Дай, дай!“ О, проклет живот!
— Очевидно забравяте Вадим — казах аз. — Resulting Force.24
— Именно. Рийзалтинг-Форс. Но защо решихте, че съм го забравил?
— Така ми се стори.
— Никого не съм забравил. — Той очевидно не желаеше да говори за Вадим. — Помня ви всичките. Сънувам ви, ако искате да знаете. Според вас аз не разбирам ли, че вие, лично вие, Роберт Валентинович Пачулин, лорд Уинчестър, просто гниете тук при мен, на топличко, без свеж въздух? И аз зная кой е виновен за това!
— Проклетият живот.
Той ме гледаше високомерно, вдигнал веждите си без косми.
— Мислите, че не съм прав?
Повдигнах рамене и се захванах с приборите за кафе.
Разбира се, той беше прав. Както винаги. Аз мога да добавя много към това, което той каза. Бих могъл да добавя още много тъжни неща… Роберт лорд Пачулин, по прякор Уинчестър… По дяволите. Не искам да мисля за това… Но защо така? Нали всички сме ДОВОЛНИ! Напълно сме удовлетворени… Проклет живот.
— Но, сенсей — казах аз, — ние всички сме доволни. Може да се каже, че сме о’кей… Нима и вие не се стремяхте към това?
Той отговори мигновено:
— Разбира се, че не! Изобщо не съм искал да сте доволни. Дори не съм искал да сте щастливи. Напротив — аз искам да сте НЕДОВОЛНИ. Винаги. През по-голямата част от живота си. Исках да сте ДОСТОЙНИ ЗА УВАЖЕНИЕ. Разбирате ли разликата? — Той стана, опирайки се тежко на масата. — Добре. Благодаря за обяда. Ще отида да полегна. А вие, моля ви, разпечатайте разговора ни. Още сега. Там имаше много любопитни места!
Той се оттегли в покоите си, а аз седнах пред компютъра и се заех да възстановя диалога. Никакви „любопитни места“, естествено, не открих в този диалог, ако не се смятат онези, когато хлапето даваше отговори, съвсем близки до оригинала, и доста ми хареса „жителят на Петербург, страшният глупак Юрий Бандаленски“. Когато ми се удаде възможност, на всяка цена ще поднеса тази перла на Юрка-Полиграфа, ще бъде „яко“ (както обича да казва племенникът ми, ударник на капиталистическия труд).
В четири часа звънна Вадим и поиска да говори със сенсея, ако може, разбира се.
— Той се изляга на дивана. Спешно ли е?
— Ами… не. Не точно.
Той вече за четвърти път звънеше на сенсея, всеки път „не спешно“, и всеки път нищо не се получаваше. Според мен сенсеят, очевидно, не искаше да се среща с него. А той не го разбираше. (Впрочем, аз също.)
— Как си? — попитах за всеки случай.
— Никак. Ще дойдеш ли?
— Къде?
— При Тенгиз.
