— Мамка му! Ти самият вярваш ли на това?
А Матвей попита:
— Е, и какво ще правим сега?
Това не беше нов въпрос, но затова пък единствено правилният. Само че никой нямаше отговор на него.
… Точно в два часа, когато избирателните пунктове бяха затворени и стана ВЪЗМОЖНО, започна дългоочакваният митинг пред входа на щабквартирата. Студът вече не се шегуваше. Ушите и пръстите мръзнеха, но под бронежилетката все пак бе топло и от напрежение от време на време по корема и гърба се стичаха капки пот. Ел-де-през не разбираше откъде се е взело това напрежение и защо. На пръв (пък и на втори и трети) поглед всичко беше спокойно и напълно обикновено. Множество Повдигнати лица, с кръгли от напрежение очи, с полуразтворени усти и трескава готовност да избухнат в аплодисменти, щом интонацията на оратора подскаже това. Ораторът, както обикновено, бе на висота. Той бе напълно сигурен, че вече е победил, но скромничеше и заобикаляше острите ъгли. Все пак не успяваше да скрие самочувствието си на победител и може би затова днес бе особено добър, отпуснат и щедър, дори се шегуваше, което не си позволяваше изобщо. („Тълпата не обича шегите, тълпата е винаги мъчително сериозна…“)
Над пълния с хора площад, в лъчите на прожекторите, се издигаха стълбове бяла пара от затрупаните със сняг канализационни капаци, облачета пара излизаха и от всяка полуотворена уста, а снегът в преспите блестеше празнично. По-нататък, където прожекторите не можеха да достигнат, по клоните на дърветата и храстите край булеварда мрачно блестеше сняг — там също имаше хора, но бяха малко: случайни минувачи, които разхождаха кучетата си.
Ел-де-през още не можеше да си изясни защо се е появило у него чувството за болезнено напрежение, когато иззад черно-белите мрачно сияещи храсти изведнъж се появи ледена заплаха, от която нямаше спасение. Беше нещо, което не приличаше на нищо: заплахата вледеняваше очните ябълки и беше жълта и блестяща. Като прясна гной, но ледена. Той се вцепени, щом я усети, и от безпомощност загуби няколко секунди, но после си спомни: същото се случи преди два дни и пак идваше откъм храстите, но тогава изчезна толкова внезапно, колкото се появи. А днес не изчезваше… продължаваше… придобиваше нечовешка сила… заплашваше да се пръсне, да предизвика гибел, безлико и неотвратимо. Нищо не можеше да направи. Да заслони Професора… да сграбчи пищния му перчем и да сгъне на две това импозантно туловище в мъхесто палто, да го скрие… просто да вдигне тревога… Можеше и да направи всичко това, но той знаеше, че е безполезно. „Атас!“ — каза той по ларингофона и успя да види учуденото лице на обърналия се към него Петюня Фьодорчук. И тогава това, което предчувстваше и никак не можеше да предотврати, се случи.
Там, където стояха случайните зяпачи, се появи светещо ярко петно, като че някой включи странно разфокусиран фенер. Продълговато петно, неравно, хълмисто, с мътни петна… То стремително жълтееше, по него лазеха облачета пара и всичко на площада се оцвети в жълто — тълпата, парата, вдигнатите лица… Това е лице, разбра той внезапно. Нечия посмъртна маска. Златна. Непозната… Ледена влага замръзна пред очите му и той мигновено се изключи — без видима причина, без болка, без да му е лошо, само нещо внезапно опари езика и гърлото му, сякаш по невнимание пийна вряло кафе.
… Но не миришеше на кафе. Миризмата беше силна, непозната и неприятна. Чистилище, помисли си той отвлечено, през жълта мъгла. Сам не знаеше откъде и защо тази дума изплува в мозъка му, дума, която бе чувал два пъти през целия си живот и не бе произнасял нито веднъж. Чистилище, чистилище, повтаряше си той мълчаливо, мъчително опитвайки се да разбере защо наоколо всичко е жълто и защо той самият вече не стои, а седи, опрял гръб в парапета — няма крака и ръце, боли опареното му гърло, очите му са ледени и следят (самички, без негово желание) как Толян и Фанас, наведени като при бомбардировка, завличат в сградата дългото мъртво тяло в бяло мъхесто палто. Насреща им, в кълбета от пара, изскачаха щабни офицери с ошашавени лица и хора от вътрешната охрана. И всичко това ставаше в жълта плътна тишина, сякаш ушите му бяха запушени с влажни тампони.
