не достигаха веднага до него.
Оказа се, че Тенгиз знае за вчерашната случка всичко, че дори и повече. От своите осведомители. За подробностите премълча и като видя сенсея, съвсем млъкна. Караше необичайно внимателно, не говореше и само от време на време процеждаше поредното „мамка му“ и енергични жлъчни подмятания по адрес на „шибаните заледявания, обледявания, замръзвания“.
На Роберт вече съвсем не му беше до разговори. Мислеше за „странните превратности на битието“, за нещастния Интелигент-Професор, за горкия Ядозуб, но най-вече за това какво ще стане, когато пристигнат на мястото: ще го повика ли сенсеят със себе си в болничната стая, или всичко ще се размине някак. Категорично не му се искаше да влиза в стаята. Спомни си станалото му съвършено чуждо лице със землист цвят, сбръчканата уста, дългите белезникави коси по бузите, болезнения поглед на безпомощно животно… костеливата гръд, показваща се под сивата риза… горчивата миризма на урина… Безжалостно нещо е нашият ежедневен живот. И бедата не е в това, че ние се променяме. Бедата е в това, че той нас променя. Всички. Винаги. Без капка съжаление. И безпощадно…
Пристигнаха точно в дванайсет. Тенгиз остана в колата. Сам. Пред сградата нямаше никого. Под снега елхите бяха тихи и тъжни, на широкото входно стълбище не се виждаха посетители, не се разхождаха и болни с фински шейнички.
Пред вратата на стаята сенсеят спря Роберт и му каза тихо:
— Изчакайте тук. Само не си тръгвайте, моля. Може би ще ви извикам… И не искам да ми пречат.
Роберт, естествено, се подчини. Пое си дъх. Отдалечи се от вратата, седна в тежкото кожено кресло в дъното на хола до масичката със списания и видя кривото си отражение в екрана на гигантския неработещ телевизор. Задъвка устната си, взе, без да го гледа и без да го вижда, някакво глупаво списание. Срамът щипеше очите му. За какъв дявол! Не съм длъжен да присъствам… Не съм лекар. И не съм му роднина… Но знаеше, че това му е задължение. Това, както и много други — неприятно, неапетитно, горчиво и срамно… Но все пак не толкова срамно като облекчението, което чувстваш, когато успееш да се измъкнеш. „Никога не се щадете — спомни си той. — Всеки от нас е достоен за съжаление, но да се самосъжаляваш е недостойно“.
Тук бе невероятно, неправдоподобно, звънящо тихо. Като в приказен омагьосан замък. Неестествено тихо, светло, пусто и миришеше като в ботаническа градина — на приказка и подправки. Не се чуваха властно-свободните разговори на медицинския персонал, нито пошляпването на чехлите на прегърбени пациенти, нито подвиквания на санитарки, търкащи квадратните километри на тукашния линолеум — нито следа нямаше от своеобразната атмосфера на голяма, дори и най-привилегирована и скъпа болница. Всъщност това не беше и болница. Беше хоспис за богаташи. За много богати. А може би дори не и хоспис. В хосписите доживяват дните си безнадеждните. А тук беше дворец на надеждата. Дом на Най-последната Надежда…
Първите пет минути нищо не се случи. Той прелистваше списанието с ярки гланцирани страници, със снимки на разкошни автомобили и жени, с блестящи небостъргачи, специфични текстове, предназначени за специфични читатели… Поп оглеждаше разсеяно към коридора, местеше протегнатите си крака, стараеше се да не се вслушва в неясния глас на сенсея зад вратата на стаята (гласът му внезапно изкристализира от тишината — или сенсеят не бе затворил плътно вратата, или звукоизолацията тук не струваше.) Нищо не се случваше. Екзотичните растения, разположени вляво и вдясно от гигантския прозорец, излъчваха тропически ухания. От прозореца се виждаше заснеженият паркинг с няколко лимузини и „шестицата“ на Тенгиз — без сняг, но мръсна. От ауспуха се извиваше къдрав дим.
После в коридора вляво нещо се раздвижи. Иззад ъгъла се показа медицинска количка (стъклена етажерка на колела) и заедно с нея класическа, направо като от плакат, медицинска сестра (монахиня с калимавка с неподвижно лице и свити устни). Щом като ги видя (монахинята и количката), Роберт веднага разбра, че идват именно към стаята със сенсея и следователно се налагаше спешно да вземе мерки. Той стана и застана пред стаята с гръб към вратата. Неизвестно защо взе със себе си и списанието, нави го на руло и заудря с него по лявата си длан. Така сякаш искаше да подчертае здравината на своята позиция и абсолютното си нежелание да я изостави. При това се чувстваше доста глупаво. И несигурно.
