Отвън се чуха стъпки, някой удари по стената на фургона. Кей рязко се обърна и погледна към внезапно затъмнения прозорец. Запълваше го голямото, тъжно лице на Солум. В този момент Хорти пронизително изкрещя и се свлече на земята в гърчове. Кей се обърна с лице към отварящата се врата.
— Много мило, че ме изчака — каза Пиер Монетър и се огледа.
Зена се беше сгушила в единия край на неравното мотелско легло и хленчеше. Бяха минали почти два часа, откакто Хорти и Бъни я бяха оставили. През последния половин час я обземаше все по-дълбока депресия, докато накрая тя доби усещането за горчив тамян във въздуха, и за железни дрехи, жулещи наранените и ръце и крака. На два пъти ставаше и започваше нервно да крачи из стаята, ала коляното я болеше и я връщаше обратно в леглото, обричайки я да налага възглавницата в безсилието си, да лежи безучастно и да наблюдава неспирния танц на съмненията около нея. Добре ли направи, като каза на Хорти какъв е? Дали не трябваше да го подтикне към повече жестокост, повече безмилостност, и то и за други неща, освен желанието му да си отмъсти на Армънд Блует? Доколко бе повлияло нейното обучение на послушното, отстъпчиво същество, което представляваше Хорти? Дали Монетър не бе способен с помощта на бруталната си диктаторска сила за един миг да сложи черта на дванайсет-годишните и усилия? Тя знаеше твърде малко… Тя беше… тя се чувстваше твърде малка, твърде слаба, за да се справи със задачата да „създаде“ човек… цяло човешко същество.
Тя страстно желаеше да може да зарови съзнанието си в необикновените живи кристали, но не донякъде, като Човекоядеца, а докрай. Искаше да научи правилата на играта, фактите, засягащи една форма на живот, напълно неподвластна на никоя човешка логика. Кристалите водеха богат, пълноценен живот — те бяха създатели, размножаваха се, усещаха болка. На каква беше целта на живота им? Смазваш един от тях, а останалите изглежда нямат нищо против. И защо, с каква цел „сънуваха“ тези техни „създания“? Защо работеха така неуморно, клетка по клетка, за да създадат понякога просто една ужасия, урод, един недовършен, никому ненужен изрод, а друг път да копират нещо от живата природа толкова съвършено, че да няма разлика между копието и оригинала му? А в случая с Хорти — за да създадат нещо напълно ново — не копие, а, може би, един образец, един типичен, нормален организъм на външен вид, а вътрешно — напълно флуидно, полиморфно същество? (Б.пр.: В биологията — с термина „полиморфизъм“ се дефинира състояние, в което даден организъм или вид съществува в две или повече съвсем различни структурни форми.) Каква връзка имаха кристалите с тези създания? Колко дълго задържаха кристалите контрола над своя продукт? И възможно ли бе, след като са го сътворили, изведнъж да го изоставят напълно? А когато се осъществеше рядката симбиоза на два кристала като тези на Хорти — кога решаваха да оттеглят властта си над своята „рожба“… и какво ставаше с нея тогава?
Човекоядецът може би е бил прав, когато бе определил създанията на кристалите като техните сънища — материализирани плодове на чуждосветските им въображения, изградени по всевъзможни начини, подражания на отделни фантазии, породени от уродливи спомени за реални неща. Тя знаеше — Човекоядецът с огромно удоволствие и го бе доказал — че на земята има хиляди, може би и милиони кристали, които живеят по своя странен начин, безразлични към човечеството, както и то към тях. Понеже циклите на живот, целите и намеренията на двата вида нямаха нищо общо помежду си. И все пак, колко ли „кристални“ хора са ходили по тази земя? И колко ли дървета, колко ли зайци, цветя, амеби, червеи, секвои, змиорки и орли са расли, разцъфвали, плували и ловували и са живели сред своите прототипи, без никой да знае, че те всъщност са чуждоземни сънища, които, освен самите сънища, нямат история?
