теб.
— А Вова какво каза?
— А Вова не каза нищо. Имаше вид на човек, който смътно осъзнава къде се намира и коя година е.
— Силно нещо е това изчистване — каза Вадим. — Нищо не помня. Като се събудих, сякаш не бях аз. Сякаш оздравях от някаква стара зараза… Представяш ли си?
— Не.
Вадим поклати глава, загледан покрай Роберт в прозореца.
— Като че бях съвсем нов човек, при това почти непознат. Страшна работа е нашият Богдаша. А трябва да призная, че никога не съм вярвал истински в него. Мислех, че това са глупости. За бабички… — Той помълча. — Впрочем, във всеки случай, това е временна. Уви.
Роберт не пожела да уточнява. Той и сам знаеше, че е временно.
— Къде е Матвей? — попита той. Просто така, за да смени темата.
— Чупих се от него.
— Наистина ли? Мислех, че седи в колата си отпред.
— Той сигурно седи в колата си някъде, но едва ли отпред… А за какво ти е?
— Така. Исках да поговорим.
— Говори с мен — предложи Вадим. С най-сериозен вид. (За какво? — прииска му се на Роберт да попита. — За какво да разговарям с теб сега? Да се оплакваме един на друг колко сме нещастни — полусмачкани жертви на рекетьори?)
— А ти какво мислиш за това? — попита Роберт.
— За кое?
— „Бог създаде Вселената“ — това гьоделовско твърдение ли е?
— Какво означава гьоделовско?
— Абе такова, което не може нито да се докаже, нито да се опровергае.
Вадим погледна, изкриви уста и промърмори:
— Да ти имам проблемите.
И тогава Роберт се реши. За какъв дявол? Нека знае. Той и досега се надява на нещо, ето го — дошъл е да се унижава…
— Напразно се довлече тук — каза той. — Сенсеят няма да ни помогне по две причини. Първо, той очевидно иска ние сами да решим твоя проблем. Без него.
— Ясно. И второ?
— Второ, Аятолаха е негов клиент.
— Лъжеш — каза Вадим и очите му отново станаха като вчерашните — очи на нещастен просяк, само че трезвен.
— За съжаление не лъжа. Тъй че се налага да разчиташ единствено на себе си.
Сега Вадим го загледа с внезапно удивление.
— Ти си жесток човек. Защо? Или по някаква причина не ме обичаш?
— Нищо подобно — каза Роберт нервно. — Просто ми писна да те гледам как се мотлявиш без полза. Никой няма да ти помогне. Забрави. Ние не сме способни, а той не иска.
— Е, благодаря — каза Вадим бавно. — Утеши ме. Благодаря ти, скъпи мой…
Роберт млъкна. Обърна се с гръб към Вадим и извади (шумно) чекмеджето със зеленчуците. Избра четири големи картофа и ги хвърли (шумно) в мивката. Протегна се за ножа. На душата му беше тежко, сякаш бе направил ненужна и съвсем безполезна пакост. Макар че всъщност отдавна трябваше да му каже истината. Истината. Горчиво-солената. По принцип, истината не е апетитно нещо, а понякога изобщо не става за ядене… Нека я смели тази неговата горчиво-солената, неставащата за ядене… Нищо не може да се направи — трябва да свикне с тази мисъл…
Тогава внезапно откри, че зад гърба му е необичайно тихо. Като че там нямаше никого. Сякаш Вадим (абсолютно безшумно) бе станал и излязъл. Изчезнал. Изпарил се. Бързо погледна през рамо. Вадим седеше в предишната си поза (дланите под дупето), само бе сгушил глава и се бе накокошинил като болно врабче. Очите му бяха широко отворени, но той като че не виждаше нищо.
— Ей — тихо го повика Роберт.
— Ъ… — тихо откликна гостът.
— Какво ти става?
— Защо? — Изражението на лицето му не се промени изобщо. Говореше като насън.
— Да не ти е лошо?
— Не — каза Вадим. — Добре ми е. — Внезапно се усмихна и това изглеждаше странно и дори страшно, сякаш се усмихна неодушевен предмет. — Мутрата изчезна! — обяви той.
— Каква мутра?
— Червената — поясни Вадим, пак сякаш насън. — Генералската. С мустаците.
Роберт хвана най-близката чаша, наля минерална вода и я поднесе под носа му. Вадим се отдръпна.
— Престани! — каза той възмутено, освободи си ръката и с досада отстрани чашата с почервенялата си длан. — При мен всичко е наред. Ти не разбираш: мутрата изчезна. Половин година ден и нощ е пред очите ми като залепена, а сега като погледна, я няма!
— А какво има? — попита Роберт за всеки случай.
— Нищо няма. Празно… — Той внезапно взе чашата от Роберт и жадно я изпи до дъно. — Пфу, чак се изпотих…
Той искаше да добави още нещо, дори си отвори устата, но не каза нищо. Само рязко обърна глава с едното ухо към вратата към коридора и тогава Роберт също чу приближаващи се тежки стъпки и шляпането на чехли по паркета: „Като моя котарак Фьодор, помисли си. Той, като иска, също може да тропа като кон: цок-цок-цок…“
На вратата се появи сенсеят, по пижама, благ и домашен.
— А — каза той усмихнат. — Вадим Данилич! Лично! Радвам се да ви приветствам у нас. Ще обядвате ли?
Вадим стана, но го направи някак странно, с пауза, сякаш отначало не искаше, но после размисли и стана. Не отговори на приветствието, само се поклони… Дори не се поклони, а кимна късо, както се кима при случайна среща с нежелан познат. Сенсеят каза:
— Нещо не е наред ли? Какво именно?
— Като че ли не знаете! — възрази Вадим. Дръзко. Дори пъхна дланите си в джобовете на джинсите, но веднага ги извади. — Два месеца се мъча да стигна до вас. По-лесно щеше да ме приеме президентът.
Сенсеят престана да се усмихва благодушно.
— Да. При президента щеше да е по-лесно. Но нали сте тук? Слушам ви.
— Какво ще ме слушате сега — продължаваше да се репчи Вадим. — Вече е късно!
— Така ли? Късно ли е?
— Късно е.
— Тоест, нямате нужда от мен?
— Да, за Бога! Вие винаги сте свободен. Който притежава силата, той притежава и свобода.
— Благодаря ви — каза сенсеят кротко, а кротостта му бе ужасяваща. Ледена. От такава кротост кожата настръхва. Поне тази на Роберт настръхна. А онзи млад глупак сякаш не виждаше и не чуваше нищо: ръцете му бяха отпуснати, юмруците стиснати, палците стърчаха по детски — сега ще изтърси нещо такова, че веднага ще го изгонят. Както изхвърлиха навремето Ядозуб — веднъж и завинаги. Роберт изпусна нарочно в мивката най-големия нож, но това изобщо не помогна. Истерията беше хванала Вадим.
— Както искате! — викаше той разгорещен, сляп и глух. — Винаги се държите настрани! При това винаги сте прав, нали? Ние при вас само ядем… отгледахте ни, видите ли, и ние при вас сега…
(Що за глупости дрънка този оскотял кретен? Какво има предвид? С какво мисли?)
— … А вие сте винаги отгоре! С досада изучавате кръговрата на живота. Ние се въртим като шантави, а вие благоволявате да наблюдавате!
— … А ние сме голи, без кожи останахме, кръговратът ни ги съдра. Нищо! Ще се покръговратим и ще ни пораснат нови! Нали така е според вас? Боговете мълчат, значи не възразяват. Нали изкуството винаги е
