над него като вертолетен винт висеше прозрачно сияние. Това беше гигантска оса. Тигров стършел. Миналото лято цяло гнездо се бе появило над терасата и той поведе истинска война с тези чудовища, дълги колкото пръст — бяха безстрашни и опасни като летяща аспида.
Вадим изпъшка и отстъпи неволно.
Стършелът вече плаваше над масата и се насочи право към Хан Автандилович, сякаш се целеше в него — бавен, страшен, неотвратим. Вадим отчаяно го ударите ръка, без да има време да помисли за възможните последствия или да се изплаши истински.
Имаше чувството, че ръката му удари стиска сухи листа. Стършелът падна на масата, разтворил раираните си крака, дългият му раиран корем потрепваше, а жълтеникавите му крилца трептяха безсилно. Беше чудовищно, неестествено огромен — колкото среден пръст. Вадим никога не беше виждал такъв и дори не подозираше, че може да съществува.
— Благодаря — каза Хан Автандилович, едва мърдайки схванатите си устни, и веднага добави с отчаяние: — Още един! Гос-споди…
От спалнята с жужене плаваше втори — още по-голям, още по-страшен и още по-опасен на вид. Но този се движеше очевидно трудно, като улучен бомбардировач, едва плъзгащ се към родното летище, само дето след него, естествено, не се влачеше гъст дим. Летеше несигурно, сякаш слепешком, без да разбира накъде и защо. „Вертолетите са душите на ударените танкове“ — спомни си Вадим ни в клин, ни в ръкав. Този гигантски, вял, полумъртъв бомбовоз също му се струваше нечия душа — душа на някакво подземно отровно чудовище. Не безсмъртно, а напротив — умиращо. Едва се добра до масата и падна на двайсетина сантиметра от първия, но за разлика от него не помръдна повече — лежеше неподвижно и безсилно върху покривката, като смачкан.
Хан Автандилович беше вече в антрето. Обличаше си панически палтото, не уцелвайки ръкавите. Беше болезнено сив, със сякаш внезапно появила се няколкодневна, черна като въглен брада — устните му мърдаха, бърбореше нещо неразбираемо, нещо от сорта „втори път вече…“ и „това не е случайно… това е заплаха…“. Вадим му помогна да се облече, отърси такето от капките и му го подаде. Той нищо не разбираше, ситуацията му се струваше почти фантастична, не разбираше откъде се взеха посред зима тези дяволски стършели. (И къде бяха досега? Под кревата? Зад дивана? В гардероба?) И още по-неразбираема, почти неприлична беше паниката, ужасът, който терзаеше неговия печален гост. Всъщност у него не бе останала никаква печал. Никакво достойнство. Само необяснима, патологична паника…
Тогава на вратата се звънна и някой удари с юмрук по нея. Чуха се възбудени и неприятно високи гласове — три или четири гласа, мъжки, като че непознати.
— Господи! — възкликна Хан Автандилович. — Тия сега ще се избият!
Той разтвори вратата и на стълбищната площадка, сред вечно вонящия сумрак, осветяван само от полилея в коридора, се показаха познати лица: Андрей-Страхоборец (високомерно и презрително сипещ къси псувни), Юра-Полиграф (прегърнал кесия с храна, румен, дори червен като ябълка, и също псуващ) и Семьон (по дяволите! — с истински пистолет в ръка). Те си крещяха и не се чуваше нито една разумна дума — само абсолютно грозни псувни.
Хан Автандилович се преобрази мигновено и неузнаваемо. Без да губи нито секунда, той застана между тях, разперил ръце.
— Стоп-стоп-стоп! — закрещя той властно и с неочаквано висок глас. — Стига! Приберете шпагите, господа, приберете ги! Семьон, махни тоя пистолет. Веднага! Альоша! — обърна се той към някой невидим, който, очевидно, стоеше по-долу на стълбището и вероятно също с пистолет. — Алексей, успокой се! Нищо страшно няма. Никой няма намерение да напада, нали така, господа? — вече към Страхобореца, на висок глас, но с най-доброжелателен тон и с най-доброжелателно изражение на лицето.
— Светата истина — прекъсвайки псувните, се отзова Страхоборец — прекрасен, благороден и величествен като крал Артур. Или като сър Найджъл. Или като лорд Гленарван. Беше удоволствие да го гледа човек, ако не беше треперенето в коленете при мисълта, че застиналият в класическа бойна поза Семьон (а също така и невидимият оттук Альоша) ще открие огън на месо от своя огромен никелиран пистолет, който изобщо не мислеше да прибира.
