И тогава настъпи моментът. Даже Хорти не бе подготвен за него — онова, което бе разбрал от кристалите. То избухна и се отдели от него като огромна, смъртоносна вълна. Беше съвсем безшумно. Изригна гигантски фонтан от синя светлина, но само той можеше да я види, и когато отмина, той бе напълно ослепял. Той чу вечий гърлен вик, строполяване на нечие тяло. После по-бавно — колене, бедра, глава, друго тяло. След това той отстъпи пред болката, тъй като вътре в съзнанието му приличаше на земя след горски пожар — груба, обгорена и димяща, осеяна с горещи, умиращи пламъци.
Мракът бавно завладя всички кътчета на мозъка му, като тук-таме продължаваше да проблясва по някоя ослепителна болка. Зрението му започна да се възстановява. Той се облегна, почти припаднал от изтощение.
Солум бе паднал на пода от едната му страна. Кей Халоуел седеше опряна на стената, покрила лицето си с ръце. Зена се бе облегнала на нея, очите и бяха затворени. Бъни седеше на пода както и преди, с втренчен поглед, и едва-едва помръдваше. Армънд се бе проснал на земята близо до вратата. Старият глупак губи свяст като някоя префърцунена фуста, помисли си Хорти. Той погледна към бюрото.
Там стоеше Човекоядецът — пребледнял и треперещ, но изправен. Той каза:
— Изглежда си направил грешка.
Хорти просто се опули глупаво срещу него. Човекоядецът продължи:
— Човек би си помислил, че при твоите способности би трябвало да знаеш разликата между кристално и човешко същество.
Изобщо не се сетих да го проверя, безмълвно извика той. Ще се науча ли някога да се усъмнявам? Зена винаги се съмняваше вместо мен!
— Разочароваш ме. Аз винаги съм имал същия проблем. Макар че, процентът ми на познаване е доста висок — осем от десет. Въпреки това трябва да призная, че оня ме изненада. — Той небрежно посочи с палец към Армънд Блует. — Е, много важно. Още един случай на инфаркт на територията на панаира. Мъртвото дете на кристали изглежда досущ като мъртъв човек. Освен ако знаеш какво да търсиш. — Последва една от неговите обезпокоителни резки промени в тона:
— Ти се опита да ме убиеш… — Той се приближи към креслото на Хорти и погледна надолу към Солум. — Ще трябва да се науча да се оправям без стария Солум. Кофти работа. Той ми беше от голяма полза. — Той лениво подритна дългия труп, после изневиделица се завъртя и с всичка сила зашлеви Хорти по устата. — Ти ще вършиш два пъти повече от него и това ми харесва! — извика той. — Насън да те бутна, ще подскачаш да ми служиш! — Той потри ръце.
— О-о-о-х…
Това беше Кей. Беше се преместила малко. Главата на Зена беше в скута и. Тя разтриваше малките китки.
— Не си губи времето — разсеяно каза Човекоядецът. — Мъртва е.
Хорти го засърбяха ръцете, и по-специално израстъците на лявата му ръка. Тя е мъртва. Тя е мъртва.
Човекоядецът вдигна един от кристалите на бюрото си и го подхвърли, поглеждайки към Зена.
— Очарователно малко създание. Коварно змийче, разбира се, но красиво. Ще ми се да разбера къде е моделът, по който я е създал нейния кристал. Работа като всяка друга, беше казала тя. — Той разтри дланите си една в друга. — Но няма нищо общо с тази, която ни чака отсега нататък, а, Хорти? — Той седна и погали кристала. — Почини си, момче, почини си. Онова преди малко беше страхотен изстрел. ще ми се и аз да го науча тоя номер. Мислиш ли, че мога?… Може пък да оставя тая работа на теб. Както изглежда, май доста ти е поизцедило силичките.
Хорти напрегна мускулите си, без да се помръдне. Отново се вливаше сила в изнуреното му тяло. Не че това щеше да му е от особена полза… Даже и да станеше два пъти по-силен от обикновено, пак не би успял да се пребори с наркотика.
Тя е мъртва. Тя е мъртва. Имаше предвид Зена. Зена винаги бе желала да бъде истинско, живо, нормално човешко същество… е, всички особени хора искат това, но особената Зена го желаеше особено много, понеже тя не беше човек, съвсем не. Затова никога не му бе позволявала да чете мислите и. Тя не желаеше никой да знае. Толкова много искаше да бъде човек. Но тя е знаела. Трябва да е знаела, когато му бе изпратила съобщението чрез Солум. Знаела е, че това ще убие и нея. Тя беше повече човек от всяка жена, раждана някога на земята.
