Безсилните на този свят

Разбира се, той беше героят на деня, нашият Велзевул — кльощавият, дългокракият, костеливият Повелител на Мухите, той е и Рмоахал48, той е и Главатл, той е и толтек — достоен наследник на расата на древните атланти, със силата на словото и мисълта заповядващ на животните и растенията. Той намери цаката на непобедимия владика. Той го принуди да се откаже от злобните си замисли. Той го накара да напълни гащите… Но го слушаха невнимателно, защото беше дърдорко. Прегръщаха костеливите му рамене, тупаха го по прегърбения гръб и разрошваха и без това рошавата му грива (жълтеникава като на лъв). Разчувствалият се Матвей се опита дори да го целуне. Но основно се занимаваха не с Велзевул, а с подготовката на пира на победителите: отваряха донесените бутилки, сервираха в чинии мезетата и искаха от домакина прибори… Шумяха и се веселяха като победители. Изобщо не разбираха какво се беше случило. Струваше им се, че всички проблеми вече са решени благополучно и че именно те са ги решили.

Днес те бяха герои. Всички до един. Проследиха Аятолаха из целия град, още от сутринта. Героят Матвей бе захапал като булдог неговия ослепително бял мерцедес и не се отдалечаваше и на крачка от гадината. Правеше го напълно професионално, ако не се смята случката на ъгъла на „Московска“ и „Фрунзе“, когато, увлечен в преследването, едва не се хакна в мерцедеса, но Бог го спаси.

Героят Андрей проведе преговори с противника на недостижима за обикновен човек дипломатическа висота: смаза гада с лично превъзходство и вън от каквото и да е съмнение надмина по псувни Семьон с неговия посран пистолет. Що се отнася до героя Юрка-Полиграф, то той беше както винаги точен, еднозначен и чисто конкретен…

… В чест на всички тези подвизи, пиха с бурен ентусиазъм и дори жадно, отново напълниха и отново пиха. Главите им се завъртяха. Матвей го изби на песен и незабавно запя — старинна, отдавна забравена и излязла от употреба, но винаги прекрасна песен:

По пътя към Бийгъл-Дъбъл (По пътя към Бийгъл-Дъбъл!),
Където расте сенчеста топола…

И Велзевул веднага подхвана („с четвърти глас“):

Вървеше весел момък, без да жали ботушите,
с клонки му махаше тополата…

Изясни се, че всички знаят тази песен и неизвестно защо станаха (с чаши в ръце), тържествено, сякаш се изпълняваше любим химн.

Знаеше веселият момък: чака го любимото градче,
Чака го родният Бийгъл-Дъбъл!

… Що за дяволия, мислеше си Вадим, старателно изпълнявайки енергичните синкопи. Какво ни стана изведнъж? Що за всеобща, внезапна и взаимна любов? Мислите му се объркаха. В ума възникна: „Еволюцията унищожава породилите я причини…“ Това следваше да се обмисли. Впрочем, защо? Може би напротив, не трябваше нищо да обмисля, а по-добре още веднъж да пие… и после отново да налее. В края на краищата майната й на еволюцията. Изобщо. Главното е, че всички тук сме братя… и завинаги. А къде бяхте вие, когато се насирах от страх? — попита той, грозно смръщвайки вежди. Къде? Само преди седмица? И изведнъж — ето — като че ви дойде просветление… И в същото време си каза: не бива така да мисля. Това е лошо. Това е недостойно. Така не бива да се мисли за приятелите. За братя… Не съди, братко! (стори му се, че се намесва Юра Полиграф.) Кой, моля ви се, съди? Аз ли? И не помислям дори. Страшният съд. Районният. „С решение на Районния Страшен съд, потвърдено от Градския Страшен съд и сега ще бъде обжалвано във Върховния Страшен съд“… О, хищни жертви на века! В края на краищата всички хора са слаби. Всички без изключение. И особено слаби са така наречените супермени: те не са способни да се справят със себе си и си го изкарват на другите. Също слаби… Глупости? Мака-а-р… Нека да са глупости. Нали е казано: ако искаш да те чуят — говори глупости…

… Андрей се приближи, прегърна Вадим през раменете и ласкаво го покани да отиде някъде с тях… Някъде надалеч, в непроизносимата далечина… Там има страна на хълмове, цяла планета от хълмове, те са хиляди — заоблени, еднакво ниски хълмчета, коприненозелени и меки през пролетта, жълтеникави, бодливи, изпускащи зной през лятото, а между тях като змия (като гигантско драконовско черво) се извива редица от четиридесет и седем езера, по библейски фантастични и прекрасни: едно зелено и твърдо на вид като малахит, друго неправдоподобно жълто и като че мъртво, трето черно като въглен, но когато гледаш под известен ъгъл към слънцето, твърдата стъклена вода блести с всички цветове на дъгата, сякаш не е вода, а екран на някакъв супермонитор… И там ще ловим раци… там се въдят разноцветни и тежки като злато раци… всъщност те наистина са от злато: извличат злато от водата и от тинята — злато, молибден, уран… Всеки такъв рак струва две хиляди долара, но нима там е работата? Ти по-добре от мен знаеш, че работата съвсем не е в парите,… Зная. Но защо съм ти нужен аз? По-добре вземи Велзевул, той ще омагьосва тези раци, както омагьосва хлебарките в банята… Нали знаеш: откажи се от злото и ще сътвориш благо. Зная: откажи се от благото и няма да сътвориш зло… Какво ти благо: ще те изядат. Днес те отървахме, но утре ще, се зазяпаме, и, хоп, те ще те лапнат! Ти нищо не си разбрал, каза му Вадим. При мен всичко е наред. О-отлично, Константине! Хайде да пием.

— Я по-тихо, гробари! — изведнъж се развика Матвей и когато стана по-тихо (всички освен Велзевул замълчаха и го погледнаха), произнесе няколко неразбрани думи и завърши: Твоят Интелигент-Професор побеждава с шестдесет и осем процента — чиста победа!

— Е и? — попита Вадим, осъзнавайки (не веднага), че се обръщат именно към него.

— Внимание! — кресна Матвей и вдигна лаптопа над главата си. — Публикуваха резултатите… Фондът на Сорос… Професора има шестдесет и осем процента, Генерала двайсет и седем. Чиста победа още в първия тур.

— Кой победи? — попита Велзевул, който като правило възприемаше бавно. („Разбирам бавно, но завинаги!“)

— Професора!

— Как така Професора? — попита Велзевул и погледна Вадим. Всички се вторачиха в него, сякаш бе направил нещо неприлично.

Той повдигна рамене.

— Та аз през цялото време се мъча да ви обясня… — каза той проникновено. — Само че вие не слушате.

Всички мълчаха. Като че изтрезняха.

— Нали ви казах — рече Вадим, обръщайки се към Андрей. — Не трябва да ме отбранявате. При мен всичко е о’кей…

— Ти ли го направи? — попита Андрей бавно.

— Да. И какво от това?

— И какво от това ли? — повтори Андрей. — Той пита: и какво от това?

— Направих го, направих го — каза Вадим. — Само да можех да разбера как?

Андрей каза:

— Той нас пита как? Нас!

А Юрка-Полиграф рече:

— Тоест излиза, че напразно се пъчихме? Или не напразно?

А Велзевул каза: