Хорти каза:
— Знам метод за убиване и на хора. — Той направи крачка напред.
Човекоядецът се дръпна назад. Хорти заобиколи бюрото и се приближи още повече.
— Изпроси си го! — изпъшка Човекоядецът и стисна кокалестата си ръка. Чу се слабо, но отчетливо изпращяване.
— Викам му „Метод на Хавана“ — дрезгаво каза Хорти, — на името на един мой приятел.
Човекоядецът беше опрял гръб на стената. Лицето му бе пепеляво, а очите — широко отворени. Той ужасено изгледа здравия кристал в ръката си — когато орехите се притиснат един в друг, се чупи само единият — изпищя като птица, пусна кристала на пода и го смаза под краката си. Тогава Хорти улови главата му с две ръце. Изви я настрани. Свлякоха се на земята. Хорти възседна гърдите на Човекоядеца, сграбчи отново главата му и отново я изви, този път с всичка сила. Чу се изпукване, все едно някой беше строшил пет килограма спагети наведнъж, и Човекоядецът се отпусна.
В съзнанието на Хорти заваляха черни гирлянди. Той изпълзя встрани от проснатия труп и едва не блъсна лицето си във физиономията на Бъни. Очите и бяха отправени надолу и зад него, ала погледът и вече не бе празен и втренчен в пространството. Устните и бяха оголили зъбите и. Вратът и бе извит като дъга, с ясно изпъкнали жили. Нежната Бъни… тя гледаше мъртвия Монетър и се смееше.
Хорти лежеше неподвижно. Беше уморен, уморен… трудно му бе дори да диша. Той повдигна брадичката си, за да може въздухът да влиза по-лесно в гърлото му. Тази възглавница бе така мека, така топла… Коса, мека като пух покриваше лицето му и нежно милваше затворените му клепачи. Не възглавница — една мека ръка подпираше главата му. Благоуханен дъх пред устните му. Тя вече бе голяма — нормално човешко същество, нормално момиче, точно каквато винаги бе искала да бъде. Той целуна устните и.
— Зен. Голямата Зен — промърмори той.
— Кей. Аз съм Кей, миличък, скъпият ми, горкичкият ми храбрец…
Той отвори очи и я погледна. В този момент очите му бяха като на дете, пълни с умора и учудване.
— Зен?
— Всичко е наред. Всичко е наред вече — успокои го тя. — Аз съм Кей Халоуел. Всичко е наред.
— Кей. — Той се повдигна. Ето го Армънд Блует — мъртъв. Ето го Човекоядеца — мъртъв. Ето я… ето я… Той издаде дрезгав стон и неуверено се изправи на крака. Изтича до стената, вдигна Зена и внимателно я постави на масата. Остана много място… Хорти целуна косата и. Взе ръцете и в дланите си и два пъти тихичко я повика, все едно тя се криеше някъде наблизо и не искаше да се покаже, за да го подразни.
— Хорти…
Той не помръдна. Не се обърна към нея. Отговори му дрезгавият му глас:
— Кей… къде отиде Бъни?
— Отиде да поседи с Хавана. Хорти…
— Иди да постоиш малко при нея. Хайде. Хайде…
Тя се подвоуми, после излезе от фургона и побягна.
Някой изстена. Ала Хорти не го чу с ушите си. Беше някъде в главата му. Той вдигна очи нагоре. Там стоеше притихнал Солум. Риданието прозвуча отново в съзнанието на Хорти.
— Мислех, че си умрял — прошепна Хорти.
Аз мислех, че ти си мъртъв — дойде безмълвният, озадачен отговор. — Човекоядецът смаза кристалите ти.
— Те ме бяха завършили. Завършили са ме още отдавна, аз съм пораснал… цял… завършен, и съм такъв от единайсет-годишната си възраст. Разбрах това чак когато ти ме насочи да… да говоря с кристалите. Аз не знаех. Зена не знаеше. През всичките тези години тя… о, Зен, Зен! — След малко Хорти вдигна очи и погледна зеления мъж. — Ами ти?
