Теодор Стърджън
Сънуващи кристали
Тя издигна брадвата високо над главата си.
Мъжът се сви от страх и изхриптя:
— Кей! Не!
— Стига! — изсъска тя. — Казах ти, че има още време до физическото ти наказание. Мисли за него, докато очакваш този час.
Брадвата описа дъга и полетя надолу с цялата тежест на гъвкавото тяло, което я владееше. Мъжът изпищя — абсурден, дрезгав, немощен гласец — и затвори очи. Брадвата се стовари върху грубата повърхност на масата за кафе.
Той отвори очи… и видя три отрязани пръста на нея.
Момичето скалъпи нещо като превръзка и спря с нея бликналата от ръката и кръв, после надяна отгоре гумена ръкавица.
На излизане тя каза съблазнително:
— Беше толкова прекрасно, скъпи. Нека скоро го направим отново…
Останал сам, мъжът се сви на леглото. Това, на което беше станал свидетел, бе достатъчно ужасно. Ала той знаеше, че ако си обясни смисъла му, ще бъде далеч по-зле…
Хванаха малкия да върши нещо отвратително навън, скрит под седалките на училищния стадион, и го изгониха. Домът му се намираше на отсрещната страна на улицата, срещу училището. По това време той беше осемгодишен. Правеше го отдавна.
Жалко беше, все пак. Той беше хубаво дете, хубаво и на външен вид, макар и не чак нещо особено. Беше симпатичен на някои от учителите и останалите деца и антипатичен на други, но всички се нахвърляха върху него, когато им се удадеше случай. Казваше се Хорти — Хортън, тоест — Блует. Когато стигна до къщи, естественият ход на нещата беше предизвикал появата на известен брой драскотини по него.
Той отвори вратата по най-тихия възможен начин, но те го чуха и го завлякоха право в центъра на хола. Той остана да стърчи там — целият пламнал, забил поглед в земята, с кечърска ръкавица (Б.пр.: В бейзбола — кечър, от англ. catcher, е играчът в защита, който стои зад нападателя и хваща топката в случай, че той я изпусне.) и учебници в ръце и смъкнат до глезена чорап. За осемгодишен той беше добър кечър. Той започна:
— Аз…
— Знаем — каза Армънд Блует. Армънд представляваше един едрококалест екземпляр с тънки мустачки и студени влажни очи. Той се плесна с длани по челото и после вдигна ръце нагоре.
— Господи, момче, какво за бога те е подтикнало към тази толкова гнусна постъпка?
Армънд Блует не беше религиозен човек, но винаги говореше по този начин, когато се плесваше с длани по челото — което той правеше доста често.
Хорти не отговори. Г-жа Блует, чието малко име беше Тонта, въздъхна и поиска едно уиски със сода. Тя не пушеше и съответно, когато не и достигаха думи, имаше нужда от някакъв заместител на вглъбеното запалване на цигара, с което пушачът си издействаше така необходимата пауза. Тя изпадаше в недостиг на думи толкова рядко, че изразходваше бутилка уиски за цели шест седмици. Тя и Армънд не бяха родители на Хортън. Родителите на Хортън бяха на горния етаж (???), но семейство Блует не знаеха това. На Хортън бе позволено да се обръща към Армънд и Тонта на малко име.
— Бих ли могъл да зная — ледено каза Армънд — преди колко време си придобил този отвратителен навик? Или може би става дума за някакъв експеримент?
Хорти знаеше, че няма да му се размине леко. На лицето на Армънд се мъдреше същата навъсена физиономия, както когато опитваше някое вино и го намираше неочаквано добро.
— Аз не го правя често — каза Хорти и зачака.
— Дано Господ се смили над нас за великодушието, което проявихме, като приютихме тази малка свиня — рече Армънд, като отново се плесна с длани по челото. Хорти си отдъхна. Това поне мина. Армънд го казваше всеки път, когато беше ядосан. Той излезе да забърка на Тонта уискито със сода.
— Защо го направи, Хорти? — Гласът на Тонта звучеше по-нежно единствено защото гласните и струни бяха по-нежно изваяни от тези на съпруга и. Лицето и излъчваше същата неумолима студенина.
— Ами, аз… просто така ми дойде, предполагам. — Хорти остави учебниците и кечърската си ръкавица долу на табуретката.
Тонта извърна лице от него и произведе някакъв нечленоразделен звук, силно напомнящ за повръщане. Армънд се върна в стаята с пееща чаша в ръка. (???)
— Никога през живота си не съм чувал такова нещо — презрително каза той. — Предполагам, че цялото училище знае?
— Сигурно.
— Децата? Също и учителите, без съмнение. Ама разбира се. Някой каза ли ти нещо?
— Само д-р Пел. — Това беше директорът. — Той каза… каза, че могат да…
— По-високо!
Хорти вече бе изпитал това веднъж. Защо, защо трябваше отново да минава през цялата процедура?
— Той каза, че училището може да мине и без г-гадни диваци.
— Мога да си представя как се е чувствал — самодоволно се обади Тонта.
— Ами другите деца? Нещо казаха ли ти?
— Хеки ми донесе малко червеи. А Джими ме нарече Лепкав Език. (Б.пр. Мравоядите имат лепкави и дълги езици.) — А Кей Халоуел се беше разсмяла, но той не спомена това.
— Лепкав Език. Не е зле, при това, за едно хлапе. Мравояд. — За пореден път една ръка плесна едно чело. — Боже мой, какво ще правя, ако г-н Андерсън ме поздрави със „Здрасти, Лепкав Език!“ в понеделник сутринта? Това ще се разчуе из целия град, това е сигурно, както е сигурно, че Бог е създал ябълката. — Той фиксира Хорти с наточените, влажни остриета на втренчения си поглед. — А може би ти възнамеряваш да усвоиш яденето на буболечки като професия?
— Не бяха буболечки — неуверено и с усет към детайлите отбеляза Хорти. — Бяха мравки. От дребничките, кафявите.
Тонта се задави с уискито си.
— Спести ни подробностите.
— Боже мой — отново започна Армънд, — какво ли ще стане от него, като порасне? — Той спомена две възможности. Хорти разбра само едната. Втората накара дори начетената Тонта да подскочи. — Махай се оттук.
Хорти се отправи към стълбите, докато Армънд ожесточено нанасяше поражения на пода около Тонта.
— Аз съм дотук — беснееше той. — Този път чашата преля. Този пикльо е символ на поражение за мен от мига, в който си спрях погледа на мърлявата му физиономия. Този дом е прекалено малък — Хортън!
— Ъ.
— Ела тук и си вземи боклуците с теб. Не желая нищо да ми напомня за присъствието ти в тази къща.
Хорти бавно се върна, като внимаваше да стои извън обсега на Армънд, вдигна учебниците си и кечърската ръкавица, изпусна един несесер — при което се чу поредното Армъндъво „Боже мой!“, — вдигна го, насмалко не изпусна ръкавицата и най-накрая избяга нагоре по стълбите.
— Осиновителите биват наказвани — каза Армънд — заради греховете на осиновителите, даже и при трийсет и четвъртия повод за раздразнение. (???) С какво съм заслужил всичко това?
Като се взираше в чашата си, Тонта разклати питието си, свила одобрително устни. Преди години тя изразяваше несъгласията си с Армънд. След това настъпи време, когато тя не беше съгласна и си мълчеше.
