Всичко това се бе оказало твърде изтощително. Сега тя се стараеше да демонстрира одобрение и го оставяше да я погълне колкото може по-дълбоко. Така животът беше толкова по-безметежен.
Веднъж озовал се в стаята си, Хорти се отпусна на ръба на леглото, като дори не остави учебниците си. Не затвори вратата, понеже такава липсваше, благодарение на убедеността на Армънд, че усамотението е вредно за момчетата. Не запали лампата, тъй като познаваше всичко в стаята, виждаше го със затворени очи. То беше достатъчно малко. Легло, скрин, килерче с пукнато, въртящо се овално огледало. Детско бюро, на практика играчка, за която той отдавна бе пораснал. В шкафа имаше три калъфа за дрехи, натъпкани до пръсване с неупотребявани дрехи на Тонта, които не оставяха почти никакво място за неговите.
Неговите…
В действителност нищо от това не беше негово. Ако съществуваше по-малка стая от тази, щяха да го натикат в нея. На този етаж имаше две спални за гости и една на горния, а те почти никога нямаха гости. Дрехите, които носеше, не бяха негови — бяха отстъпки в името на нещо, което Армънд наричаше „моето положение в този град“. А иначе и парцали щяха да свършат работа.
Той се изправи и това го подсети за купчината вещи, които все още стискаше в ръце. Той ги остави на леглото. Ръкавицата си беше негова, все пак. Беше я купил за седемдесет и пет цента от магазина на Армията на Спасението. Изкара парите, като киснеше на пазара Демпълдорф и разнасяше багажите на хората, по десет цента на пренасяне. Беше си помислил, че Армънд ще бъде доволен — той все говореше за находчивост и способност да се изкарват пари. Ала той бе забранил на Хорти да прави това отново. „Боже мой! Хората ще си помислят, че сме бедняци!“ Така че ръкавицата беше всичко, което той имаше като придобивка от цялата работа.
Всичко, което той имаше на този свят — освен, разбира се, Боклучко.
През полуотворената врата на килерчето той надникна към най-горния рафт и безразборно нахвърляните върху него коледни лампички за елха (коледната елха се слагаше отвън пред къщата, където можеха да я видят съседите — никога вътре), стари гирлянди, абажур… и Боклучко.
Той измъкна прекалено големия стол от прекалено малкото бюро и го пренесе — ако го беше затътрил, Армънд щеше да се втурне да изкачва по две стъпала наведнъж, за да види с какво се занимава и ако се окаже забавно, да го забрани — и внимателно го постави на прага на килерчето. Като се качи на него, той заопипва зад вехториите по рафта, докато откри твърдото квадратно тяло на Боклучко. Измъкна го оттам — един пъстро изрисуван и зле издялан дървен куб — и го занесе до бюрото.
Боклучко беше от играчките, които са така добре познати и толкова износени, че не е необходимо да ги виждаш или докосваш често, за да се убедиш, че съществуват. Хорти беше подхвърлено дете — намерено в парк през една късна есенна вечер, увит само с едно детско одеалце. Беше се сдобил с Боклучко, докато се намираше в Дома и когато Армънд го беше избрал за осиновяване (по време на предизборната кампания на Армънд за градски съветник, където той се провали, но смяташе, че ще извлече дивиденти, ако се знае, че той е осиновил „един беден малък бездомник“). Боклучко беше част от сделката.
Хорти внимателно постави Боклучко на бюрото и натисна едно винтче отстрани. Боклучко изскочи от кутията — отначало диво, после колебливо като ръждясала пружина и накрая предизвикателно — едно човече на пружина, беглец, принадлежащ на едно по-благородно време. Той беше Пънч (Б.пр.: Пънч, Полишинел, кукла с гърбица и дълъг крив нос от куклената комедия „Punch and Judy“), с нащърбен гърбав нос, който почти докосваше острата му, издадена нагоре брадичка. В „ямата“ помежду им се разливаше многозначителна усмивка.
Ала цялата индивидуалност на Боклучко — и всичко ценно у него за Хорти — се криеше в очите му. Те като че ли бяха издялани, или отляти, грубо шлифовани, от някакво оловно стъкло, което им придаваше особен, цялостен блясък, дори и в най-мрачната стая. Хорти винаги бе вярвал, че тези очи притежават свое собствено излъчване, макар и никога да не можеше да бъде съвсем сигурен в това.
Той прошепна:
— Здравей, Боклучко.
