да се учудва и още по-неспособен да проявява любопитство. Това бе царство на мигновени впечатления и усещания, на наслада от обединяването на абстрактни мисли, на възбуда при преминаването от една сложна система в друга, на завладяващо съсредоточаване в далечни и ясно видими структури. Той усещаше, и то с огромна сила, присъствието на живи създания. Връзки между тях не съществуваха, като се изключат редките опити за контакт, излъчвани от един към друг индивид, както и някъде много далеч — една семейна двойка, за която той знаеше, че е изключение. За тях обаче това беше един свят на саморазвиващи се същества, които се развиват самостоятелно и изцяло според собствените си индивидуални вкусове. Съществуваше атмосфера на непроменливост във времето, усещане за един живот, толкова дълъг, че смъртта на общите везни беше лека като перце, запазена просто като естетичен завършек на жизнения път. Тук нямаше глад, нито лов, нямаше съедйствие и нямаше страх — тези неща нямаха нищо общо с устоите на живот като този. Научен винаги да възприема и вярва в това, което го заобикаля, Хорти въобще не се задълбочи да си задава някакви въпроси, нито направи някакви сравнения, така че новият свят нито го заинтригува, нито го смути.
Скоро той усети колебливото приближаване на силата, която го бе поразила, ала сега използвана по- скоро като остен, отколкото като меч. Той с лекота го парира, но се захвана да дойде в съзнание, за да може да се справи с натрапника.
Той отвори очи и те се оказаха в плен на тези на Пиер Монетър, който седеше на бюрото си и го фиксираше с поглед. Хорти беше проснат по гръб в едно кресло, с глава, облегната в ъгъла между задната и малката извита странична облегалка. Човекоядецът не излъчваше нищо. Той просто го наблюдаваше и чакаше.
Хорти затвори очи, въздъхна и помръдна челюстите си, както когато се събужда човек.
— Хорти. — Гласът на Човекоядеца беше мек и приветлив. — Скъпото ми момче. От толкова отдавна очаквам този момент. Това е началото на велики дела за нас двамата.
Хорти отново отвори очи и се огледа. Блует стоеше и го гледаше с навъсен поглед — плод на поразяваща смесица от страх и ярост. Кей Халоуел беше свита на пода в ъгъла срещу входа. Бъни клечеше до нея, беше се хванала едав-едва за ръката на Кей и гледаше с празен поглед в пространството.
— Хорти — настойчиво каза Човекоядецът. Хорти отново срещна погледа му. Без никакво усилие блокира хипнотичната сила, която Човекоядецът излъчваше. Мекият глас утешително продължи:
— Най-сетне си у дома, Хорти — в истинския си дом. Аз съм тук, за да ти помогна. Мястото ти е тук. Разбирам те. Знам нещата, които искаш. Ще те направя щастлив. Ще те науча на величие, Хорти. Аз ще те закрилям, Хорти. А ти ще ми помагаш. — Той се усмихна. — Нали, Хорти?
— Защо не се застреляш — кратко отговори Хорти.
Реакцията бе светкавична — стрела от свирепа омраза, наточена като бръснач, остра като връх на игла. Хорти я отблъсна и зачака.
Човекоядецът присви очи и повдигна вежди.
— По-силен си, отколкото смятах. Добре. Предпочитам те силен. Прекрасно знаеш, че ще работиш за мен.
Хорти безизразно поклати глава. Човекоядецът го замери с омразата си, този път два пъти, като нанесе психичните си удари на неравни интервали от време. Ако Хорти се отбраняваше с ответни удари, като с рапира или боксови ръкавици, Човекоядецът щеше да успее да проникне в съзнанието му. Ала защитата на Хорти беше стена.
Човекоядецът се облегна назад, за да си почине. Оръжието му явно изискваше много енергия.
— Много добре — измърка той. — Много скоро ще те принудим да се предадеш. — Той лениво забарабани с пръсти.
Минутите течаха бавно. Хорти за пръв път осъзна, че е парализиран. Можеше спокойно да диша и с усилие да мърда главата си. ала ръцете и краката му бяха тежки като олово, вкаменени. Една смътна болка на тила, заедно с пространните му познания по анатомия, го доведоха до заключението за професионално направена инжекция в гръбначния му стълб.
