свойски и енергично издърпаха столовете, отново погледнаха Тенгиз откровено недружелюбно, а когато той не реагира (седеше си с полузатворени очи, облегнал се назад и смучеше от екзотичната си напитка), престанаха да го фиксират и свойски повикаха келнера Толя по прякор (предполага се), а не по фамилия Марадона.
Без съмнение те бяха охранители („охранителни структури“) — яки млади момчета с еднакви конусовидни глави, остригани като на борци, и с полегати рамене, дълги по седемдесет и пет сантиметра всяко. Впрочем, те си приличаха само в най-общи линии и по поведение, но не повече. Този, който седна срещу Тенгиз, беше красив младеж, смугъл, белокос, с черни писани вежди, по-широки от раменете му, с изпито лице на аскет и кинозвезда. Другият далеч не изглеждаше толкова привлекателен: мутрата му бе като розова двупудова гира, тялото му напираше да изскочи от сакото, той беше не толкова як, колкото тлъст — светлоок нерез, само сланина и месо, задънена улица на еволюцията…
Поръчаха чанахи34 и бяха обслужени мълниеносно, сякаш в кухнята от сутринта чакаха да дойдат Нереза и Хубавеца и веднага… на минутата… без бавене… Тенгиз гледаше как ядат лакомо от гърнетата, късат парчета от лаваша35, гризат от зеленчуците гладно, бързо, възбудено — сякаш вършеха позната и любима работа. Дочака да свършат с чанахито и да се захванат пак така гладно, бързо, възбудено и мълчаливо с чебуреките, които им бяха поднесени незабавно заедно с бира „Туборг“ в кутийки… Той ги подготвяше, докарваше ги до необходимата кондиция внимателно, постепенно, така че нито те, нито — пази Боже! — някой отстрани да забележи. А когато моментът настъпи, изключи Нереза и едновременно с това включи Хубавеца като на вид по-съобразителен и годен за употреба. Той веднага охотно и бързо заговори, сякаш отдавна му беше накипяло, сякаш отдавна очакваше рядката възможност многословно и дори витиевато, прилично понижил глас, да разкаже на някой добър човек за своите най-съкровени проблеми.
Колкото и да е странно, той се изразяваше неочаквано правилно, интелигентно, почти без цинизми и без обикновените днес безвкусно безсмислени псувни. Впрочем, говореше глупости, за безизходното си днешно битие, за джунглите на бита, за проблемите си с потенцията, които имаше напоследък заради нервните претоварвания. Тенгиз го прекъсна безжалостно и попита небрежно къде е сега господарят му. Оказа се, че не е в офиса, днес не са го виждали, но, от друга страна, съдете сами, откъде той, Хубавеца, може да знае къде е началството. Той, Хубавеца, е дребна риба във фирмата, работи по заповеди, нали знаете как се казва: „Бутнат ли ни, падаме, вдигнат ли ни, тръгваме“. Той по принцип нито веднъж не е виждал господаря, ако не се смята случаят, когато му докладвал за тапетите… За какви тапети? За миещите, с дракони, божествено красиви, японски ли бяха… или китайски? Добре, каза му Тенгиз. Не ми трябват подробности. Къде е кабинетът му, как да стигна до него? Оказа се, че е на втория етаж, зад Белия дом, но да отидеш при него просто така, не може, първо трябва да се запишеш… при секретарката… тя винаги е на поста си — казват, че е забележително гнусна жена, извинете за израза…
Тогава потъналият в себе си Нерез внезапно изплува от временното си небитие (разбуден, очевидно, от думата „гнусна“) и попита хрипливо и враждебно:
— Ти какви ги дрънкаш? Плямпало шибано.
Тенгиз само го погледна изпод вежди и Нереза веднага се сепна. Млъкна. Отпи от кутията дълга глътка, сякаш набираше въздух, преди да се гмурне. И се гмурна. И отново не беше тук. Тенгиз можеше спокойно да продължи да работи, но за съжаление Хубавеца се бе изчерпал. Пък и не знаеше нищо. „Ние с Колян дежурим на паркинга. Занимаваме се с колите. Да ги паркираме, да ги докараме. Да проверяваме, да се оглеждаме. Да пазим. Всъщност вътре в къщата не влизаме никога. Трябва да говорите не с нас, а с някой от чиновниците. Ей там са седнали момичетата от бюрото…“
Тенгиз го пусна. Пусна ги и двамата и те тутакси станаха, внимателно поставиха столовете до местата, взеха си довиждане, неумело покланяйки се, и си тръгнаха, като пиеха в движение от кутиите — огромни, тежки, бездарни… Но Хубавеца изглеждаше доста добре: не бе просто грамаден, а елегантно спортен и дори красив, приятен за гледане. Но очевидно като човек не струваше и бе тъп като галош. Бог да им е на помощ и на двамата…
Девойките от бюрото междувременно с шум и трясък обърнаха някаква кана със сок. Заляха масата, потече на пода, хвръкнаха вилици и лъжици — девойките, заливайки се от смях, скочиха, спасявайки дрехите и чантите си. Келнерът Марадона вече тичаше, без да се сърди, и готов да услужи и обслужи, а момичетата се огледаха, видяха свободни места и с чуруликане прехвръкнаха към Тенгиз, вече напълно готови за незабавна употреба.
