— Ераст Бонифатевич, може ли да посетим зоологическата градина?
Очевидно аз непроизволно съм се озърнал в търсене на този Ераст Бонифатевич (какъв Ераст Бонифатевич? откъде се взе?) и очевидно сиво-елегантният забеляза моето недоумение. Той се усмихна (направо гюрза21!) и произнесе снизходително:
— Заблудили сте се, Роберт Валентинович! Аз не съм баща на Алик… — И веднага на Алик: — Разбира се, разбира се. Където поискаш, душичко… — И отново на мене: — Ин локо парентис само. Ин локо парентис22!
Аз преглътнах това с цялата ми налична покорност и отключих, стараейки се да не дрънкам много с ключовете. В края на краищата не ми ли е все едно татенце ли е той на пациентчето-джентълмен, или просто заменител? Важни бяха парите. Впрочем, аз прекрасно разбирах, че и те не са най-важното.
Когато се върнах, сенсеят седеше на мястото си, изправен като дипломат на прием, и завършваше плетката.
— Е? — попита той нетърпеливо. — Какви са впечатленията?
— Този изобщо не беше баща му… — започнах аз, но веднага бях прекъснат решително.
— Зная, зная! Не питам това. Как ви се стори хлапето?
— Според мен е забавно — казах предпазливо.
— Забавно ли?! И това ли е всичко, което можете да ми кажете?
— Почти.
— Какво „почти“?
— Почти всичко — казах аз и вече горчиво съжалявах, че започнах този разговор. Ясно беше, че сенсеят е въодушевен, а в такива случаи е по-добре да си по-далеч от него. За да не си опърлиш крилцата.
— Вие забелязахте ли, че го попитах кой е Буда…
— Да, и той отговори, че е „пръчица“.
— А вие знаете ли правилния отговор? „Пръчица за чесане на дупето“. Това е прочутият отговор на Юн Мън в коана от „Мумокан“…
— Говорете на руски, ако обичате.
— Няма значение, няма значение… „Кой е Буда?“ — „Пръчица за чесане на дупето“. „Какво е чистото тяло на Дхарма?“ — „Леха с божури“…
— А той каза „Леха с ягоди“…
— И според вас всичко това е забавно?
— Изразих се неточно. Не е забавно, а странно.
— Защо странно?
— Не вярвам в телепатията, сенсей.
— Какво общо има това с телепатията? Каква телепатия! Нищо не сте разбрали. Той ми казваше това, което исках да чуя! Според възможностите си, разбира се.
— Да, сенсей — казах аз покорно.
— Какво „да“?
— Той казваше това, което искахте да чуете. Не разбирам по какво това се отличава от телепатията? В конкретния случай.
Той не отговори. Хвърли куките на масата, изправи се, вдигна високо безобразното си плетиво и стремително, като младеж, излезе от кабинета, а прашната сива плетка се изви като странна езическа хоругва след него.
— Да обядваме! — гракна той вече в коридора. — Днес заслужихме един хубав обяд, дяволите да ги вземат всички!
Изпържих любимите му „пържоли от месо на млади бичета“. С фиде. И с корейски моркови. Затоплих соевия сос.
Сервирах и доматен сок със сол и пипер. През това време той седеше на мястото си в края на дивана, до прозореца, и гледаше през мен, правейки безсмислени гримаси, като приличаше ту на академик Павлов, ту на дърто шимпанзе, а може би и на двамата едновременно. За да го отвлека (развлека), му разказах вица за кавказеца пред клетката на горила-самец („Ти ли си, Гурген?“). Той се засмя и внезапно заповяда да му сервирам водка. Потресен (посред бял ден, още шест часа работа ни чакат…), аз мълчаливо извадих бутилка „Петрозаводска“ и любимата му чашка със сребърно дъно.
— „Кървавата Мери“! — провъзгласи той. — Днес с вас заслужихме „Кървавата Мери“. Ще пиете ли?
— Благодаря, не — отвърнах аз.
