заради стотиците пъти, когато панаирджиите полушеговито бяха ръсили обиди срещу него, а още по-лоши бяха ужасените реакции на посетителите.
— Но… какво се случи? Виждал ли си Хорти? Бъни?
Главата му кимна два пъти.
— Къде са те? В безопасност ли са?
Той посочи с палец към панаира и мрачно поклати глава.
— Чч-човекоядецът ги е пленил?
Да.
— И момичето ли?
Да.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад, пренебрегвайки болката.
— Той те е изпратил тук, за да ме отведеш при него, нали?
Да.
— Но защо тогава не ме грабнеш и не ме занесеш дотам?
Не последва отговор. Той вяло махна с ръка. Тя каза:
— Я да видим. Ти взе кристалите по негова заповед…
Солум се потупа по челото и разпери ръце. Тя изведнъж разбра.
— Тогава те е хипнотизирал.
Солум бавно поклати глава.
Тя разбра, че тогава му е било безразлично. Сега обаче не беше така. Беше станало нещо, което бе променило мисленето му, и то драстично.
— Ех, да можеше да говориш!
Дясната му ръка енергично започна да прави движения, наподобяващи писане.
— Ами да, разбира се! — извика тя и с накуцване се придвижи до паянтовото бюро и чантата върху него. Намери писалката си. Единствената хартия, с която разполагаше, бе чековата и книжка. — Ето, Солум. Бързо. Разкажи ми!
Огромните му ръце обгърнаха писалката и напълно закриха малките листчета. Той започна бързо да пише, докато Зена нетърпеливо кършеше ръце. Най-накрая той и го подаде. Почеркът му беше изящен, почти микроскопичен и четлив като печатен шрифт.
Тя зачете сбитите изречения на листчето:
„Ч. мрази хората. Аз също. Не толкова много. Ч. иска помощ, аз му помагах. Ч. искаше Хорти, за да може да наранява повече хора. На мен не ми пукаше. Пак помагах. Хората никога не са ме харесвали.“
„Аз съм човек, малко. Хорти изобщо не е човек. Но когато Хавана умираше, поиска Дечко да пее. Хорти прочете мислите му. Той знаеше. Нямаше време. Имаше опасност. Хорти знаеше. Хорти не спаси себе си. Преправи си гласа като на Дечко. Пя на Хавана. Тогава твърде късно. Ч. дойде. Хвана го. Хорти направи това, за да умре Хавана щастлив. То не помогна на Хорти. Хорти знаеше — въпреки това го направи. Хорти е любов. Ч. е омраза. Хорти повече човек от мен. Засрамен съм. Ти направи Хорти. Сега аз ти благодаря.“
Очите на Зена блестяха.
— Значи Хавана е мъртъв.
Солум направи многозначителен жест — изви главата си с ръце, посочи врата си и силно щракна с пръсти. После размаха юмрук в посока към панаира.
— Да. Човекоядецът го е убил… Как разбра за песента?
Солум потупа с пръст челото си.
— Аха. Узнал си го от Бъни и от онова момиче, Кей, от техните мисли.
Зена седна на леглото и притисна силно кокалчетата на пръстите си към скулите си. Мисли, мисли… о, да имаше някой, който да я упъти, да я даде съвет за тези чужди същества! Човекоядецът — обезумял, безчовечен — със сигурност един извратен продукт на кристали — вероятно имаше някакъв начин да бъде спрян. Как и се искаше да може да осъществи контакт с един от тези кристали и да го попита какво да прави… той сигурно ще знае. Как искаше да има „посредник“, преводачът, който Човекоядецът е търсил през цялото време…
Посредникът!
— Аз съм сляпа, сляпа като прилеп и глупава! — изпъшка тя. През всички тези години единствената и цел беше да държи Хорти далеч от кристалите — не биваше да има нищо общо с тях, освен ако Човекоядецът не го използва срещу човечеството. Ала Хорти не можеше да се промени — той си оставаше онова, за което Човекоядецът даваше всичко — посредникът, който може да контактува с кристалите. Трябва да има начин, по който кристалите могат да унищожават онова, което са създали!
