пръсти само преди три седмици.
— И са порастнали толкова много?
— Сега растат много по-бързо от преди — каза той.
— Тогава започнаха много бавно — отбеляза тя.
Той я погледна, поколеба се дали да я попита нещо, после продължи:
— Една вечер той и тя дойдоха в Клуб „Немо“. Никога не съм си представял дори, че ще ги видя заедно — знам какво си мислиш! Винаги се сещах едновременно и за двамата! Е да, но това беше ????????????. Доброто и злото. И така… — Той отпи глътка кафе. — Те седнаха точно на масата, където можех да ги чуя какво си говорят. Той беше мазният коцкар, а тя — злочестата девица. Беше адски отблъскващо. И така, той отиде да си напудри носа, а аз постъпих като Локинвар. (Б.пр.: Герой от балада в „Мармиън“ на Уолтър Скот, който храбро отвлича своята любима точно преди тя да се омъжи за друг.) Намесих се веднага. Атакувах я с кратки изречения и пари за път и тя избяга от него, след като му обеща среща на следващата вечер.
— Имаш предвид, че го е разкарала за момента.
— О, не. Тя избяга завинаги, с влак. Не знам къде е отишла. И така, аз останах там да си свиря на китарата и да размишлявам. Ти каза, че винаги ще знам дали е дошло време за нещо. Аз знаех, че онази вечер беше дошло време да си отмъстя на Армънд Блует. Тоест, да започна да му отмъщавам. Навремето той ме тормози цели шест години. Най-малкото, което можех да направя, бе и аз да му удължа присъдата. Тъй че аз си направих сметките. Прекарах едно тежко денонощие. — Той горчиво се усмихна.
— Хорти…
— Ще го разкажа, Зен. Съвсем просто е. Срещата му не се провали. Той заведе мадамата в едно луксозно свърталище на разврата — неговата малка тайна в покрайнините на града. Стъпваше с лекота по алеята на удоволствията. И точно пред портите на рая неговото „завоевание“ каза няколко подходящи думи за насилието над децата и го остави да си блъска главата над тях при гледката на трите отрязани пръста, които тя му бе оставила за спомен.
Зена отново хвърли поглед към лявата му ръка.
— Уф! Какво отмъщение само! А, Хорти, нима си се приготвил само за едно денонощие?
— Ти нямаш представа какви неща мога да правя — каза той и нави ръкава си. — Гледай.
Тя се вторачи в мургавата, леко окосмена дясна ръка. На лицето на Хорти беше изписана крайна съсредоточеност. Въпреки това нямаше и следа от напрежение — очите му излъчваха спокойствие, а челото му беше гладко.
Известно време по ръката не се забелязваха никакви видими промени. После изведнъж космите по нея помръднаха — по-точно, свиха се. Едно косъмче се откъсна, след него второ, после всички се изсипаха като дъжд навред сред дребните карета на покривката. Ръката дори не трепна и — както челото му — остана напълно спокойна и неподвижна. Кожата вече бе съвсем гола и гладка, с кадифения кафеникав цвят, характерен за тях двамата със Зена. Но… беше ли наистина такава? Дали този ефект се дължеше на така съсредоточеното взиране в нея? Не. Тя всъщност беше по-бяла, по-бяла и също така по-нежна. Плътта по обратната страна на китката и между пръстите се сви и ръката стана слаба и източена, вместо продълговата и масивна като преди.
— Достатъчно — разговорливо каза Хорти и се усмихна. — За същото време мога да възстановя предишния и вид. С изключение на космите, разбира се. Те ще отнемат два или три дни.
— Знаех за това — прошепна тя. — Наистина знаех, но не мисля, че някога изобщо съм предполагала… съвсем пълен контрол ли имаш над това?
