— Съдията ще се погрижи за полицията. Седни, скъпа моя. — Когато тя не помръдна от мястото си, той и изрева:
— Сядай долу! — Тя преглътна и седна на стола откъм края на дългото бюро. Той се протегна, улови китката и и я дръпна към себе си. — Съдията ми разказа, че обичаш да си режеш пръстите.
— Не знам за какво гг-говорите. Пуснете м…
Междувременно Солум бе коленичил до Хорти, клатеше глава и му биеше шамари. Хорти, напълно в съзнание, търпеливо понасяше това. Кей изпищя.
— Тук си имаме един чудесен шумен панаир — усмихна се Човекоядецът. — Няма никаква полза от това, госпожице Халоуел. — Той извади от чекмеджето огромни, тежки ножици. Тя отново изпищя. Той ги остави на бюрото, взе горелката и леко прекара пламъка през кристалите, които трептяха на светлината пред него. Поради някакъв невероятен късмет — или може би заради нещо по-висше — точно в този миг Хорти погледна през притворените си мигли. Когато бледият пламък опърли кристалите, той отметна глава назад, изкриви лицето си…
Ала той направи това нарочно. Не бе усетил никаква болка.
Той погледна към Зена. Лицето и имаше напрегнато изражение, цялата и душа бликаше от него, опитвайки се да му каже нещо…
Той разкри съзнанието си за него. Човекоядецът го видя, че е отворил очи и запрати към него още един от своите зловещи импулси. Хорти едва успя да затръшне вратата на мозъка си навреме. Част от импулса проникна в него и го разсърси из основи.
Той за пръв път напълно осъзна своята грешка, осъзна как всеки път се проваля в опитите си да направи нещата ясни и разбираеми за себе си. Той направи яростно усилие. Зена се опитваше да му каже нещо. Ако успееше да открадне една единствена секунда, за да получи съобщението и… ала той бе загубен, ако понесеше втори такъв удар като предишния. Имаше още нещо, нещо, свързано със… Солум! Знаците, които му даваше ръката на рамото му, пламналите очи, в които кипеше нещо неизказано…
— Удари го пак, Солум. — Човекоядецът вдигна ножиците. Кей отново изпищя.
Отново Солум се надвеси над него и отново ръката тайно, настойчиво стисна рамото му. Хорти погледна зеления мъж право в очите и се разкри за съобщението, което напираше там.
ПОПИТАЙ КРИСТАЛИТЕ. Попитай кристалите как се убива едно от техните създания на сънищата. Разбери от кристалите.
— Какво чакаш, Солум?
Кей изпищя, после пак. Хорти затвори очите и съзнанието си. Кристалите… не онези на масата. А… а… всички кристали, които живеят в… в…
Тежката ръка на Солум се стовари върху врата му. Той я остави да го отведе надолу, надолу и все надолу в непрогледното царство, пълно със структурни, вибриращи усещания. Попаднал там, Хорти остави съзнанието си бясно да обикаля и разпитва. Пренебрегнаха го напълно, царствено. Но от друга страна там нямаше стражи срещу него. Това, което той искаше да знае, бе там — трябваше само да го разбере. Никой нямаше да му помогне, но и никой нямаше да му попречи.
Тогава той осъзна, че светът на кристалите не е по-възвишен или благороден от нормалния. Беше просто… различен. Тези независими абстрактни индивидуалности със собствено его — това бяха кристалите, които следваха своите вкусове, живееха по своя напълно чужд на хората начин на живот и разсъждаваха по логика и с ценностни системи, непонятни за едно човешко същество.
Той бе способен да ги разбере само донякъде, тъй като мозъкът му беше необременен от улегнали схващания и идеи, но в същото време и прекалено добре оформен по човешките стандарти, за да може да потъне докрай в мисленето на тези невероятни същества. Той разбра почти веднага, че теорията на Монетър за сънищата на кристалите е и вярна, и невярна, подобно на удобната теория, че около атомното ядро обикалят блуждаещи частици. Теорията беше вярна в елементарните примери. Създаването на живи същества бе функция с предназначение, ала това предназначение никога не би могло да бъде обяснено според човешките стандарти. Хорти бе убеден в едно — тази функция не бе от абсолютно никакво значение за кристалите. Те я изпълняваха, но тя им служеше горе-долу толкова, колкото апендиксът служи на човека. А съдбата на създанията им ги вълнуваше, колкото един човек се интересува от съдбата на точно определена молекула въглероден двуокис, издишана от него.
