това знание налагаше напълно естествен отпечатък на възприятията му. И правилно правеше, че налагаше: с този Есаул трябваше да бъде нащрек. Да си предупреден, значи да си въоръжен.
— А защо лично Александър Александрович не се свърза с мен? — сякаш между другото попита Есаул, докато се преструваше, че разглежда горящия край на цигарата си, а всъщност най-внимателно косо наблюдаваше събеседника си.
— Замина. Надалеч. Много далеч.
Есаул кимна, давайки да се разбере, че е удовлетворен от отговора, и веднага попита, пак сякаш между другото:
— А как се запознахте с него, Андрей Юриевич? Ако не е тайна, разбира се.
— Разбира се, не е. Заедно с него търсихме Шамбала.
— Намерихте ли я?
— Не. Не можахме. „Дойде горският и ни изгони всичките“… Виц! — побърза да обясни Андрей в отговор на късия, мигновено убол го внимателен поглед (като че жило на оса излезе изведнъж от раираната си кания). — Всъщност хванаха ни граничари и ни изхвърлиха заедно с целия ни багаж и разрешителни. Китайските граничари са нещо сериозно, уверявам ви.
— О, да! — съгласи се Есаул с такъв вид, като че през целия си съзнателен живот бе имал работа именно и само с китайски граничари. (Макар че, Бог знае с кого не си е имал работа този забележителен човек, през невъзможно дългите си, неправдоподобно дългите си трийсет и шест години… може би и с китайци също.)
— И все пак с какво мога да ви бъда полезен? — попита той и, като се наведе грижливо, загаси фаса си върху вестника.
— Александър Александрович ви препоръча като човек, който знае всичко за всички.
Есаул се поклони.
— Благодаря ви. Но това вече го казахте. Какво конкретно ви интересува?
— Александър Александрович ви представи като човек, който изисква конфиденциалност, но и сам гарантира пълна такава.
— Безусловно. И така?
— Интересува ме една личност, която всички наричат Аятолаха.
Този път Есаул не отговори веднага. Очевидно не очакваше да чуе точно това — длъгнестото му лице сякаш стана още по-дълго и той като че бе разочарован от чутото. Или разтревожен. Или може би обиден?
— Надявам се, че не съм ви засегнал с тази си молба? — попита Андрей. — Ако да, то…
— Не, не. Никак. Но разбирате ли какви опасности крият въпроси от такъв характер?
— Разбирам — каза Андрей, усмихвайки се успокояващо.
— Страхувам се, че не — възрази Есаул твърдо. — Впрочем, това изобщо не е моя работа. И така, какво именно ви интересува?
— По принцип всичко, но разбирам… вие искате конкретни въпроси… Добре, да започнем от самото начало. Името му?
— Казва се Хан Автандилович Хусаинов.
— Странно съчетание на имена! Татарин ли е?
— Може би. Но е роден в Ленинград през хиляда деветстотин и седемдесета. Баща му е известен декоратор, умрял рано. Хан раснал без баща. Завършил Военмех36, специалност електроника. В бизнеса започва с компютри, сега се занимава с всичко: с електроника, с коли, със стругове, с нефт, има верига ресторанти…
— Хазарт?
— Не.
— Наркотици?
— Не. Нищо незаконно. Никога. По принцип.
— Жени? Мъже?
— Не. Има съпруга и малък син, когото обожава. Привързан е към семейството и счита, че така трябва.
— Слабости?
— Зависи какво разбирате под слабости — възрази Есаул.
— Как е със седемте смъртни гряха?
Есаул се замисли.
— Чревоугодие, да — обича да похапне вкусно и обилно.
— Болести?
— Здрав е.
— Фобии? Есаул се засмя.
— Има. Бои се до смърт от паяци, бръмбари и хлебарки! Като дете.
— Ясно. Арахнофобия. Случва се. Пие ли?
— Само грузинско, полусухо. Твиши, ахашени, хванчкару, киндзмараули…
— Като другаря Сталин.
— По нищо не прилича на другаря Сталин.
— Но благополучно изповядва основния му принцип: „Няма човек — няма проблем“.
Есаул поклати глава.
— Не е доказано — произнесе той. — Няма нито един известен случай, когато да е премахнал съперник или конкурент… или когото и да било. Той използва съвсем други методи.
— Така ли? И какви?
— Бих казал щадящи. Той извиква човека при себе си и беседва с него. Как, за какво, никой още не е разказал. Но след беседата човекът става неузнаваем. Превръща се в друг.
— Напълно миролюбив?
— Изобщо друг. Включително напълно миролюбив.
— И непрекъснато се усмихва. Като онова момиче.
— Какво момиче?
— Послушното. Което на строежа винаги носело каска. А непослушното момче — не. Паднало скелето върху тях. Смачкало момчето, а тя върви и само се усмихва…
— Да. Помня: „Оттогава така си ходи с каската и непрекъснато се усмихва…“ Прилича. Дори доста.
— Страховити неща ми разказвате, Корней Аверянович.
— Сам поискахте, Андрей Юриевич.
— А ако бидейки поканен, човекът се откаже от подобна чест?
— Не зная. Такива случаи засега не са известни. Впрочем, не мога да гарантирам. Просто не зная. Няма такава информация.
— Добре — каза Андрей. — Тоест нищо не е добре, но е много интересно и полезно. А какво хоби има?
— Основното му хоби е работата. Но има и допълнителни увлечения. Например събира стари оръжия — мечове, доспехи, пистолети…
— Имам два старинни пистолета — каза Андрей. — Завещани ми от дедите. Много древни, от времето на Пушкин, а може и да са още по-стари. Единият е дори с щик.
— С щик ли? Защо?
— Ами как защо: стреляш, не улучваш и почваш да ръгаш с щика.
— Ясно… Такова… имате намерение да му ги продадете ли?
— Възможно е.
— Хм.
— Може да му ги продам — каза Андрей меко. — Може би ще му ги подаря.
— Чудесна идея — отбеляза Есаул, палейки нова цигара.
— Не се подигравайте. Вие кой знае какво сте си помислили за мен, а аз искам само да се срещна с него, да поговорим, да се сприятелим, да го помоля за нещо.
— Точно това не е много сложно — възрази Есаул. — Улица „Дондуреев“ номер шест. Там е офисът му.