— Да. Е, има неща, които не мога да правя. Не можеш да създаваш или да унищожаваш материята. Предполагам, че мога да се смаля до твоите размери, но съм сигурен, че ще тежа до голяма степен колкото и преди. Също така не мога за една нощ да се превърна в четириметров гигант — няма как толкова бързо да се видоизмени достатъчно маса. Но онова с Армънд Блует беше проста работа. Трудоемка, но проста. Смалих по обем раменете, ръцете и долната половина на лицето си. Знаеш ли, че през цялото време зверски ме боляха двайсет и осем зъба? Направих кожата си по-бяла. Косата беше перука, разбира се, а колкото до божествените женски форми, е, за тях се погрижи това, което Елиът Спрингс нарича „търговията с възглавници за бюстове и задници.“
— Как може да се шегуваш в такъв момент?
Гласът му беше безизразен:
— А какво да правя? Да скърцам със зъби на всеки две секунди? Скъпа, при този вид вино се нуждаеш от глътка вода от време на време, иначе ти присяда. Виж, това, което сторих на Армънд Блует, беше само началото. Направих така, че той сам да се съсипва. Не му казах кой съм. Кей е извън играта. Той не знае нито коя е тя, нито кой съм аз и по тази причина не знае кой е той самият. — Смехът му прозвуча неприятно. — Всичко, което му оставих, беше една далечна, но завладяваща асоциация за три смазани пръста. Те ще оформят сънищата му. Следващото нещо, което ще му причиня, ще е също толкова ефектно, но съвсем различно от това.
— Ще ти се наложи малко да си промениш плановете.
— Защо?
— Кей не е извън играта. Сега започвам да разбирам. Тя дойде в панаира при Човекоядеца.
— Кей в панаира? Но защо?
— Не зная. Тъй или иначе, съдията я беше проследил дотам. Тя си тръгна, но Блует и Човекоядецът се срещнаха. Е, знам едно нещо, Хавана ми каза — съдията е уплашен до смърт от Кей Халоуел.
Хорти удари по масата.
— С нейната здрава ръка! Страхотно! Представяш ли си само каква гледка е бил?
— Хорти, миличък, никак не е смешно. Не виждаш ли, че точно заради това започна всичко? Че точно заради това Човекоядецът се усъмни дали „Дечко“ не е нещо повече от едно момиче-джудже? Не разбираш ли, че Човекоядецът ви смята вас двамата с Кей за един и същи човек, независимо какво мисли съдията?
— О, Господи.
— Ти запомняш всичко, което чуеш — каза Зена. — Само че малко бавничко го проумяваш, миличък.
— Но… но… да те пребие така… Зена, вината е моя! Все едно аз съм ти причинил това!
Тя заобиколи масата и го прегърна, притискайки главата му към гърдите си.
— Не, миличък. Това неминуемо щеше да ми се случи, очаквах го от години. Ако някой има вина, освен Човекоядеца, това съм аз. Моя беше грешката, че те взех с нас преди дванайсет години.
— Защо всъщност го направи? Никога не съм знаел.
— За да те държа далеч от Човекоядеца.
— Далеч от… но ти ме заведе право в бърлогата му!
— Последното място на света, където би се сетил да те търси.
— Казваш, че той още тогава ме е търсил.
— Той те издирва още откакто си бил на една годинка. И ще те намери. Той ще те намери, Хорти.
— Надявам се — изскърца със зъби Хорти. На вратата се позвъни.
Двамата замръзнаха на местата си. Позвъни се отново.
— Аз ще отида — каза Зена и тръгна да става.
— Как ли пък не — грубо се намеси Хорти. — Сядай си на мястото.
— Това е Човекоядецът — изхленчи тя и седна.
Хорти застана така, че да може да гледа към вратата през хола. Докато я изучаваше с поглед, той каза:
— Не е. Това е… това е… абе, какво знаеш ти! Това е седмица за приятелски посещения!
Той отиде и отвори вратата.
— Бъни!
— Ка… Извинете м… тук ли е… — Бъни не се беше променила особено. Беше леко понапълняла и може би малко по-плаха.
— О, Бъни… — Зена спонтанно се втурна към вратата, но се препъна в края на хавлията си. Хорти я хвана точно преди да падне. Момичетата се прегърнаха, обезумели от радост. Звучният, разтоварващ смях