Щяха ли обаче кристалите да му кажат такова нещо?
Няма да се наложи, веднага си отговори тя. Всичко, което трябва да направи Хорти, е да разбере необикновения мисловен механизъм на кристалите — и методът на унищожение ще му стане ясен.
Да можеше само да му каже всичко това! Хорти научаваше бързо и мислеше бавно. Защото еидетичната памет е врагът на систематичното мислене. Той накрая ще се сети сам за това — ала дотогава може да се е превърнал в сакатия роб на Човекоядеца. Какво можеше да стори тя? Да му напише бележка? Та той можеше изобщо да не е в съзнание, за да я прочете! Как искаше да бъде телепат… Телепат!
— Солум — припряно каза тя. — Можеш ли да… говориш, тук горе (тя докосна челото си), така както можеш да чуваш?
Той поклати глава, но едновременно с това вдигна чека, на който беше писал, и посочи една дума.
— Хорти. Можеш да говориш на Хорти?
Той поклати глава, после на няколко пъти посочваше челото си и отдалечаваше ръката си от него.
— Аха — каза тя. — Ти не можеш да го достигнеш, но той може да го прочете в ума ти, ако опита. — Той енергично кимна с глава.
— Добре! — каза тя. Пое си дълбоко въздух — най-сетне знаеше какво точно трябва да направи. Ала цената… тя нямаше значение. Не можеше да има значение.
— Заведи ме при него, Солум. Ти си ме заловил. Аз съм изплашена, разгневена. Приближи се до Хорти. Ще измислиш някакъв начин. Отиди при него и мисли усилено. Мисли следното: Попитай кристалите как се убива едно от техните създания на сънищата. Разбери от кристалите. Запомни ли, Солум?
Стената бе изградена преди години, когато Хорти стигна до съвсем простия извод, че заповедническите повиквания, които нощем го будеха в леглото му, бяха предназначени за Зена, а не за него. Cogito ergo sum; стената, веднъж издигната, стоя така занемарена години наред, докато Зена не му предложи да опита да проникне в хипнотизирания мозък на Бъни. Стената се бе срутила заради това. Тя остана разрушена и когато той използва новото си сетиво, за да открие местоположението на фургона, в който бе затворена Кей, а също и когато потърси да разбере какво е предсмъртното желание на Хавана. По тази причина неговото чувствително съзнание бе отворено и незащитено, когато Човекоядецът пристигна и го прониза с тренирания си, яростен меч от омраза. Хорти рухна в пламъци от болка.
С други думи, той напълно бе изгубил съзнание. Не видя как Солум хваща припадащата Кей Халоуел и заклещва врата и в сгъвката на лакътя на дългата си ръка, докато с другата сграбчва нежноликата, мекосърдечна Бъни, която се съпротивляваше и ругаеше, увиснала на ръката му. Той не помнеше как са го пренесли до големия фургон на Монетър, нито как няколко минути по-късно се бе дотътрил един разтреперан и кръвожаден Армънд Блует. Нямаше представа как Монетър за нула време бе хипнотизирал Бъни, нито бе чул нейния спокоен, монотонен глас, издаващ местонахождението на Зена. Не чу как Монетър нареди на Солум да отиде до мотела и да доведе Зена, нито безцеремонната му заповед към Армънд Блует:
— Не мисля, че ще имам повече нужда от теб и момичето. Застанете там отзад и не се пречкайте.
Хорти не бе видял как Кей неочаквано се стрелна към вратата. Не видя и съкрушителния удар от юмрука на Армънд Блует, който я изпрати право в ъгъла, откъдето бе тръгнала, нито чу изръмжаването му:
— Ти ми трябваш за нещо, скъпа, и този път няма да ми избягаш.
Ала на мястото на затъмнения нормален свят се разкри друг. Той не беше по-особен — просто съществуваше паралелно с другия. Хорти го видя сега, само защото другият бе изчезнал за него.
В този свят нямаше нищо, което да отмени непрогледния мрак на забравата. В него Хорти бе неспособен
