Той сигурно беше прочел мисълта на Хорти, че Солум може да се обиди от това определение, понеже добави:
— Той е глух. Не знае какво става.
— Аз съм Бъни (Б.пр.: bunny /англ./ — зайче.) — обади се момичето до него. Тя беше пълничка — не дебела като Хавана, а закръглена — като обемист, опънат балон. Кожата и имаше цвят на плът и кръв — цялата розова, без нито следа от жълто. Косата и беше бяла като памук, но лъскава, а очите и — удивително рубинено-червени, като на белите зайци. Имаше изключително тънък гласец и направо свръхзвуков кикот, който в момента беше пуснала в действие. Както бяха седнали, главите им се намираха на еднаква височина, но в действителност тя едва му стигаше до рамото. Тялото и беше несъразмерно единствено поради факта, че имаше дълъг торс и къси крака. — А това е Зена.
Хорти насочи поглед право към нея и преглътна. Тя беше най-красивото малко произведение на изкуството, което бе виждал през живота си. Тъмната и коса блестеше, блестяха и очите и, а главата и бе изваяна с нежност и съвършенство, гладка от слепоочията до бузите и заоблена към брадичката. Кожата и притежаваше онази наситена, свежа руменина, подобна на розовите нюанси помежду венчелистчетата на розите. Червилото и беше тъмно, почти кафеникаво-червено. То, заедно с тъмния и тен, караха очите и да изглеждат като два бели фара. Носеше рокля с широка яка, оголваща част от раменете и, и деколте, което стигаше почти до кръста и. Това деколте беше поводът Хорти за пръв път да се замисли, че тези деца — Хавана, Бъни и Зена — всъщност въобще не са деца. Бъни беше по момичешки, бебешки закръглена, както би могло да бъде дори едно четиригодишно момиченце — или момченце. Зена обаче имаше гърди — истински, стегнати, плътни, обособени гърди. Той погледна тях и после трите дребни физиономии, като че ли лицата, които бе видял преди, бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили нови. Начетеното, самоуверено говорене на Хавана и пурите му бяха белезите за неговата зряла възраст, а албиноската Бъни положително щеше всеки момент да покаже такива признаци.
— Няма да ви казвам неговото име — рече Хавана. — Той смята да придобие ново, като за отсега нататък. Нали така, хлапе?
— Ами — започна Хорти, който все още се бореше с предизвиканата от тези хора необикновена промяна на стойностното им положение в неговото съзнание. — Ами, сигурно.
— Готин е — каза Бъни. — Знаеш ли това, хлапе? — Тя се изкикоти с нейния почти недоловим за слуха смях. — Ти си готин.
Хорти откри, че отново се е загледал в гърдите на Зена и бузите му пламнаха.
— Не се закачай с него — каза Зена.
Тя за пръв път проговори… Един от най-ранните спомени на Хорти беше един папур, който беше видял на брега на една крайморска рекичка. По онова време той беше съвсем малък, едва проходил, и тъмнокафявият цилиндър на папура, крепящ се на сухото си, жълто стъбло, му се беше сторил твърдо и крехко нещо. Без да го откъсва, той беше прокарал пръсти надолу по цялата му дължина и фактът, че се бе оказало не изсъхнало дърво, а кадифе, бе шокиращо откритие за него. Сега, когато чу гласа на Зена за пръв път, той изпита такъв шок.
При тях се домъкна готвачът — младеж с бледо лице, уморена усмивка и весели бръчици около очите и носа. Той явно не бе изненадан при вида на джуджетата и страшния зеленокож Солум.
— Здрасти, Хавана. Да не би да се установявате тук, а, момчета?
— Чак след около шест седмици. Тръгнали сме за Елтънвил. Ще издоим Щатския Панаир и се връщаме. Отиваме с цял куп реквизит и декори. Един сандвич със сирене за очарователната личност там. Какво ще обичате, дами?
— Бъркани яйца върху препечен ръжен хляб — каза Бъни.
Зена рече:
— Изпържи малко бекон, докато почти прегори…
— …и го нарежи върху малко фъстъчено масло, намазано на пълнозърнест хляб. Спомням си, принцесо — ухили се готвачът. — А ти, Хавана?
