каза едно въпросително „Мм?“ и Зена прочисти гърлото си и рече:
— Петнайсет години.
Бъни мълчаливо я зачака да продължи, недоумяваща защо Зена не изобщо не мига с очи. Сигурно това и причиняваше болка… След малко тя протегна ръка и докосна клепачите и. Зена мигна и неспокойно се размърда.
— От петнайсет години се опитвам да предотвратя това. Още в мига, в който видях тия кристали, разбрах какъв е Хорти. Че даже и преди това знаех… но се уверих, когато видях кристалите. — Тя затвори очи. Това като че ли придаваше повече жизненост на гласа и, все едно напрегнатият и поглед я изтощаваше. — Единствено аз знаех. Човекоядецът само се надяваше. Дори Хорти не знаеше. Единствено аз. Единствено аз. Петнайсет години…
Бъни я погали по коляното. Мина доста време. Тя вече беше сигурна, че Зена е заспала, и бе започнала да се занимава със собствените си мисли, когато плътният, уморен глас прозвуча отново:
— Те са живи. — Бъни вдигна очи. Зена беше покрила кристалите с ръка. — Те мислят и говорят. Те се чифтосват. Живи са. Тези двата са Хорти.
Тя се изправи в креслото и приглади косата си назад.
— Ще ти кажа как разбрах. Бяхме в оня ресторант, вечерта, когато намерихме Хорти. В камиона ни беше влязъл крадец, помниш ли? Тогава той си е сложил коляното върху тези кристали и на Хорти му прилоша. Хорти не можеше да види камиона, беше на голямо разстояние от него, но въпреки това разбра. Бъни, спомняш ли си?
— Мм-хм. Хавана често говореше за това, макар и не на теб. Винаги разбирахме, когато не ти се говори, Зен.
— Сега ми се говори — отегчено каза Зена и облиза устните си. — От колко време си в панаира, Бън?
— Някъде от осемнайсет години.
— Моите са двайсет. Там някъде, все едно. Бях с Братя Куел, когато Човекоядецът откупи панаира им. Той имаше менажерия. Имаше Гогол, един глупчо, една двуглава змия и една плешива катерица. Тогава изпълняваше номер с четене на мисли. Куел продадоха всичко на безценица. Две закъснели пролети и един ураган им стигаха, за да им дойде до гуша от панаира. Бяха гладни години. Аз останах с шоуто най-вече защото вече бях там. А и на другите места не беше по-добро положението. — Тя въздъхна при спомена за отминалите двайсет години, които се гонеха пред очите и. — Човекоядецът беше вманиачен в нещо, което той наричаше хоби. Онези същества са резултат от неговото хоби. — Тя взе кристалите в ръка и ги удари един в друг като зарове. — Ей тези неща са неговото хоби. Те понякога създават особени хора. Когато направеше нов урод, — (при тази дума и двете настръхнаха) — той го задържаше при себе си. Захванал се е с шоубизнеса, за да може хем да останат при него, хем да печели пари от тях. Това е всичко. Той ги задържаше, изследваше ги и създаваше още от тях.
— Значи всъщност това е произходът на особените хора?
— Не! Не на всички. Нали знаеш за жлезите, мутациите… Тези кристали също могат да създават такива същества, това е всичко. Те правят това — мисля, че го правят — нарочно.
— Нищо не разбирам, Зен.
— Благословена да си! И аз не го разбирам. Нито Човекоядецът го разбира, макар че знае адски много за тях. Той, така да се каже, може да говори с тях.
— Как?
— То е нещо като четене на мисли. Свързва съзнанието си с тях. Той… ги наранява психически, докато не направят, каквото иска.
— А какво иска той от тях?
— Много неща. Макар че всичко се свежда до едно. Той иска… посредник. Иска от тях да създадат същество, на което да може да говори и да му дава заповеди. Тогава посредникът ще може на свой ред да общува с кристалите и да ги накара да правят това, което иска Човекоядеца.
— Май съм глупавичка, Зен, не разбирам.