— Във всеки случай НИЕ… — Страхобореца направи мощен акцент върху „ние“ — … изобщо нямаме намерение да нападаме. Но имаме намерение да защитаваме! И то много решително.
— Кого и от какво? — осведоми се Хан Автандилович, като направи крачка встрани и натисна надолу никелирания пищов на непреклонния Семьон.
— Вие прекрасно знаете кого и от какво — обяви Страхобореца високомерно. — Не се преструвайте! Всичко знаете. По-добре ми кажете, господине: вие днес през целия ден се сблъсквате с дребни, но омерзителни неприятности, нали?
— Да — каза Хан Автандилович след кратко забавяне.
— Надявам се, че сте проявили съобразителност и сте разбрали, че това изобщо не е случайно?
— Значи те са ваше дело… — изрече Хан Автандилович с известно удовлетворение.
— Представете си, да.
— Господи, но защо?!
— Искаме да оставите нашия приятел на мира.
— Вадим Данилович ли имате предвид? Но аз нямам никакви претенции към него! Ние сме в прекрасни отношения. Аз дълбоко го уважавам и ценя…
— Това вече е нещо ново — процеди през зъби Страхобореца и въпросително погледна Юрка- Полиграф.
Юрка-Полиграф (трезвен като краставичка и напрегнат като преди голяма битка) вече бе готов да се нахвърли върху Хан Автандилович като пойнтер върху горски бекас, Той прихвана погледа на Страхобореца и кимна късо и отчетливо, сякаш постави печат върху текст. И тогава Страхобореца погледна към Вадим и изкриви с недоумение устни по най-комичен начин.
— Мамка ви — каза му Вадим с пресъхнало гърло. Най-сетне гласът му се появи. — Шибани защитници…
С това конфликтът благополучно приключи и високите договарящи се страни се разделиха като че доволни от себе си и напълно удовлетворени. Във всеки случай поне така изглеждаше външно. Хан Автандилович се поклони и, съпроводен от Семьон и Альоша, тръгна към своя мерцедес, а срещу тях демонстративно бавно, с чувство на голямо достойнство по стълбите се качваха: Велзевул с насмешливо победоносен вид и Матвей, който лекомислено въртеше на показалеца си синджирче с автомобилни ключове. Разминаха се без поклони и реверанси, хладно, но без взаимни нападки, без викове и вадене на оръжия.
После цялата компания на старите пушки с грохот и победни възгласи се юрна в апартамента, повличайки със себе си и домакина. Изчезна напрежението от бойната схватка — стана им леко и хубаво, отпуснаха се — всички се зачервиха, весели, гръмогласни и дяволски доброжелателни към целия свят.
— Я какви зелени натюрморти! — изкрещя Велзевул, едва влязъл в хола. — Откъде ги изкопахте, Вадим Данилович?
Вадим мълчаливо му показа среден пръст и прибра парите в задния джоб на джинсите си (беше с цип). Стършелите бяха изчезнали от масата. Сякаш никога не ги е имало.
Но ги имаше.
— Как ти се сториха моите питомци? — продължи Велзевул, като съблече палтото си и го хвърли в пространството. — Харесаха ли ти моите Vespa crabro? Направиха ли необходимото впечатление? Предполагам, че нашият Аятолах е напълнил гащите? Очарователни същества, нали? Брем е казал: „Гнездата им достигат доста почтени размери — големи почти колкото кофа“. Но старият Брем не е виждал днешните стършели-мутанти!
Вадим искаше да го попита къде в момента са тези впечатляващи Vespa crabro и има ли опасност да дойдат отново при него през нощта, но Велзевул не го слушаше — той вече страстно разказваше (на всички желаещи да слушат и на нежелаещите също) как сутринта организирал за Аятолаха „малък уютен цирк“ с подбрани мокрици (Oniscus asellus) в главните роли. Също мутанти, разбира се.
— …С мутантите става най-добре, те са послушни, вяли, съгласни са с всичко, разбираш ли ме? Със сигурност е напълнил гащите! Гарантирам! Жалко, че никой не видя това, но аз и така зная, че негово светейшество се е насрал!
