ацтеките). Но в коридора войските на противника отново започнаха да се прегрупират и той се посвети на скучната реалност.
По пътечката бавно, но сигурно се приближаваше доста странна двойка. Ролята на стъклената етажерка сега се играеше от инвалидна количка, а тази на монахинята от монах — нисък, но очевидно много як, широкоплещест човек в черен анцуг с неразбираема червена емблема, а в количката седеше нещо съвършено абсурдно — инвалидно тяло, цялото в синьо, със сребро и злато, със сребърни и златни дракони от главата до петите — гол бял череп, с рошава черна брада, с неестествено огромни черни очила, закриващи половината лице.
Сега пък тези, помисли си Роберт с огорчение. Стана и зае поста си с гръб към вратата, стараейки се да се държи уверено и независимо като истински бодигард. Тенгиз трябваше да е тук, помисли си мимоходом. Хич нямаше да е зле… Противникът се приближи и сега Роберт можеше да види очите на онзи, който буташе количката. Неприятни очи. Вълчи. Или по-скоро змийски. Равнодушни като на земноводно, при това прозрачни, светли. Да, без Тенгиз няма да се справя. Роберт извади мобилния си телефон. А може би не идват при нас?
Но те идваха именно при тях. Количката спря на крачка от вратата и косматият инвалид каза с висок, малко дрезгав глас:
— Здравейте, скъпи мой. Идвам при Стен Аркадиевич. При господин Агре.
В този миг Роберт го позна: това беше самият Велик Изцелител (името му бе Льошка-Калошка), при когото бяха водили Татяна Олеговна без никаква полза. Само дето бе обрасъл с косми като команданте Че Гевара. И се беше обзавел с бодигард.
— Господин Агре сега не приема — каза му неприязнено Роберт.
— Нищо, нищо. Мен ще приеме.
— Господин Агре помоли да не го безпокоят. — Роберт говореше почти механично и гледаше с крайчеца на окото си вражеския бодигард, като трескаво си мислеше: да натисне ли копчето за тревога, или още е рано?
— Скъпи мой — говореше през това време Изцелителят с дрезгав глас и успокоително ръкомахаше с белите си длани. — Всичко е наред. Стен Аркадиевич ми определи сега…
— Има заповед да не го безпокоят.
— А аз ти обяснявам, че той ме чака, неразбрани човече…
Беседата явно не доведе до взаимно разбирателство и живото въображение на Роберт му нарисува непривлекателната картина на неизбежно приближаващо се насилие: удар в болезнена точка, въздействие върху отключващата точка и прочее прелести, описани в съвременната литература, посветена на гангстери и килъри. Той натисна копчето за тревога на мобилния и, така да се каже, определи съдбата си.
— Аз, скъпи мой, не обичам да ми пречат… — повишавайки дрезгавия си глас, провъзгласи напористият инвалид, но тогава, слава Богу, вратата се отвори и се появи сенсеят, като Бог от машина. Лицето му беше угрижено и напрегнато до неузнаваемост и той каза:
— Алексей. Чакам ви. Влезте… Сам! — добави той веднага, долавяйки движението на плещестия монах със змийските очи.
Засуетиха се. Количката не мина от първия път през вратата, наложи се разкошният инвалид Алексей да маневрира. Той въртеше с двете си ръце никелираните колела и мърмореше: „Сам, да, разбира се, сам… Виждате ли, скъпи мой, а вие не ми вярвахте… Стен Аркадиевич, аз му казвам, че сте ми определили среща! А той стои като Мамаев курган…“ През това време отляво по коридора вече се приближаваше почти неестествено бързо намусеният Тенгиз, готов на най-лошото. Но тогава количката влезе в стаята, вратата се затвори и в коридора останаха тримата бодигардове, леко запъхтени и все още нащрек. Напрежението вече ги напускаше, отиваше си като въздух от спукана гума. Като болка. Като шок.
Плещестият монах за последен път ги измери с прозрачните си, абсолютно равнодушни очи, обърна се наляво и се отдалечи към телевизора, седна срещу него, взе от масичката вестник и веднага го разтвори бързо и нетърпеливо, сякаш беше зажаднял за новини.