— Напразно. Няма нищо по-добро от това по средата на трудовия ден да плюеш на всички правила и забрани и да изпиеш заработената с кървава пот чашка „Кървава Мери“!
Аз мълчах, гледах как си приготвя любимия коктейл от два слоя (пиене — мезе) и слушах разказа за могъщата дискусия, която неотдавна се разразила в интернет: да се прави „Мери“ на два слоя, или да се смесва. Как спорещите в течение на седмица обменяли мнения, случки от практиката и цитати от класици и как по точки победили привържениците на смесването.
— … Ето ви класически пример, Роби, за това как тъпото, грубо, невежо мнозинство незаслужено побеждава вродената интелигентност и добрия вкус!
Той отпи с наслада, присви очи, облиза се и набоде с вилицата настърган морков.
— Може би на момчето ще му е нужен опекун — обяви той без какъвто и да е преход. — Какво ви е мнението?
Аз нямах мнение. Не разбирах много добре по какви причини момчето предизвикваше такъв възторг. Е, чело е много. Дори е телепат. За Бога. Че ние да не би да не сме виждали телепати?
— Маришка ли? — попитах аз на посоки. Той само укорително ме погледна и аз веднага млъкнах.
Защото тя има четири собствени деца и съвършено безпомощен мъж по прякор Недоизяден. („Недоизяден паяк“ — намек за навика на някои членестоноги дами да изяждат самците си веднага след или дори по време на любовните игри. Той й е втори мъж. Първият също не бил изяден, както ние отначало предполагахме: в незапомнени времена той, като във вица, избягал от нея, но не при друга жена, а при мъж.) А тя е директор-възпитател-мениджър-спонсор-ангел-хранител в интернат за бавноразвиващи се деца. Домът й също е като интернат. Адски рай — шум, гюрултия, смесица от слабоумни и напълно здрави дечица, рев, смях, сополи, всички правят нещо, по пода ролки от тапети (за рисуване), кукли Барби, разноцветни пирамиди, немлъкващи тръби и барабани, блестят мониторите на компютрите, от тавана висят въжени стълби — и през всичкото това с благожелателна усмивка на широката си уста шества Недоизяденият паяк, вмъква се в дупката си, където пише детски стихчета и разказчета за списания, упорито, но безполезно се съревновава с Григорий Остером, Хармс, Едуард Успенски и други корифеи („Жабата квака, нощта сияе и патицата кряка — нечия щерка…“). Той нищо друго не умее, тъй че Маришка всъщност има не четири, а пет деца… Плюс целия интернат.
Сенсеят си направи втори коктейл, полюбува се на чашката си и („В малки дози водката е безвредна дори в произволни количества…“) пийна — млясна доволно и посегна за мезе. Наблюдавах как яде любимите си пържолки изящно, дори грациозно боравейки с вилицата и ножа. Мълчеше, но аз знаех, че все още очаква отговора ми.
— Може би Матвей? — попитах аз.
Знаех, че Матвей не става, но не можех да предложа никой друг. За съжаление, Матвей е от тези, които обичат човечеството, но са съвършено равнодушни към отделните му представители и най-вече към децата. „Чист като кристална чаша талантлив математик“. Момчето Мотл. Велмат — Великия математик. Класически евреин, тесногръд, прегърбен, блед, с гърбав нос, с уши без мека част — типична илюстрация към Определител на Евреина от вестник „Народна правда“. Той дойде за пръв път при сенсея доста късно, тринайсетгодишен, и тогава сенсеят му подари книгата на Юрий Манин „Кубични форми“. (Книгата започва с думите: „Всеки математик, неравнодушен към теорията на числата, е изпитал върху себе си очарованието на теоремата на Ферма за сумата от два естествени квадрата“.) На четиринайсет години момчето Мотл реши така наречената „Втора задача на Гилберт“ (оказа се, че тя е била решена доста преди него), а на петнайсет „Осмата задача“, дотогава от никого нерешавана. В университета го приеха веднага след осми