Той почака, докато Марадона пренесе от разгромената маса техните хачапури и нова кана, и да събере остатъците от пиршеството на охранителните структури. През това време момичетата оживено хихикаха помежду си „и чуруликаха, чуруликаха, чуруликаха… глупачки шантави“ (в пълно съответствие с любимия на Андрей Юриевич виц за младоженеца и неговите впечатления от новия семеен живот). Те като че не обръщаха никакво внимание на Тенгиз, но той знаеше, че го изучават внимателно и напълно професионално и се колебаят по отношение на него (достоен ли е за внимание, или е дръвник). Той не ги изчака да направят своя избор, а сам ги пое, и то така, че ребрата им изпукаха, и в течение на десет тихи, интимно- доверителни, почти любовни минути те поред му разказваха всичко, което знаеха, всичко, за което само се досещаха, и всичко, което бяха чували, но много-много не му вярваха…
Ярки като тропически пеперуди и също толкова безмозъчни. „С крилца щрак-щрак“. И двете бяха никои и безименни. Уморително великолепни самки, гнусно-божествени вместилища за изхвърляне на известни излишъци от жизнената дейност на наслаждаващ се организъм… Котенца. Упоително смърдящи отровни котенца. Разкошни двуноги машини за многократни съвкупления… Той затвори очи, за да прогони видението, и двете, тутакси освободили се, замряха изплашено, сякаш се вслушваха в отзвуците на собственото си безсмислено и опасно чуруликане. Нищо неразбралите им досега кокоши мозъчета усетиха черна заплаха, стана им страшно, неуютно — студената зима изведнъж се промъкна в откровените им деколтета, вледени ги, разкошните им атлазени кожи настръхнаха… Без да се подканят и без да доядат храната си, те рипнаха и отчаяно хукнаха към изхода, размахвайки ярките си чантички с дълги дръжки. Едва не се втурнаха в панически бяг, без да забелязват и без да чуват нищо наоколо, без да виждат весело-изумените погледи на дъвчещите си колеги, без да долавят шеговитите въпроси и стомашно-клозетните им намеци…
Той не помисли да се задържа. Вече знаеше всичко необходимо. Или почти всичко. Да кажем така: много и достатъчно. Защото всичко не знае дори самият Аятолах.
Той погледна към приветливия дом на богатия човек. Човек и властелин… Дали да не отида направо сега, помисли си. И да направя всичко сам. Рязко. Раз-два. Представи си как влиза, накъде завива, по кое стълбище се изкачва, какво и на кого говори… Виртуалният филм му се стори напълно правдоподобен и дори достоверен. Направо сега. Дори няма да се облича (сакото ще остави в гардероба и ще каже, че скоро ще се върне). Да свърши с тази работа, да пречука гадината и може би ще успее в петнайсет и трийсет да бъде в диспансера на Бармалеева… Улови погледа на Марадона и го извика, за да плати. Водата, извадена от дълбочина пет хиляди метра, така и не допи. Не можа. Вода като вода — какво толкова намират хората в нея.
… В същото време Андрей Юриевич Белюнин (за приятелите Страхоборец) беседваше с Корней Аверянович Есаулов, известен в определени кръгове главно като Корен, а също и като Есаул. Беседата протичаше в нов, абсолютно празен многостаен апартамент в нов, току-що построен елитен блок. Преговарящите седяха върху големи сандъци от някакви разкошни апаратури (освен тях в апартамента нямаше нищо друго, но затова пък те бяха много), пушеха „Марлборо“, а пепелта тръснаха върху постлания на пода между тях вестник „Денят Хикс“.
Гласовете в празния апартамент звучаха странно, като от време на време възникваха реверберации, миришеше свежо, на боя, на лак, наоколо всичко блестеше — касите и таблите на вратите, подът, покрит с някакъв немислимо разкошен трицветен паркет. Домакинът напълно съответстваше на това великолепие: сиво палто до глезените, вратовръзка в цвят бордо (с черни точици), бледо аристократично издължено лице, идеално избръснато, вдъхновени руси къдрици ала младия Бетовен. Пред Андрей седеше без съмнение руски аристократ десето поколение, дете на тургеневските имения, по чудо запазил се елитен екземпляр. Издаваха го само очите — внимателни, неспокойни очи на опитен хищник напълно от този свят, при това в най-мръсната и страшна тукашна роля.
Впрочем, всичко това бяха игри на неспокойното въображение. Просто Андрей знаеше кой е пред него и