Кей се размърда, после утихна отново. Бъни я погледна за миг с празния си, опулен поглед. Блует нервно пристъпи от крак на крак.
Вратата се отвори с трясък. Солум влезе със Зена в ръце. Тя беше в безсъзнание. Хорти направи спонтанен и безполезен опит да стане. Човекоядецът мило се усмихна и кимна с глава.
— В ъгъла при останалия боклук — каза той. — Може да ни е от полза. Мислиш ли, че нашият приятел ще прояви повече готовност за съдействие, ако я поорежем малко?
Солум зловещо се ухили.
— Разбира се — замислено продължи Човекоядецът. — Трябва все пак да имаме предвид, че тя не е от най-едрите екземпляри. Ще трябва да внимаваме. На час по лъжичка, така да се каже. — Зад маската на фамилиарния му тон очите му следяха всяка промяна в изражението на Хорти. — Солум, стари приятелю, нашето момче Хорти е малко повече нащрек, отколкото е необходимо. Мислех си дали няма да е добре да го пообработиш малко. С ръба на ръката ти отстрани по врата му, точно в основата на черепа. Както съм ти показвал. Ти знаеш.
Солум дебнешком се приближи до Хорти. Постави едната си ръка на рамото му, а с другата внимателно се прицели. Ръката на рамото му от време на време леко го стисваше и отпускаше. Солум беше вперил пламтящия си поглед в очите на Хорти. Хорти наблюдаваше Човекоядеца. Знаеше, че основният удар ще дойде оттам.
Ръката на Солум се стовари върху врата му. Частича от секундата след това психичната мълния на Монетър се разби в защитната стена на Хорти. Хорти усети лека изненада — Солум не го бе ударил с пълна сила. Той бързо вдигна поглед. Солум, обърнат с гръб към Човекоядеца, докосна челото си и неспокойно мърдаше устни. Хорти сви мислено рамене. Нямаше време за безцелни главоблъсканици… той чу Зена да хленчи.
— Запречваш гледката ми, Солум! — Солум неохотно се отмести. — Пак ще имаш възможност да го удариш — каза Човекоядецът, после отвори чекмеджето пред себе си и извади два предмета. — Хорти, знаеш ли какво е това?
Хорти изсумтя и кимна. Бяха очите на Боклучко. Човекоядецът изцъка с език.
— Ако ги размажа, ти ще умреш. Знаеш това, нали?
— Тогава май няма да съм ти от голяма полза, а?
— Точно така. Просто исках да те осведомя, че са ми подръка. — Той тържествено запали една малка спиртна горелка. — Няма нужда да ги унищожавам. Еднокристалните същества реагират чудесно на огън. Ти би трябвало да си двойно по-отзивчив. — Гласът му рязко се промени. — О, Хорти, момчето ми, скъпото ми момче, не ме принуждавай да си играя с теб така.
— Да ме проиграеш — изскърца със зъби Хорти.
— Удари го пак, Солум. — Сега гласът режеше като нож.
Солум го фрасна. Хорти зърна за миг хищното лице на Армънд — връхченто на езика му се показваше между влажните му устни. Този път ударът беше по-силен и въпреки това далеч по-слаб, отколкото очакваше — и напрактика по-слаб, отколкото изглеждаше. Хорти престорено отметна глава от удара и тежко се отпусна със затворени очи. Човекоядецът този път не изстреля нито една от стрелите си, очевидно в опит да накара Хорти да изразходи ответните си снаряди, а той да запази своите.
— Прекалено силно, идиот такъв!
Кей изхленчи откъм ъгъла:
— О, спрете, спрете…
— А. — Столът на Човекоядеца изскърца, докато той се обръщаше. — Госпожице Халоуел! Какво може да направи за вас този младеж? Дай я насам, Блует.
Съдията се подчини. После каза с похотлива усмивка:
— Остави малко и за мен, Пиер.
— Ще направя това, което аз реша! — сопна му се Човескоядецът.
— Добре, добре — уплаши се съдията и се върна в своя ъгъл.
Кей стоеше пред бюрото изправена, но разтреперана.
— Ще отговаряте пред полицията за това — избухна тя.