— Пържола. За теб също, а? — попита той Хорти. — Не, той не може да си я нареже. Счукано говеждо филе, и ще те застрелям, ако го панираш. С грах и пюре.
Готвачът направи кръгче с палеца и показалеца си и отиде да изпълни поръчката.
Хорти плахо попита:
— Вие от някой цирк ли сте?
— Панаир — отвърна Хавана.
Зена се усмихна на изражението му. Това му замая главата.
— Панаир. (Б.пр.: Тук става въпрос за по-старото значение на понятието, т.е. пътуващо увеселително шоу, което включва странични атракции, въртележки, състезания, игри и т.н.) Нали знаеш. Боли ли те ръката?
— Не много.
— Това е нетърпимо — избухна Хавана. — Трябва да го видите. — Той протегна дясната си ръка към пръстите на неговата лява и направи движение, като че ли трошеше бисквити. — Човек.
— Ще оправим това. Как ще ти викаме? — попита Бъни.
— Дайте първо да решим какво ще прави той — обади се Хавана. — Човекоядецът трябва да остане доволен.
— Относно онези мравки — каза Бъни, — можеш ли да ядеш и плужеци, скакалци и такива разни? — Тя го попита направо, и този път не се изкиска.
— Не! — Гласът на Хорти прозвуча едновременно с този на Хавана:
— Вече го питах. Това отпада, Бъни. Човекоядецът и без това не обича да използва главояди.
Бъни каза със съжаление в гласа:
— В никой панаир досега не е имало джудже-главояд. Щеше да бъде голям номер.
— Какво значи главояд? — попита Хорти.
— Той иска да знае какво е главояд.
гълтач поглъщател гадинар чревоугадник твароугодник
— Нищо особено приятно — каза Зена. — Това е човек, който яде всякакви гадни неща и откъсва със зъби главите на живи пилета и зайци.
— Не мисля, че имам желание да правя такива неща.
Хорти беше толкова сериозен, че трите джуджета избухнаха в пронизителен смях. Хорти ги погледна, един след друг, и разбра, че те се смеят със, а не на него, затова и той се засмя. Отново в него се надигна онова чувство за топлина и сърдечност. Тези хора правеха всичко толкова лесно и просто. Те като че ли разбираха, че той може да е малко по-различен от останалите хора и това да е в реда на нещата. Хавана очевидно им беше казал всичко за него и те бяха готови да му помогнат.
— Казах ви — рече Хавана, — той пее като ангел. Никога не съм слушал нещо подобно. Почакайте само да го чуете.
— Свириш ли на нещо? — попита Бъни. — Зена, можеш ли да го научиш да свири на китара?
— Не и с тази лява ръка — отбеляза Хавана.
— Стига! — извика Зена. — Вие всъщност кога решихте, че той ще работи с нас?
Хавана безпомощно отвори уста. Бъни започна:
— О… аз си помислих…
А Хорти закова поглед в Зена. Нима щяха в един и същи миг да му дадат всичко и да му го отнемат?
— О, дечко, не ме гледай така — каза Зена. — Ще ме разкъсаш с поглед… — Въпреки болката в душата си той отново докосна гласа и с върховете на пръстите си. Тя каза:
— Дете, за теб бих направила всичко на този свят. Само че… трябва да бъде нещо хубаво. Не знам дали това е хубаво.
— Разбира се, че е — изсмя се Хавана. — Ами къде ще яде? Кой ще го приюти? Слушай, след всичко, което е преживял, той заслужава да му се даде шанс. Какъв е проблемът, Зен? Човекоядецът ли?
— Мога да се оправя с Човекоядеца — каза тя. По някакъв начин Хорти усети, че в тези думи се крие причината, която караше останалите да очакват и да се съобразяват с решението на Зена. — Виж, Хавана — продължи тя, — в неговата възраст това, което му се случва, определя какъв ще стане той, когато порастне. За нас панаирът е чудесно място. Той е наш дом. Той е единственото място, където можем да
