Армънд Блует се бе облегнал на стената до прозореца, провесил през него единия си лакът, приличен на торба, пълна с кожа и отпусната плът. Кей знаеше, че там хич не му е удобно и че вероятно му бяха изтръпнали краката. Ала той не смееше да седне. Не смееше да се отлепи от прозореца. О, не. Може би му се искаше да крещи за помощ. Старият Похотливец необяснимо защо изпитваше панически страх от нея. Гледаше я все така с влажен поглед и лиги по устата, но беше уплашен до смърт. Е, това не беше никак зле. Никой не обича да отричат самоличността му, но в този случай тя нямаше нищо против. Нали това и осигуряваше една стая разстояние между нея и Армънд Блует.
— Бих се радвал, ако престанеш да се занимаваш с тоя малък изрод — натърти той. — И без това ще умре.
Тя му хвърли съкрушителен поглед вместо отговор. Последва дълга и мъчителна тишина, оформяна единствено от лекия шум, когато от време на време съдията преместваше тежестта си от единия на другия си схванат крак. Най-накрая той се обади:
— Когато г-н Монетър се върне с кристалите, веднага ще разберем коя си ти всъщност. И недей отново да ми казваш, че не знаеш за какво говоря — озъби се той.
Тя въздъхна.
— Определено не знам. Ще ви бъда благодарна, ако престанете да крещите така. Не можете да измъкнете от мен информация, която нямам. Освен това това малко приятелче е болно.
Съдията изсумтя и се долепи още по-плътно до прозореца. Тя изпита импулсивно желание да отиде до него и да му изръмжи. Сигурно щеше да избяга направо през стената. Ала Хавана отново изстена.
— Какво има, приятелче? Какво има?
В този момент тя настръхна. Дълбоко в съзнанието си тя усети нечие присъствие, асоциация, някак свързана с нежна, лееща се музика, с широко симпатично лице и хубава усмивка. Беше все едно и бе зададен въпрос, на който тя безмълвно отковори: Тук съм. Добре съм — все още.
Тя се обърна да погледне съдията, да види дали и той бе усетил странното присъствие. Той имаше напрегнат вид. Стоеше с лакът на перваза и нервно търкаше нокти в ревера си.
И тогава през прозореца бръкна една ръка.
Осакатена ръка. Тя се извиси във фургона подобно на шията на лебед, който се оглежда за храна, после премина над рамото на Армънд и се разпери пред лицето му. Палецът и показалецът бяха цели. Средният пръст бе израстък с форма на бухалка. Останалите бяха просто две пъпки от оголена плът.
Веждите на Армънд Блует станаха две дълги четинести дъги, настръхнали над изпъкналите му очи — те пък бяха по-кръгли от зейналата му уста. Горната му устна се обърна почти наопаки и малко и остана да покрие ноздрите му. Той немощно простена, насмалко не повърна, после нададе пронизителен, зловещ писък и се строполи на пода.
Ръката изчезна от прозореца. Нечии бързи стъпки изминаха пътя до вратата. Почукване. Глас:
— Кей. Кей Халоуел. Отвори.
Тя разтреперано зададе нелепия въпрос:
— Кк-кой е?
— Хорти. — Топката на вратата бясно се завъртя. — Бързо. Човекоядецът ще се върне всеки момент.
— Хорти. Аз… вратата е заключена.
— Ключът сигурно е в джоба на съдията. Побързай.
Тя с неохотна бързина се приближи до проснатото туловище на съдията. Той лежеше по гръб, с попряна на стената глава. Беше стиснал очите си с всичка сила в отчаян, подсъзнателен опит да затвори и залости портите към света. В левия джоб на сакото имаше ключове — цяла връзка и един отделен. Тя взе отделния. Той стана.
Кей застана на прага, премигваща на слънчевата светлина.
— Хорти.
— Точно така. — Той влезе, докосна ръката и, усмихна се. — Не биваше да пишеш писма. Хайде, Бъни.
Кей каза:
— Те мислеха, че знам къде си.
— Сега знаеш. — Той се обърна и огледа простряния възнак Армънд Блует. — Каква гледка. Да не би да го е заболял стомахът?
Бъни още от вратата се бе втурнала като стрела към леглото и сега бе коленичила до него.
— Хавана… О, Хавана…
Хавана лежеше неподвижно по гръб. Очите му бяха изцъклени, а устните му — сухи и изопнати от болка. Кей каза:
— Той… дали… Направих, каквото можах. Той иска нещо. Страхувам се, че… — Тя отиде до леглото.
Хорти я последва. Обезкървените, пълни устни на Хавана бавно се отпуснаха, после се свиха. Чу се слаб стон. Кей рече:
— Всичко бих дала, за да разбера какво иска!
Бъни не каза нищо. Сложи ръцете си върху пламналите му бузи — докосна ги нежно, но все едно искаше с груба сила да изтръгне нещо от него.
Хорти се намръщи.
— Може би аз ще успея да разбера — каза той.
Кей видя как бръчките по лицето му се стопиха заедно с навъсената му гримаса. На нейно място се появи изражение на вглъбено спокойствие. Той се надвеси над Хавана. Изведнъж стана толкова тихо, че те имаха чувството, че звуците от панаира навън ще ги удавят в оглушителния си прилив.
Когато миг по-късно Хорти се обърна към Кей, лицето му беше изкривено от мъка.
— Знам какво иска. Може и да не успеем, преди Човекоядецът да се върне тук… но не — трябва да успеем — решително каза той и се обърна към Кей:
— Трябва да отида до другия край на фургона. Ако се размърда — и той посочи съдията, — фрасни го с обувката си, за предпочитане с токчето. — Той излезе, като странно разтриваше гърлото си с ръка.
— Какво смята да прави?
Без да отмества очи от застиналото лице на Хавана, Бъни отговори:
— Не знам. Нещо за Хавана. Видя ли изражението му, когато излизаше от стаята? Не мисля, че Хавана ще… ще…
От другото отделение долетя звън на китара — китаристът нежно докосна шестте празни струни. Вдигна малко тона на пета струна, свали малко шеста… После прозвуча цял акорд…
Някъде запя момиче заедно с китарата. „Звезден прах“. Тембърът беше богат звучен, лирично сопрано, чисто като момчешки глас. Може би наистина пееше момче. Накрая на фразите се долавяше леко вибрато. Гласът се придържаше към текста, като едва забележимо следваше ритъма — донякъде импровизирано, донякъде традиционно, песента се лееше леко и волно като пролетно поточе. Китарата не свиреше сложни акорди, а предимно кратки и нежни пасажи в унисон или в хармония с мелодията.
Очите на Хавана бяха все така отворени и той все така не помръдваше. Ала очите му вече не бяха изцъклени, а насълзени и той бавно започна да се усмихна. Кей коленичи до Бъни. Вероятно го направи единствено за да е по-близо… Хавана усмихнат прошепна:
— Дечко.
Когато песента свърши, лицето му придоби спокойно изражение. Той каза съвсем ясно:
— Хей.
В тази единствена сричка се съдържаше най-сърдечната похвала на земята. След това, и преди Хорти да се върне, той издъхна.
Когато влезе, Хорти дори не погледна към късия креват. Като че ли имаше проблеми с гърлото си.
— Хайде — дрезгаво каза той. — Трябва да се махаме оттук.
Те извикаха Бъни и отидоха до вратата. Ала Бъни остана до леглото, притиснала дланите си в бузите на Хавана. Нежното и кръгло лице беше застинало в каменно изражение.
— Бъни, хайде. Ако Човекоядецът се върне…
