А отдолу бе добавено:
„Впрочем, пишете както искате“.
Негово Императорско Величество беше благоволил да го напише собственоръчно… Защо? За нещо трябва. Никаква представа нямам защо. А аз трябваше веднага да се откажа. „Не“ — и край. Какво биха ми направили? Нямаше да ме пуснат да изляза в чужбина ли? Та аз да не съм се затичал натам, на мен и тук ми е добре… Плюя на вас. Времената вече са други… Но порядките май са старите, помисли си той с горчивина. „Нова година, порядките са старите, със студена ръждива тел е обграден нашият лагер от всички страни…“ Е-е-е, каза си. Не е точно така все пак… Правилно — не е точно така. Не е смъртоносно, но ми се повръща. На мен. А на него? Нима на него не му се повдига?
Стана, и стъпвайки внимателно, за да не шуми и скърца, излезе в коридора. Спалнята: вратите — широко отворени, малките прозорчета също, тихо и тъмно, нощната лампа не свети. Той лежи на дивана в любимата си поза: вестникът на корема, гърбавият му дълъг нос е вирнат към тавана, единият му пантоф е паднал на килима. Спи. Очите му са затворени.
— Случило ли се е нещо? — попита сенсеят. Оказа се, че очите му всъщност не са затворени. Гледаха, притворени, но много внимателно и с интерес.
— Пак ме намериха — каза Роберт.
Сенсеят мълча няколко секунди, после попита (или обяви?):
— Господин Фираго.
— Да. Попита ме как върви работата по ръкописа.
— Той затова ме измъчи колкото можа. Помислих си: що за магаре е, прости ми, Господи. А той просто е искал да ви оставя по-бързо… И какво му казахте?
— Че няма да разговарям с него. Нека ме извика началството му.
Сенсеят стана с пъшкане и седна, напипвайки пантофа. Вестникът падна на пода, но той не му обърна внимание.
— А вие защо се отнесохте така грубо с него, Робин?
— А как трябваше?
— Не зная… Да бяхте удовлетворили законното любопитство на служителя на компетентните органи. Да бяхте му разказали как върви работата: привършвам, демек, и като е готова, веднага… Той не е независим човек, защо така грубо го отпратихте.
Роберт направи две крачки, наведе се, вдигна вестника, сгъна го внимателно и го остави на масичката за списания. После каза:
— Доповръща ми се, сенсей, това е всичко.
Сенсеят произнесе (сякаш цитираше максима):
— Те знаят за нас само това, което ние сами им съобщаваме. Нека знаят. Това, което ние с вас им говорим.
— А защо им е нужно изобщо да знаят нещо за вас?
— Работата им е такава. Гадна. Но интересна! Какво, не сте ли съгласен?
— Не зная — рече Роберт. — И не искам да зная. От тях ми се повдига.
— Нормална реакция на нормален човек — каза сенсеят с одобрение. — Вие сте абсолютно здрав и нормален човек, Робин. За което ви поздравявам.
— Тоест, вие продължавате да настоявате аз да…
— Да, Робин. Най-решително. Това ще е от полза за силите на мира и прогреса. Повярвайте ми.
Беше ясно, че той пак нищо няма да обясни и да намекне дори. И беше ясно като бял ден, че той има цел, план, замисъл. И ще му се наложи да побърза. Щом веднъж се е хванал да работи за него.
— Какво имаме за обяд? — попита сенсеят.
— А какво бихте искали?
— Рибена чорба. И сандвичи с черен хляб и аджика44.
Роберт не се въздържа, усмихна се широко като доволен младенец.
— Страшно вредно е!
— На кого му пука. Всичко е вредно. Поправете ме, ако греша: „Всичко приятно в този живот…“
— „Всичко хубаво в този живот е или неморално, или незаконно, или води до напълняване“. Първият постулат на Пардо. Добре, убедихте ме. Ще обядвате рибена чорба и черен хляб с аджика.
— Хляб с масло и аджика!
— С масло и аджика.
Сенсеят удовлетворено въздъхна, отново легна по гръб и положи длани на гърдите си.
— Забележително — каза той. — Тогава още ще похоризонталя. Следобедният сън е сребро, а предиобедният е злато!
Роберт не го оспори.
Върна се на работното си място и на вратата се позвъни. Нямаше назначено посещение по това време и Роберт, предварително намръщен, отиде да види кой е. Бе дошъл нещастникът Вадим Рийзалтинг-Форс, вече напълно трезвен. Със своето сиво закърпено камуфлажно яке и кожена шапчица приличаше на клошар или на пропил се студент — замръзнал, настръхнал, с червен нос, мокър.
— Идвам при сенсея — обяви той на прага в отговор на изумено-неприветливия поглед на Роберт.
— Той е зает.
Вадим сякаш очакваше това.
— Тогава просто ще поседя при теб. Може ли? Или и ти си зает?
И такава жалка готовност да приеме най-лошото, такава потисната гордост, такава безнадеждност, смесена с жалка напереност, прозвуча в този въпрос, че Роберт с нежелание се отмести и го пусна да влезе.
В коридора му заповяда да се съблече, да окачи якето, да свали мокрите си маратонки и да обуе пантофи. Отведе го в тоалетната и му даде кърпа да си изтрие лицето. Вадим се подчиняваше безпрекословно и дори с готовност и Роберт си помисли, че отдавна не го е виждал такъв — тих, покорен, послушен. Очевидно вчерашното „очистване на подпространството на душата“ бе успешно.
Отначало мислеше да го заведе в дежурната, но щеше да е прекалено близко до сенсея и затова избра кухнята. Още повече, че скоро трябваше да готви обяд.
В кухнята Вадим, като възпитано момченце, седна на табуретка, поставяйки дланите си под себе си. Поговориха. Светски разговор.
— Да направя ли чай?
— Чай-кю?
— Да, чайкю. Да направя ли?
— Какъв имаш?
— „Силен“.
— Е, да, сигурно не е слаб…
— Не. Така се казва: чай „Императорски. Силен“.
Вадим замислено изпя:
— „Всеки пие с радост чая «Великия тигър…»
— Ясно. Искащ кафе-кю“?
— „Кафе ще пием и държавата ще издигнем!“
— Хм. Днес си в добра форма. Водка искаш ли?
— Не — каза Вадим решително. — Стига ми толкова. Още повече, че сега съм вътрешно чист човек. Защитен, така да се каже. Впрочем, ти видя ли как го прави?
— Богдан ли? Не. Не съм виждал никога. Защо?
— Така. Би ми било интересно да видя. „Изчистване“ е, а не лукова глава. „Изчистване на подпространството“.
— Не зная, не съм виждал — повтори Роберт. — Видях, че влезе при теб със своето протеже, с Вова, а след половин час излезе много намръщен и каза: „Край, стига му толкова на тоя посерко…“ Тоест на