Пружиненото човече кимна с достойнство, а Хорти протегна ръка и хвана гладката му брадичка.
— Боклучко, хайде да се махнем оттук. Никой не ни иска. Може би няма да си намерим нищо за ядене и може би ще ни е студено, но ех… Помисли за това, Боклучко. Да не ни е страх, когато чуем неговия ключ в ключалката, и никога да не седим на вечеря, като той задава въпроси, докато се наложи да излъжем, и… и всякакви такива неща.
Не беше нужно да обяснява на Боклучко положението.
Той пусна брадичката и ухилената глава се залюля напред-назад, а после бавно и замислено се отпусна.
— Не биваше да правят така заради мравките — сподели Хорти. — Никого не съм мъкнал с мен да гледа. Сам си избягах. Ама оня смрадливец Хеки, той ме проследил. А после се измъкнал, изпортил ме на г-жа Картър и я довел. Не биваше да постъпва така, не съм ли прав, Боклучко? — Той потупа гърбавия нос от едната страна и човечето поклати глава в знак на съгласие. — Мразя доносниците.
— Имаш предвид мен, няма съмнение — каза Армънд Блует откъм прага.
Хорти не се помръдна, а и сърцето му като че ли спря за един безкраен миг. Той остана полуприклекнал, полунаведен зад бюрото, без да се обръща към прага на липсващата врата.
— Какво правиш?
— Нищо.
Армънд го зашлеви през лицето. Хорти изхленчи веднъж и прехапа устната си. Армънд каза:
— Недей да лъжеш. Очевидно е, че правиш нещо. Говореше си сам — сигурен симптом за деградирало съзнание. Какво е това… а. О, да, бебешката играчка, която вървеше с теб. Твоето имущество. И тя е противно като теб. — Той я грабна от бюрото, пусна я на пода, избърса си ръката в панталоните и внимателно стъпи върху главата на Боклучко.
Хорти изпищя така, все едно неговата собствена глава беше под подметките на Армънд, и се хвърли към него. Атаката му беше толкова неочаквана, че мъжът не успя да запази равновесие. Той се строполи тежко и стремително върху рамката на кревата, опита да се задържи за нея с ръце, не уцели и падна на пода. За момент остана да седи там, като сумтеше и премигваше, а после малките му очички се свиха и се вторачиха в треперещия Хорти.
— Ммм-хм! — гласът на Армънд издаваше огромно задоволство. Той се изправи. — Ти трябва да бъдеш унищожен. — Той сграбчи Хорти за фанелката и го блъсна. Докато говореше, той го удряше по лицето, отляво и отдясно, отляво и отдясно, в ритъма на изреченията. — Убиец, ето това си ти. Смятах. Да те изпратя. Да учиш. Но това е опасно. Полицията. Ще се погрижи за теб. Те имат едно място. За малолетни престъпници. Мръсно нищожество. Изрод.
Той довлече разплаканото дете до другия край на стаята и го натика в килера.
— Тук няма да можеш да нараниш никого, докато дойде полицията — задъхано каза той и затръшна вратата. Три пръста от лявата ръка на Хорти попаднаха между пантите.
Нечовешкият, агонизиращ вик на момчето накара Армънд да отвори вратата отново.
— Викането няма да ти помогне. Ти… Божичко! Каква гадост. Предполагам, че сега трябва да извикам лекар. Нямат край, определено нямат край неприятностите, които създаваш. Тонта! — Той излезе и се втурна надолу по стълбите. — Тонта!
— Да, Пийчис.
— Това дяволско изчадие си натика ръката между пантите на вратата. Нарочно, за да се смилим над него. Кърви като заклано прасе. Знаеш ли какво направи? Той ме удари. Той ме нападна, Тонта! Присъствието му в тази къща е опасно!
— Горкичкото ми съкровище! Ранен ли си?
— Цяло чудо е, че съм още жив. Мисля да извикам полиция.
Аз по-добре да се кача горе, докато се обаждаш — каза Тонта и облиза устни.
Ала когато стигна до стаята, Хорти го нямаше там. За известно време след това откритие цареше голямо оживление. Първоначално Армънд искаше да залови Хорти, за да приложи върху него някои свои възпитателни идеи, но после постепенно го хвана страх какво можеха да си кажат хората, ако момчето разкажеше своята изопачена версия за инцидента. След това мина един ден, после седмица, месец и вече можеше спокойно да вдига поглед към небето и загадъчно да казва: „Бедното хлапе, вече е в сигурни