Сега ще се раздвижа, реши той.
— Ще останеш да седиш там без храна и вода, докато се разложиш — приветливо каза Човекоядецът. — Или поне докато отслабнеш толкова, че да ме пуснеш да вляза в тая твоя дебела глава, за да ти избия от нея всичките тъпи идеи, че можеш сам да си бъдеш господар. Ти принадлежиш на мен — и тримата сте мои. — Той нежно погали двата кристала.
— Стой си на мястото! — изръмжа той на Кей Халоуел, която беше тръгнала да се изправя. Изплашена и покрусена, тя отново се свлее на пода. Монетър стана, отиде при нея и се надвеси отгоре и. — Така, да видим какво да те правим теб. Хм.
Хорти затвори очи и съсредоточи цялата си нарастваща енергия в мисленето. Какъв наркотик беше използвал Монетър? Положително един от кокаините — монокаин, бензокаин… Той усещаше, че скоро ще му се завие свят — първият признак за бъдещото прилошаване. Кой наркотик можеше да произведе точно този ефект и освен това да причини точно такъв размер на отравяне? В дъното на съзнанието му се запрелистваха страниците на фармацевтичен справочник.
Мисли!
Такъв ефект можеха да предизвикат десетки лекарства. Ала Монетър със сигурност би избрал някое, което да му свърши наведнъж всичко, което иска — а той искаше нещо повече от обездвижване — искаше психична стимулация.
Ето го! Доброто старо средство — кокаин-хлороводород. Противоотрова… епинефрин.
(Б.пр.: Хормон, отделян от надбъбречната жлеза, който стимулира сърцето, увеличава кръвната захар, мускулната сила и издържливостта. Наречен „адреналин“ през 1901 г. от Дж. Такамин, американски химик, който пръв го е изолирал.)
Сега трябва да се превърна в аптека, мрачно си помисли той. Епинефрин…
Адреналин! Близко до ума — и много лесно за набавяне при тези обстоятелства. Трябваше само да си отвори очите и да погледне Човекоядеца. Устните му презрително се свиха. Световъртежът изчезна. Сърцето му се разтуптя. Той контролираше ритъма. Усещаше как тялото му преминава в ускорен режим на работа. Стъпалата му изтръпнаха почти непоносимо.
— Ти също можеш да бъдеш случай на инфаркт — замислено говореше на Кей Човекоядецът. — Мъничко курари… (Б.пр.: Черно смолисто отровно вещество, извличано от соковете на някои южноамерикански растения, което някои индиански племена са намазвали стрелите си. Когато попадне в кръвообращението, предизвиква парализа на двигателната система.) не. Съдията стига за днес.
Като не изпускаше от очи гърба на Монетър, Хорти раздвижи китките си и притисна лактите си в двете страни на тялото си, докато гръдните му мускули не изпращяха. Той опита да се изправи, после отново, ала все се свличаше на стола. Тогава Свободата и Омразата се съюзиха, за да ускорят възвръщането на силата в тялото му. Той стана, свил юмрюци, като се стараеше да не диша шумно.
— Е, ще се отървем все някак от теб — каза Човекоядеца, върна се на бюрото си и продължи да говори през рамо на уплашеното момиче. — И то скоро… ъ! — Бе се озовал лице в лице с Хорти.
Ръката на Човекоядеца се плъзна встрани и захлупи кристалите.
— Не се приближавай и на милиметър повече — изръмжа той, — или ще ги размажа. Ще се разплуеш на пода като чувал с изгнили картофи. Не мърдай.
— Зена наистина ли е мъртва?
— По-мъртва не може да бъде, синко. Съжалявам. Искам да кажа, съжалявам, че стана така бързо. Тя заслужаваше по-изтънчено отношение. Не мърдай! — Той стисна кристалите в едната си ръка, все едно бяха орехи за чупене. — По-добре си се върни на удобното местенце. — Погледите им се срещнаха и се задържаха така. Един път, после втори път Човекоядецът запрати към Хорти бодлите на омразата си. Хорти не трепна. — Чудесна защита — възхити се Човекоядецът. — А сега отивай и си сядай на мястото! — Той затегна хватката си около кристалите.