— Не, не си, скъпа… Ех, Бъни, Бъни, как се радвам, че си тук! — тя вдигна албиноската на стола и пламенно я прегърна. — Остави ме да говоря, Бън. Трябва да говоря! Толкова години не съм казала и една думичка за това…
— Обзалагам се, че няма да разбера и една от десет твои думи.
— Напротив, агънце. Настани ли се удобно? Добре… виж, тези кристали са нещо като животни. Те не приличат на никое животно, съществувало някога на земята. Не мисля, че произходът им е от нашата планета. Човекоядецът ми каза, че понякога вижда една картина — бели и жълти звезди на фона на черно небе, точно както би изглеждал космосът, ако не го гледаш от Земята. Той смята, че кристалите са пришълци тук.
— Той ти е казал това? Имаш предвид, че той ти е говорил за тях?
— Още малко и щеше да ми плаща на час, че го слушам. Май всеки има нужда да поприказва с някого от време на време. Той говореше с мен. Всеки път заплашваше, че ще ме убие, ако някога го издам. Но не беше това причината да пазя тайната му. Той се отнасяше добре с мен, Бъни. Той е зъл и смахнат, но винаги се е отнасял добре с мен.
— Знам. Ние се удивлявахме.
— Никога, нито в началото, нито по-нататък, не съм мислела, че на някого въобще му пука за това. Когато разбрах какво всъщност се стреми да направи, вече не можех да кажа на никого — никой нямаше да ми повярва. Всичко, което можех да направя, бе да науча колкото се може повече и да се надявам, че ще успея да му попреча, когато дойде моментът.
— Да му попречиш за какво, Зен?
— Ами, виж сега, ще ти разкажа още малко за кристалите. Тогава ще разбереш. Тези кристали копираха нещата. Имам предвид, ако един от тях се намира близо до някое цвете, прави друго, почти същото като оригинала. Или куче, или птица. Но в повечето случаи „копията“ не се получаваха правилно. Като Гогол. Като двуглавата змия.
— Гогол е един от тях?
Зена кимна.
— Момчето-риба. Мисля, че е трябвало да бъде човек. Няма ръце, няма крака, няма зъби и не може да се поти, тъй че трябва да седи в аквариум, иначе ще умре.
— Ама кристалите с каква цел правят това?
Тя поклати глава.
— Това е едно от нещата, които Човекоядецът се опитваше да разбере. Няма никаква закономерност в копията на кристалите, Бъни. Имам предвид, един изглежда досущ като оригинала, друг се пръква с куп аномалии, трети изобщо не оживява, въобще — абсолютна каша. Затова той искаше посредник — някой, който да може да общува с кристалите. Той самият не можеше — освен за отделни кратки мигове. Разбираше ги толкова, колкото аз и ти разбираме от висша химия или радари. Едно нещо обаче не стана ясно. Съществуват различни видове кристали — някои са по-сложно устроени от други и имат по-големи способности. Може и всички да са еднакви, но час от тях да са по-възрастни. Те никога не си съдействаха един на друг, като че ли нямаха нищо общо помежду си.
— Ала те се размножаваха. Човекоядецът не знаеше това. Беше му известно, че понякога някоя двойка кристали спираше да му отговаря, когато ги наранява. Отначало той мислеше, че са мъртви. Направи дисекция на една двойка. А веднъж даде една на стария Уорбъл.
— Помня го! Беше як мъж, но твърде стар. Обичаше да помага на готвача и на всички. Той умря.
— Умря — може и така да се каже. Помниш ли какви неща дялаше от дърво?
— О, да — кукли и играчки и всякакви такива работи.
— Точно така. Той направи едно човече-в-кутия и използва тези тук за очи. — Тя подхвърли кристалите и ги хвана. — Той все раздаваше разни неща на дечицата. Беше един добродушен старец. Знам каква е съдбата на това човече-в-кутия. Човекоядецът така и не разбра, но Хорти ми каза. По един или друг начин то е преминало от човек на човек и е попаднало в дом за сираци. Там е бил Хорти, още като мъничко бебе. В продължение на шест месеца кристалите са били част от Хорти — или той е бил част от тях.
— А какво е станало с Уорбъл?
