ръце.“, а хората щяха да отговарят: „Разбирам…“. Все едно, всички знаеха, че Армънд не е истински баща на Хорти.
Ала Армънд Блует скъта грижливо една идея в далечните кътчета на съзнанието си. Тя беше за в бъдеще да се пази от всеки млад мъж с три липсващи пръста на лявата ръка.
Семейство Халоуел живееха накрая на града в къща, която имаше само една лоша характеристика — намираше се на кръстовището, където щатската магистрала образуваше остър ъгъл с края на Мейн Стрийт, тъй че тътенът от уличното движение не спираше ден и нощ, при това и откъм предната, и откъм задната порта.
Кей Халоуел, дъщерята с карамелено-кафява коса, беше така преизпълнена с чувство на обществен дълг, както може да бъде само едно седемгодишно дете. Бяха я помолили да изхвърли боклука и както обикновено тя открехна задната врата и надзърна към магистралата, за да види дали някой познат няма да я хване как върши такава черна работа.
— Хорти!
Той се притаи в обвитите в мъгла сенки, които хвърляше стълбът на уличната лампа.
— Хортън Блует, виждам те.
— Кей… — той се приближи към нея и застана плътно до оградата. — Слушай, не казвай на никого, че си ме видяла, а?
— Ама ка… о. Ти бягаш от къщи! — възкликна тя, като видя пакета под мишницата му. — Хорти, лошо ли ти е? — той беше пребледнял и трепереше. — Да не си си наранил ръката?
— Малко. — той стискаше лявата си китка с дясната си ръка. Лявата му ръка беше увита в две или три носни кърпички. — Искаха да викат полиция. Скочих през прозореца върху покрива на гаража и се крих там цял следобед. Те ме търсиха по цялата улица и навсякъде. Нали няма да ме издадеш?
— Няма. Какво има в пакета?
— Нищо.
Ако тя бе настояла, ако се бе опитала да му го отнеме, той най-вероятно никога нямаше да се върне при нея. Вместо това тя каза:
— Моля те, Хорти.
— Можеш да погледнеш.
Без да пуска китката си, той се обърна така, че тя да може да измъкне пакета изпод мишницата му. Беше книжна кесия. Тя я отвори и извади отблъскващата, разбита глава на Боклучко. Очите му заблестяха към нея и тя изпищя.
— Какво е това?
— Боклучко. Имам си го още откакто се помня. Армънд, той стъпи върху него.
— Затова ли си тръгнал да бягаш?
— Кей! Какво се бавиш там навън?
— Идвам, Майко! Хорти, трябва да се прибирам. Хорти, ще се върнеш ли?
— Никога.
— Ей… тоя господин Блует, толкова е подъл…
— Кей Халоуел! Прибирай се веднага. Вали дъжд!
— Да, Майко! Хорти, исках да ти кажа нещо. Не биваше да ти се смея днес. Хеки ти донесе червеите и аз си помислих, че е някаква шега, това е всичко. Не знаех, че наистина си ял мравки. Е… аз веднъж си хапнах малко вакса за обувки. Нищо лошо няма в това.
Хорти повдигна лакътя си и тя внимателно постави кесията под него. Като че ли току-що си го беше помислил — а то наистина беше така — той каза:
— Ще се върна, Кей. Някой ден.
— Кей!
— Чао, Хорти.
И тя изчезна — карамелена коса, жълта рокля и малко ширит за един миг се превърнаха в затворена порта на дъсчена ограда и звук от отдалечаващи се, забързани стъпки.
Хортън Блует остана под вечерния дъждец, замръзнал, но с огън в осакатената ръка и друг огън в гърлото. Той го преглътна с усилие и, като вдигна очи, видя широката, съблазнителна каросерия на някакъв камион, спрял на светофара. Той дотича до него, хвърли малкото си багаж вътре и се заизкачва нагоре, като се вкопчваше с дясната си ръка и се опитваше да не използва лявата. Камионът рязко потегли. Хорти яростно задращи с ръце, за да се задържи. Пакетът с Боклучко се плъзна назад към него и го отмина. Той посегна да го хване, не можа да се задържи и на свой ред тръгна да се свлича назад.
Внезапно откъм вътрешността на камиона нещо неясно се размърда и сред сенките на движенията блесна ослепителната, разкъсваща болка, когато някой улови смазаната му ръка в мощна хватка. Той едва не припадна. Когато се свести, видя, че лежи по гръб на подскачащия под на каросерията, стиснал отново китката си, като даваше израз на болката си със сподавени сълзи и тихи, задъхани хленчове.
— Ей, хлапе, тебе май не ти е особено скъп живота, а? — беше някакво дебело момче, явно на неговата възраст, което се бе надвесило над него и наведена, главата му се подпираше на тройна брадичка. — Какво ти има на ръката?
Хорти не каза нищо. За момента беше напълно изгубил дар-слово. Дебеланкото с изненадващо внимание отмести от носните кърпи здравата ръка на Хорти и се зае да развива импровизирания бинт. Когато стигна до последния слой плат, той видя кръвта на моментната ивица светлина от една улична лампа, покрай която минаваха, и каза:
— Господи.
Когато спряха на друг светофар на едно осветено кръстовище, той внимателно погледна ръката и възкликна „О, Боже“ с цялото съчувствие, на което бе способен, и очите му се свиха в две изпълнени със състрадание набръчкани точици. Хорти разбра, че дебеланкото го съжалява и чак тогава се разплака с глас. Искаше му се да спре, но не можеше и продължи да плаче дълго след като момчето отново превърза ръката му.
Дебеланкото се облегна на един топ чисто нов брезент и зачака Хорти да се успокои. Ала в мига, в който Хорти утихнеше малко и момчето му намигнеше, и Хорти, изцяло податлив и на най-малката проява на симпатия, се разреваваше отново. Момчето вдигна книжната кесия, надзърна в нея, изсумтя, внимателно я затвори и я остави настрана върху брезента. После за изумление на Хорти той извади от пазвата на палтото си голяма сребърна кутия за пури, от онези с по пет закачени един за друг метални цилиндъра, извади една пура, сложи я цялата в устата си и я завъртя да я навлажни, след което я запали и потъна в облак сладникаво-стипчив синкав дим. Той не направи опит да го заговори и след известно време Хорти реши, че е бил задрямал, понеже отвори очи и откри, че якето на дебеланкото е сгънато вместо възглавница под главата му, а нямаше спомен да е било там преди. Тогава беше тъмно. Той се изправи и гласът на дебеланкото моментално прозвуча от мрака.
— Не се притеснявай, хлапе. — Една малка топчеста ръка потупа Хорти по гърба. — Как се чувстваш?
Хорти се опита да каже нещо, задави се, преглътна и опита отново.
— Май съм добре. Гладен съм… я виж! Та ние сме сред природата!
Той усети как дебеланкото прикляка до него. Ръката изчезна от гърба му. След малко той се стресна от пламъка на клечка кибрит и за миг в променливата светлина пред него се мярна лицето на момчето, кръгло като луна, с нежни розови устни около черната пура. След това с обиграно движение на пръстите той изстреля клечката заедно с блясъка и далеч в прегръдката на нощта.
— Пушиш ли?
— Никога не съм пушил като хората — каза Хорти. — Само веднъж малко царевична коса. — той погледна с възхищение червения, мъждукащ скъпоценен камък в края на пурата. — Ти май пушиш много, а?
