бъдем истинските ние и да ни харесва. Но какво ще бъде той за него, като израства в него? Това не е живот, подходящ за едно дете.
— Говориш така, все едно в един панаир няма нищо друго, освен джуджета и уроди.
— В известен смисъл е така — промърмори тя. — Съжалявам — добави после. — Не биваше да казвам това. Нещо не мога да мисля ясно тази вечер. Има нещо… — Тя разтърси рамене. — Не знам. Но не смятам, че идеята е добра.
Бъни и Хавана се спогледаха. Хавана безпомощно вдигна рамене. И Хорти беше безпомощен. Очите му пареха и той каза:
— Ей.
— О, хлапе, недей.
— Хей! — излая Хавана. — Хванете го! Ще припадне!
Хорти изведнъж пребледня и лицето му се изкриви от болка. Зена стана и го подхвана с ръка.
— Лошо ли ти е, слънчице? Ръката ти ли?
Хорти задъхан поклати глава.
— Боклучко — прошепна той и изхриптя, все едно някой му беше стиснал гръкляна. Той посочи към вратата с превързаната си ръка. — Камиона — гласът му пресекваше. — Вътре… Боклучко… ох, камиона!
Джуджетата се спогледаха, после Хавана скочи от стола си, изтича до Солум и разтърси ръката му. Започна бързо да жестикулира, като посочи навън, завъртя въображаем волан и кимна към вратата.
С удивителна бързина едрият мъж се измъкна през вратата и изчезна. Останалите го последваха. Когато Хорти и джуджетата излязоха навън, Солум вече беше стигнал до камиона. Той подскочи като котка край кабината, хвърляйки бърз поглед вътре, и с още два скока се озова при каросерията и вътре в нея. Последваха няколко тъпи удара и Солум се появи с някакъв парцалив мъж, овесен на разноцветните му ръце. Крадецът се съпротивляваше, но когато златните лъчи осветиха лицето на Солум, той нададе такъв дрезгав вой, който сигурно се бе чул ясно на половин километър разстояние. Солум го хвърли на сгурията. Мъжът се приземи тежко по гръб и остана да лежи там изплашен до смърт, като се гърчеше и се бореше да вкара обратно въздух в застиналите си от ужас дробове.
Хавна захвърли угарката от пурата си и се спусна върху проснатата по очи фигура, грубо претърсвайки джобовете. Измърмори нещо нецензурно, после каза:
— Я вижте — новите ни супени лъжици и четири пудриери, и едно червило и… ах ти, малък кокошкарин! — изрева той на мъжа, който не беше едър, но все пак бе почти три пъти колкото него. Мъжът трепна, като че ли се канеше да събори Хавана от себе си. Солум начаса се надвеси над него и го фрасна по лицето с огромната си ръка. Мъжът отново изкрещя и този път наистина рязко се надигна и запрати Хавана във въздуха. Само че не за да се бие, а, разреван и треперещ от страх, да избяга от призрака Солум. Той потъна в мрака отвъд магистралата заедно със Солум, който го следваше по петите.
Хорти отиде до каросерията и плахо попита Хавана:
— Би ли потърсил моя багаж?
— Онази стара книжна кесия? Разбира се.
Хавана се качи в каросерията, след миг се появи отново с кесията и я подаде на Хорти.
Армънд беше стъпкал Боклучко особено старателно и вдъхновено — беше откъснал главата на човечето от останалата част, сплесквайки я така, че всичко, което Хорти успя да спаси, бе лицето. Сега обаче разрушението беше пълно.
— Ей — промълви Хорти. — Боклучко. Целият е смазан. — Той извади двете части на разполовеното грозно лице. Носът беше разбит на едър прах от папие-маше (Б.пр.: Papier-mache /фр./ — материал, направен от хартиена каша, примесена с клей, лепила и др., който лесно се моделира, докато е влажен и, след като изсъхне, става твърд и устойчив.), а лицето беше разцепено на две — едно голямо парче и едно малко. Във всяко от тях блестеше по едно око. — Хей — отново каза Хорти, като се опитваше с една ръка да ги съедини.
Хавана, зает да събира плячката, каза през рамо:
— Направо е срамота, хлапе. Той тип май се е опрял с коляно върху куклата ти, докато е ровил из нещата ни. — Той хвърли в кабината необичайната колекция от покупки, а Хорти отново опакова Боклучко. — Хайде да се връщаме вътре. Яденето сигурно ни чака.
— Ами Солум? — попита Хорти.
— Ще дойде.
Хорти внезапно осъзна, че тъмните очи на Зена са приковани в него. Той замалко да и заговори, не знаеше какво да каже, изчерви се от смущение и влезе в ресторанта. Този път Зена седна до него. Тя се пресегна през него, за да вземе солницата, и прошепна:
— Как разбра, че има някой в камиона?
Хорти остави кесията в скута си и забеляза, че тя я гледа.
— О — рече тя. А после бавно, със съвсем различен тон:
— Оо-о.
Той нямаше отговор за нейния въпрос, но изведнъж разбра, че такъв не му е нужен. Поне засега.
— Откъде разбра, че там има някой? — попита Хавана, зает с една бутилка кетчуп.
Хорти понечи да отговори, но Зена го прекъсна:
— Промених си решението — внезапно каза тя. — Смятам, че панаирът ще е повече от полза за хлапето, отколкото ще му навреди. По-добре така, отколкото да остане на улицата.
— Чудесно. — Хавана остави бутилката и засия. Бъни плесна с ръце:
— Браво, Зен! Знаех си, че ще видиш добрите страни.
Хавана прибави:
— Аз също. Аз… виждам и нещо друго. — Той посочи.
— Кафеварка? — глуповато предположи Бъни. — Тостер?
— Огледалото, глупачке. Ще погледнете ли? — Той се наклони съвсем близо до Хорти, сложи ръка на главата му и доближи лицата им със Зена едно до друго. Отраженията ги погледнаха — дребни лица, и двете мургави, и двете тъмнооки, овални, тъмнокоси. Ако Хорти беше с червило и плитки, физиономията му щеше да се отличава от тази на Зена. Но съвсем мъничко.
— Твоят отдавна изгубен брат! — ахна Бъни.
— Моята братовчедка — наистина имам предвид братовчедка — каза Зена. — Вижте, в моята част от фургона има две легла… стига си дърдорила, Бъни. Достатъчно съм голяма, за да му бъда майка и освен това… о, млъквай. Не. Това е идеалният начин. Човекоядецът никога не бива да узнае кой е той. Зависи от вас двамата.
— Ние нищо няма да кажем — рече Хавана.
Солум продължи да яде.
Хорти попита:
— Кой е Човекоядецът?
— Шефът — каза Бъни — Той преди е бил лекар. Ще ти излекува ръката.
Очите на Зена се взираха в нещо, което не беше в стаята.
— Той мрази хората — рече тя. — Всички хора.
Хорти се уплаши. За пръв път, откакто беше в компанията на тези странни хора, той усети, че би могло да съществува нещо, от което да го е страх. Зена докосна ръката му с разбиране:
— Не се страхувай. Омразата му няма да те нарани.
Пристигнаха в панаира малко преди изгрев слънце, през онази част от утрото, когато далечните хълмове точно бяха започнали да се отделят от бледнеещото небе.
За Хорти всичко беше вълнуващо и тайнствено. Не само, че беше срещнал тези хора — предстояха му още вълнуващи и тайнствени неща, начинът, по който да ги предизвика, играта, която да играе, репликите,
