Всичко това, обременено с тромави, непълни фрази, накратко описва единственото изречение, което представляваше посланието му.
Хорти зачака.
Нищо. Нито отговор, нито поздрав… просто нищо.
Той се върна. Усети бюрото под лактите си, лактите си върху бюрото. Надигна глава и премигна на светлината на лампата. Размърда краката си — не бяха схванати. Един ден трябваше да изследва аномалията във възприемането на времето в онази среда на чуждо мислене.
В този момент той осъзна, че се бе провалил.
Той нададе дрезгав, отчаян вик и протегна ръце към Зена. Тя лежеше — съвсем неподвижна, съвсем мъртва. Той я пипна — беше се вкочанила. Вкочаненна бе и кривата усмивка — резултат от пораженията, които Човекоядецът бе нанесъл на двигателните и центрове. Тя изглеждаше смела, печална и изпълнена с разкаяние. Очите на Хорти пареха.
— Изкопаваш дупка, нали така — скръбно каза той, — после пускаш това вътре и го зариваш. А после какво, по дяволите, ще правиш с остатъка от живота си?
Той усети нечие присъствие пред вратата. Извади носната си кърпа и избърса сълзите си. Очите му пак пареха. Той загаси настолната лампа и отиде до вратата. Солум.
Хорти излезе, затвори вратата зад себе си и седна на стъпалото пред входа.
Толкова ли е лошо?
— Май да — рече Хорти. — Аз… надявах се, че досега отдавна трябваше да се е оправила. — Той замълча за момент, после каза дрезгаво:
— Започни някакъв разговор, Солум.
Изгубили сме около една трета от нашите особени хора. Всички в диаметър шейсет метра от оня твой изстрел.
— Нека почиват в мир. — Той вдигна очи към огромния зелен мъж. — Казах го искрено, Солум. Не беше просто формално.
Знам.
Мълчание.
— Не съм се чувствал така, откакто ме изритаха от училище, понеже ядях мравки.
Защо си правил това?
— Питай кристалите ми. Докато работят по теб, предизвикват страхотен недостиг на мравчена киселина. Нямам представа защо. Не можех да не ги ям. — Той подуши. — Даже ги помирисвам. — Той се наведе и отново подуши. — Имаш ли кибрит?
Солум щракна запалка и му я подаде.
— Така си и мислех — рече Хорти. — Стъпил съм право в един мравуняк. — Той загреба малко от върха на мравуняка и го поръси на дланта си. — Черни мравки. Кафявите, дребните, те са много по-хубави. — Той бавно, почти неохотно изсипа съдържанието на дланта си, после изтупа праха от ръцете си.
Хайде да наминем към увеселителната шатра, Хорти.
— Да. — Той се изправи. Лицето му изразяваше нарастващо колебание. — Не, Солум. Ти отиди. Аз трябва да свърша нещо.
Солум тъжно поклати глава и се отдалечи. Хорти се върна във фургона и опипом стигна до задната стена, където Човекоядецът държеше лабораторните си пособия.
— Тук трябва да има малко — измърмори той и запали лампата. — Солна, сярна, азотна, оцетна… а, ето я. — Той свали от рафта бутилката с мравчена киселина и я отвори. Взе малко памук, напои го с киселина и го близна с език. — Добра е — измърмори той. — Я, какво е това сега? Пак ли ме хващат старите навици? — Той отново близна памука.
— Това мирише толкова хубаво! Какво е? Може ли да го опитам?
Хорти жестоко си прехапа езика и се завъртя около оста си.
Тя се появи на светлината, прозявайки се.
— Никога не съм си избирала по-идиотско място за спане… Хорти! Какво има? Ти… плачеш ли? — Попита Зена.
— Аз? Глупости — отвърна той. Взе я в обятията си и се разрева. Тя притисна главата му към себе си и подуши киселината.
По-късно, когато той се бе успокоил и когато тя се бе снабдила със собствен памук, тя попита:
— Какво става, Хорти?
— Много има да ти разправям — тихо каза той. — Предимно за едно малко момиче, което бе нежелана от никого странничка сред хората, докато не спаси една цяла страна. Тогава се образува своеобразен международен граждански комитет, който се погрижи тя да получи първия си паспорт, както и своя съпруг. Чудесен разказ е това. Наистина има художествена стойност…
Откъс от писмо:
„… в болницата и вече започвам да се оправям, Боби Бейби. Предполагам, че просто съм се прекършила под тежестта на плещите си. Не помня абсолютно нищо. Казаха ми, че една вечер съм излязла от магазина и са ме намерили да бродя по улиците четири дни по-късно. Нищо не ми се е случило, наистина нищо, Боб. Много е идиотско, като се замислиш — една дупка във времето и в живота ми. Само дето съм адски изтощена, като парцал.
Е, има и добри новини. Старият похотливец Блует е умрял от инфаркт в панаира.
Хартфорд ми пази работното място, независимо кога ще се върна на работа. И знаеш ли какво — помниш ли побърканата приказка за младия китарист, който ми зае три хиляди долара през онази ужасна вечер? Той е изпратил при Хартфорд съобщение за мен. Уведомява ме, че е наследил предприятие на стойност два милиона и ми опрощава дълга. Просто не знам какво да направя. Никой не знае нито къде е той, нито нищо за него. Напуснал е града завинаги. Една от съседките ми каза, че имал две малки дъщери. При всички положения, когато напускал квартирата си, с него били две малки момичета. Тъй че парите са в банката, а завещанието на татко е в кърпа вързано.
И така, не се тревожи. Особено пък за мен. Колкото до ония четири дена, те не са оставили никакви следи у мен. Е, една драскотина на бузата, но това е дребна работа. Вероятно са били добри дни. Понякога, когато се събуждам, добивам едно усещане — имам чувството, че направо мога да го пипна — нещо като полузабравен спомен, че обичам някого, който е бил много, много добър. Ама сигурно сама съм си го измислила. Сега ще ми се подиграваш…“
Информация за текста
© 1950 Теодор Стърджън
© Иван Терзиев, превод от английски
Theodore Sturgeon
The Dreaming Jewels [= The Synthetic Man], 1950
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1608]
Последна редакция: 2009-03-26 15:15:50