— Книги — изсумтя Зена. Колко книги бе изчела! Всичко, което бе успяла да докопа — всичко, което можеше да и посочи и най-незначителната следа към истината за сънуващите кристали и тяхната природа. И заедно с всяка глътка информация, която бе събирала (и предавала на Хорти) в областта на физологията, биологията, сравнителната анатомия, философията, историята, теософията (Б.пр.: Редица от религиозни или полу-религиозни окултни вярвания, отричащи юдейските и християнските откровения и доктрини, често включващи елементи от будизма и браминизма и с претенции, че се основават на специфично мистично прозрение или на висша промисъл.) и психологията, тя получаваше по една бутилка самодоволна, самоласкателна увереност, че човекът е венецът на сътворението. Отговорите… книгите имаха отговор за всичко. Появи се нов вид цвекло и веднага някой учен мозък си опира показалеца в челото и обявява: „Мутация!“ Понякога да, разбира се. Но винаги ли? Ами какво ще кажете за едно скрито в някоя канавка кристаловидно създание, което сънува и посредством някакъв особен вид телекинеза (Б.пр.: В парапсихологията — предизвикване на движение на даден предмет с помощта на психични сили и без помощта на физическа сила.) небрежно демонстрира едно чудо на сътворението?
Тя обожаваше, тя боготвореше Чарлз Форт, който отказваше да повярва, че който и да е отговор е единственият отговор.
Тя отново си погледна часовника и изхленчи. Да знаеше само… да можеше само да покаже на Хорти пътя… да можеше някой да упъти самата нея нанякъде…
Топката на вратата се завъртя. Зена замръзна, втренчена в нея. Нещо тежко натисна вратата. Почукване не последва. Цепнатината високо горе между вратата и рамката се разшири. После резето поддаде и Солум нахлу в стаята.
Неговото отпуснато, сивозелено лице и провисналата му долна устна контрастираха повече от обикновено на малките му, кървясали очи. Той отстъпи половин крачка назад, за да затвори вратата зад себе си и се приближи към нея, разперил огромните си ръце встрани, като че с цел да матира всеки ход, който тя би могла да предприеме.
Неговото идване и съобщи една ужасна новина. Никой не знаеше къде се намира тя, освен Хорти и Бъни, които я бяха оставили в тази туристическа спалня още преди да пресекат шосето към панаира. А когато за последен път бе станало дума за Солум, той пътуваше към панаира заедно с Човекоядеца.
Следователно, Човекоядецът се бе върнал и се бе срещнал с Бъни или с Хорти, или и с двамата, а най- лошото беше, че беше успял да извлече от тях информация, която никой не би издал по собствено желание.
Тя вдигна очи към него, разкъсвана между надигащия се в гърдите и ужас и примирението със съдбата.
— Солум…
Той помръдна устни. Езикът му облиза ослепителните му остри зъби. Той посегна към нея и тя се сви.
Тогава той се свлече на колене. Бавно взе миниатюрното и стъпало с една ръка и се поклони над него с изражение на явно обожание.
Той много нежно целуна вътрешната част на ходилото и се разрева. Пусна крака и и остана коленичил на пода, потънал в беззвучен и въпреки това някак силен плач, който го разтърсваше при всеки пристъп.
— Но, Солум… — глупаво започна тя. Протегна ръка и го погали по мократа буза. Той я притисна още повече. Тя го наблюдаваше поразена. Много отдавна тя често се питаше какво ли става в мозъка зад това всяващо ужас лице — съзнание, затворено в една тиха, безмълвна вселена; съзнание, което попиваше целия околен свят през наблюдателните очи, ала никога, нито веднъж не издаде тайните си с гримаса, умозаключение или емоция.
— Какво има, Солум? — прошепна тя. — Хорти…
Той рязко вдигна очи към нея и закима. Тя се опули срещу него.
— Солум… нима можеш да чуваш?
Той като че ли се поколеба, после посочи ухото си и поклати глава. Веднага след това посочи челото си и кимна.
— Оооо… — ахна Зена. От години в панаира се водеха празни спорове за това, дали Човекът-Алигатор действително е глух. Непрекъснато се случваха неща, които доказваха и двете тези — и че е глух, и че не е. Човекоядецът знаеше, но никога не и бе казвал. Той беше… телепат! При тази мисъл тя се изчерви от срам