Монахинята и количката се приближаваха — бавно, неотвратимо и абсолютно безшумно, сякаш плаваха над пътеката. Чашките и колбичките на етажерката потрепваха беззвучно, неподвижните безцветни очи на монахинята гледаха непреклонно покрай него. Роберт мислено настръхна. Предварително. Предчувствайки. А зад гърба му, зад вратата, гласът на сенсея стана напълно различим и без да иска, Роберт чу: Нищо няма да се промени, докато не се научим да правим нещо с тази космата, мрачна… нагла, ленива маймуна…
Гласът отново стана неясен (сякаш сенсеят се разхождаше насам-натам из стаята и сега се бе обърнал с гръб към вратата), а монахинята се приближи плътно и се вторачи в Роберт със своите безцветни очи- копчета. Погледът й беше взискателен и неодобрителен: току-що бе открила пред себе си препятствие и сега с хладно нетърпение чакаше то само да се разтече и да изчезне.
— Извинявайте, но не може да влезете тук — каза й Роберт, преодолявайки естественото желание да отстъпи пред жената и медицинския работник.
— Анализ на кръвта — каза монахинята, почти без да отваря уста и също като досега, гледаше през него.
— Не сега, ако обичате. Сега не бива.
— Назначен е за сега.
— Моля ви — каза Роберт. — Не сега. Сега не може.
— Добре — внезапно се съгласи монахинята. — Ще дойда след час. Само да не яде. — И като се обърна, пое беззвучно по коридора, бяла като призрак, с неестествено изправен гръб.
Сенсеят зад вратата възкликна внезапно:
— И най-поразителното е, че всички са доволни!
Вратата действително не беше затворена плътно. На Роберт му се прищя да я затвори, но съобрази, че ще вдигне шум и ще се получи неловко… Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Още повече, че внезапно му стана интересно.
— … Това е като неграмотността, представи си за миг. Хилядолетия неграмотните хора са били правило…
Трябваше нещо да предприеме. Веднага и решително. Но не предприемаше нищо. Слушаше. Подслушваше грозно. Но всъщност и не подслушваше. Той слушаше! Съвсем не беше като да го чете.
— … шибаният ход на времето. Верига от пороци и нравствена нищета. Ненавистен труд с пот на челото и шибан живот за заобикаляне на ненавистните закони… Докато не се наложи този порядък да се промени…
Тогава сенсеят очевидно забеляза, че вратата не е затворена, гласът му се приближи и тя се хлопна. С щракане. Но без да скърца… Роберт въздъхна и се върна към креслото си. Захвърли навитото списание на масичката, седна и протегна крака. Не че речта на сенсея съдържаше нещо ново, но определено правеше впечатление (и силно впечатление впрочем); при това най-впечатляващото (разбра той внезапно) беше усещането за мъртва тишина в отговор на откровенията на сенсея — сякаш той репетираше някаква нобелова лекция пред огледало в празен коридор. Или може би тя днес е на себе си? Тя идва на себе си. Макар и много рядко. И с всеки изминал месец все по-рядко… При сенсея също имаше нещо ново. Има, има, недей да спориш. Наравно със старото. При това с отчаяние и страдание…
— … Нещо загадъчно и дори сакрално трябва да се случи с този свят, за да му стане нужен Възпитан Човек. На човечеството. На себе си да стане нужен. И докато тази тайна не се реализира, всичко ще си върви постарому. Верига от гадни пороци и нравствена нищета. Ненавистен труд с пот на челото и шибан живот за заобикаляне на ненавистните закони… Докато не се наложи този порядък да се промени…
Но бедата е там, че ние не знаем какво е необходимо на нашия беден, свински свят и какво е нужно да се случи с него, че да поиска най-сетне Възпитан Човек. Ние още маса неща не знаем. При това доста по- елементарни. Например знаете ли вие, че Уолтър Скот е писал своите най-знаменити романи с псевдоним, по-точно казано анонимно? Че кървавият Пол Пот поначало е бил мек, интелигентен, скромен човек, любящ, дори нежен баща и като млад се наричал Сарот Сар? Много работи ние не знаем. Кои са били предсмъртните думи на Василий Лвович Пушкин знаете ли? Никой никога няма да се сети. „Колко скучни са статиите на Катенин!“ казал той, преди да издъхне. (Ето как трябва да се обича литературата!)
Той се опита да си спомни още нещо — от неотдавна прочетеното — и дори успя. Беше нещо (за