И все пак, фабриката за живот беше пред Хорти. Предназначението той не разбираше, но можеше да схване „производствения процес“. Докато неговият еидетичен, попиващ всичко мозък го изучаваше, той научи… неща. Две неща. Едното се отнасяше до очите на Боклучко, а другото…
То беше нещо за правене. Беше като да спреш търкаляща се по склона кръгла скала, като сам дотъркаляш друга, същата като нея, и блокираш пътя и с нея. Беше като да повдигнеш четковия държач на електродвигател за постоянен ток, или като да срежеш сухожилията на задните крака на кон, докато тича. Беше нещо, което се правеше със съзнанието, с огромно усилие, нещо, което казваше едно специфично „Стоп!“ на една специфична форма на живот.
Когато разбра това, той се оттегли, незабелязан — или игнориран — от странните присъствия около него. Той отвори на светлината. Появи се в другия свят и за пръв път искрено се учуди. Вратът го болеше от удара, който ръката на Солум му бе нанесла. Тя все още извършваше отскачащото от врата му движение. Същият писък, започнал, когато той се потопи в мрака, достигна бездиханния си завършек, когато той изплува от мрака. Погледът на Бъни беше все така втренчен и упоен изпод същото бавно намигане на очите и. Зена все така клечеше със същото измъчено съсредоточено изражение върху заостреното и лице.
Човекът изпрати стрелата си. Хорти я отби и този път се изсмя.
Пиер Монетър се изправи. Лицето му беше потъмняло от гняв. Китката на Кей се изплъзна от ръката му. Кей се хвърли към вратата, ала Армънд Блует препречи пътя и. Тя се сниши, втурна се към ъгъла на Зена и разплакана се свлече долу.
Хорти вече знаеше какво да направи — беше научил едно нещо. Той го провери в съзнанието си и веднага разбра, че то не е нещо, което може да се направи просто така. Изискваше се да събере умствени сили, да им придаде форма, да се прицели, да дръпне спусъка. Той се вглъби в съзнанието си и се хвана на работа.
— Не трябваше да ми се смееш — дрезгаво каза Човекоядецът. Той грабна двата кристала и ги пусна в един метален пепелник, после взе горелката и старателно нагласи пламъка.
Хорти работеше. И все пак част от съзнанието му не беше заета със задачата му. Можеш да убиваш кристалните създания, казваше му тя. Човекоядеца — да, но… това, което ще направиш, е голямо нещо. Може да убие и други… какви други? Мопет? Двуглавата змия? Гогол? Солум?
Солум — грозният, уродливият, поробеният Солум, който в последния момент се бе обърнал срещу Човекоядеца и бе помогнал на него. Той му бе предал съобщението на Зена, а то беше неговата собствена смъртна присъда.
Хорти вдигна поглед към зеления човек, който се оттегляше назад. Съобщението все така напираше в огнените му очи — той не знаеше, че Хорти още преди няколко секунди го е прочел и вече работи по въпроса. Бедното, измамено, осакатено създание…
Ала съобщението действително беше на Зена. Зена винаги бе насочвала и ръководила действията му. Фактът, че бе нейно, означаваше, че тя е взела предвид цената на всичко това и е взела решение. Може би така бе по-добре. Може би Солум щеше по някакъв необясним начин да се наслади на спокойствие, с което животът никога не му бе дарил.
Необикновената енергия се надигаше в него, като полиморфният му метаболизъм позволяваше на арсенала на съзнанието му да изпълни цялото му тяло. Той усещаше как опияняващата сила буквално изтича от пръстите на ръцете му, от прасците на краката му.
— Гъделичка ли, а? — изрева Човекоядецът и пламъкът облиза трептящите кристали. Хорти седеше неподвижно и чакаше. Той знаеше, че това нарастващо напрежение вече е извън неговия контрол и че ще се освободи, когато достигне критичната си точка. Той не отместваше втренчения си поглед от моравото от ярост лице.
— Чудя се — продължи Човекоядецът, — когато кристалите са два, кой кристал коя част създава. — Той свали пламъка по-надолу и като със скалпел „разряза“ единия кристал във формата на кръст. — Гъдели…