Аз не съм кристален, Хорти. Аз съм човек. Случайно съм и рецептивен телепат. Ти ме удари много зле, точно в най-уязвимото ми място. Не обвинявам теб и Човекоядеца, че си помислихте, че съм мъртъв. Аз самият също направих тази грешка за малко. Но Зена…
Те дълго време останаха пред дребното, свито телце, всеки вглъбен в собствените си мисли.
Накрая отново заговориха:
— Какво ще правим със съдията?
Вече е тъмно навън. Ще го оставя край централната алея. Ще кажат, че е получил инфаркт.
— Ами Човекоядеца?
В блатото. Ще се погрижа за това след полунощ.
— Ти си голяма работа, Солум. Чувствам се някак… изгубен. Ако не беше ти, щях и да бъда такъв.
Не ми благодари. Аз нямам акъл за такова нещо. Тя го измисли. Зена. Тя ми каза точно какво да направя. Тя знаеше какво ще се случи. Знаеше и това, че съм човек. Знаеше всичко. Тя направи всичко.
— Даа. Така е, Солум… Ами момичето? Кей?
А. Не знам.
— Според мен ще е най-добре да се върне там, където работеше. В Елтънвил. Ще ми се да може да забрави цялата тази история.
Тя може…
— Тя… ами да, разбира се. Аз мога да направя това. Солум, тя…
Знам. Тя те обича, като човек. Тя си мисли, че си човек. Не разбира нищо от това, което се случи.
— Да. Аз… искам… Няма значение. Не, не искам. Тя не е… не е като мен. Солум, Зена… ме обичаше.
Да. О, да… Ами ти какво ще правиш?
— Аз ли? Нямам представа. Ще се махна оттук, предполагам. Ще свиря на китара някъде.
Какво би поискала тя от теб?
— Аз…
Човекоядецът стори много бели. Тя искаше да го спре. Е, той е спрян. Ала аз си мисля, че тя вероятно би те помолила да поправиш някои от грешките, направени от него. По целия маршрут на панаира, Хорти — антракс (Б.пр.: Заразна болест при диви и домашни животни, причинявана от бацил /Bacillus anthracis/ и може да се предава на хора. Наричана още синя пъпка, лоша пришка, сибирска язва.) в Кентъки, старо биле по пасищата в цял Уисконсин, южноафрикански усойници в Аризона, детски паралич и петнист тиф в Алеганските планини; (Б.пр.: Западната част от Апалачите.) че даже е разпространил мухи цеце във Флорида с помощта на сатанинските си кристали! Знам къде се намират някои от тези ужасии, но ти си способен да откриеш останалите дори по-добре, отколкото той щеше.
— Боже Господи… и те мутилрат, болестите, змиите…
Е?
— Но за кого ще работя аз? Кой ще ръководи… Солум! Защо си зяпнал така Човекоядеца? Какво ти хрумна? Ти… мислиш, че аз…
Е?
— Той беше седем-осем сантиметра по-висок… дълги ръце… тясно лице… всъщност не виждам защо не, Солум. Известно време мога да се преструвам така — поне докато „Пиер Монетър“ уреди да предаде директорския стол „Сам Хортън“, за да се пенсионира. Солум, имаш акъл.
Не. Тя ми каза да ти предложа това в случай, че сам не се сетиш.
— Тя… О, Зен, Зен… Солум, ако нямаш нищо против, имам нужда да остана сам за малко.
Добре. Ще разкарам оттук тая мърша. Първо Блует. Просто ще го занеса до шатрата за Бърза помощ. Никой никога не задава въпроси на стария Солум.
Хорти погали косата на Зена. Погледът му разсеяно обиколи фургона и се спря на трупа на Човекоядеца. Изведнъж се сепна, отиде до него и го обърна с лице към пода.
— Не обичам да ме зяпат…
Той седна при бюрото, върху което лежеше тялото на Зена. Приближи стола докрай, скръсти ръце върху бюрото и облегна глава на тях. Не докосна Зена; беше извърнал лице от нея. Ала той бе със нея, близо,