Нищо друго не им оставаше, освен и те да се върнат на изходни позиции. Роберт се върна към креслото си, а Тенгиз застана до прозореца между палмите и се загледа към паркинга.
— Мамка му… — произнесе той с досада. — Не заключих, колата. Разбързах се и забравих.
— Притрябвала е на някого твоята таратайка — отвърна Роберт, без да се обръща.
— Я стига! Моля, без фамилиарности! — Тенгиз се отдалечи от прозореца и седна до него.
— Извинявай. — Роберт наблюдаваше изпод вежди потенциалния противник и въображението му отново нарисува малко привлекателни картини.
Замълчаха. Двамата наблюдаваха как потенциалният противник прелиства вестника.
— Паметта ми нещо се скапа — каза Тенгиз. — Непрекъснато забравям.
— Имена, адреси, явки…
— Не, наистина. Преди известно време, представи, си, забравих фамилията на клиент. Въртеше ми се на езика, но, мамка му, не можах да се сетя.
— Това се нарича шперунг — обясни Роберт разсеяно. — Заекване на паметта.
— Това вече го зная… „Да го запомниш не е трудно, но да си го спомниш е трудно“. И така нататък.
— Цитираш ли ме? Скоро по количество на мои цитати ще изляза на първо място сред вас.
— Вече си излязъл, мамка му. Лицето, приближено до тялото. Само тебе цитираме.
Тогава се чу звън на мобилен телефон и потенциалният противник измъкна апарата от джоба си. Говореше тихо, но се чуваше добре. Но това, което говореше, нямаше смисъл.
— Бялата ли? Ами да — сребристата… Да. Само, дето я нямаше в долното ляво… Вчера. Разбрах. Да… Да… Ще бъде изпълнено. Да.
Скри апарата и, без да обръща глава, се отдалечи, с бързи крачки по коридора, по който бе дошъл преди десет минути.
— Кои са тези, не разбирам… — каза Тенгиз замислено. — Познаваш ли ги?
— Нямам представа — излъга Роберт, за да избегне глупавите изморителни обяснения.
— Имам чувството, че този в разкошния халат съм го виждал някъде… Във филм може би? В реклама?
— Вторият ти е ясен, предполагам?
— О, да — каза Тенгиз. — Тук, мамка му, разумни въпроси няма и не може да има.
Роберт не възрази и Тенгиз, понижавайки глас, попита:
— Кофти ли е? — И кимна към стаята.
— Не зная — отговори Роберт. — Не видях. Мисля, че е кофти. — Пак си кривеше душата, но не искаше да обяснява за нобеловата лекция, която сенсеят четеше на полутрупа.
— Мамка му — рече огорчен Тенгиз и двамата замълчаха за дълго.
После Тенгиз попита:
— Как ти се струва тази история? Имам предвид с Интелигента.
Роберт повдигна рамене.
— Да, господа — каза Тенгиз. — Наистина, неестествено заченатото неестествено завършва.
Роберт възрази почти безразлично:
— Какво му е толкова неестественото: отгърмяха го като проста мутра. Ако се абстрахираш от детайлите, разбира се.
— Не, скъпи, не е така. Не като проста мутра. Съвсем не. И работата не е само в подробностите. „Ако ненавистните погледи можеха да убиват, населението щеше силно да намалее.“ Ядозуб го можеше. Той беше олга-хорха, само дето вие не искахте да повярвате в това… А знаеш ли кой го охраняваше? Интелигента де? Ел-де-през. Лично.
— А кой е той? — учуди се Роберт. — Защо не Го познавам?
— Н. П. П. — Тенгиз нарисува във въздуха три букви с точки. — Най-добрият Приятел на Президента.
— Някой от нашите ли е? — досети се Роберт.
— О, да! И не е кой да е, а Серьога Вагел.
— А… Идеалният бодигард. Не го познавам.
— Естествено, той никога не общува с нас. Или по-точно рядко.