Петюня Фьодорчук изведнъж закри с тялото си цялата тази няма картина — клекна, погледна го в лицето, помаха с ръка пред очите му и тампоните изчезнаха. Ел-де-през разбра, че не са били тампони, а плътен, истеричен вик на стотици гърла — обединен вопъл на обхванатата от паника тълпа. Петюня го попита (напълно спокойно и дори делово):
— Как си? Ранен ли си?
— Не зная — каза Ел-де-през и прибра непослушните си крака.
— Какво беше това? — попита Петюня, помагайки му да се изправи.
— Не зная…
Краката му бяха като от памук, но го държаха, а ръцете му бяха без ръкавици. Двете му длани бяха в отоци — раничките изпускаха гной и кръв и той машинално ги облиза като в детството си.
— Видя ли го? — попита Петюня. Лицето му бе румено, спокойно и изразяваше само делови интерес. Черните му коси стърчаха както винаги и както винаги той беше точен и готов за всякакъв поврат на събитията. Само пистолетът в ръката му изглеждаше не на място.
— Не зная — каза Ел-де-през за трети път и попита: — Професора как е?
— Според мен е мъртъв — рече Петюня.
Вече не гледаше Ел-де-през в лицето, а над главата му, към площада, търсейки с очи нещо достойно за внимание. Очевидно не намираше.
— Наистина ли не видя? — попита той отново.
Тогава Ел-де-през направи усилие, обърна се на сто и осемдесет градуса и също погледна към площада. Там хората тичаха, крещяха и явно не знаеха къде да се скрият. Приличаха на обхванати от паника хлебарки във вана. Имаше и много такива, които не тичаха, а лежаха на снега — двайсет или може би петдесет човека лежаха, образувайки някаква почти правилна фигура, дълъг овал от булеварда до тук. Някои мърдаха и като че се опитваха да станат, но болшинството лежаха неподвижно. Съвсем неподвижно. Приличаха на мъртви.
— Ето там имаше нещо — каза Ел-де-през. — В храстите.
— Какво именно?
— Казах ти, че не зная. Не видях.
— Защо каза „атас“?
— Защото го подуших.
Петюня го погледна, окръглил устни.
— Да бе, да бе. Нали затова ти плащат… А сега надушваш ли нещо?
— Не зная. По-скоро не.
— Добре — каза Петюня решително. — Да идем да видим. Тръгнаха през площада — Петюня (с макаров в ръка) отпред, Ел-де-през след него с подгъващи се, изтръпнали крака. Отляво, на тротоара, се тълпяха хора. Вече не крещяха така пронизително и бяха по-малко на брой — очевидно най-плашливите бяха избягали и бяха останали само неизтребимо любознателните… Вдясно, при черните тела, беше съвсем тихо, разнасяше се само суха, мъчителна кашлица, като безразборна стрелба.
Усещаше се силен, горчив и съвършено неуместен мирис — на стара прах или на изгоряла хартия.
— Петюня, усещаш ли някаква миризма?
— Е?
— На какво мирише?
— Мирише на това, че ние с теб останахме без работа — каза Петюня, изхили се горчиво и погледна свирепо през рамо.
Той каза още нещо, но тогава в тълпата отляво се развикаха („Бърза помощ! Извикайте линейка!“) и Ел-де-през не го чу, но не попита нищо. Петюня беше шегобиец, но сега не им беше до шеги. Ел-де-през най-сетне осъзна какво се беше случило и откритието така изгори съзнанието му, че той окончателно се опомни. Беше се провалил. За първи път в живота си, но затова пък изцяло и напълно, без да има каквито и да било разумни оправдания… „Но аз нищо не можех да направя, помисли си той отчаяно. Беше невъзможно да направя нещо.“ Но разбираше, че това не е оправдание. Не се и опитваше да се оправдава. Беше безсмислено мърморене — жалко мърморене на уязвената професионална чест. Никой нямаше да слуша това мърморене…
