Равният, монотонен глас продължи:
— Аз лежах неподвижно, когато Бъни надникна вътре и Човекоядецът не разбра, че тя го видя какво прави и Бъни избяга и влезе Хавана и удари Човекоядеца с парче тръба и Човекоядецът му счупи врата той ще умре и аз…
Сълзите на Хорти бяха изсъхнали. Той внимателно замахна и леко я плесна по незасегнатата буза.
— Зена. Спри!
При удара тя нададе силен писък, изкрещя: „Не знам нищо повече, наистина не знам!“ и избухна в мъчителни, болезнени ридания. Хорти се опита да и каже нещо, ала не успя да я надвика. Той стана, обърна се, внимателно я положи на леглото, после изтича да намокри една кърпа със студена вода, изстиска я и избърса лицето и китките на Зена. Тя начаса спря да плаче и заспа.
Хорти не откъсна поглед от нея, докато дишането и не го убеди, че наистина се е успокоила. Той коленичи на пода до леглото и бавно отпусна глава до нейната. Косата и покриваше челото му. Полукръстосал ръце, той сграбчи лактите си и започна да ги дърпа един към друг. Продължи да ги тегли с всичка сила, докато раменете и гърдите му не се разтрепериха от болка. Той имаше нужда да е близо до нея и не искаше да помръдне, за да не я събуди, но от друга страна трябваше да се освободи от адското напрежение, което яростта му бе насъбрала в него. По този начин мускулите му изразходваха много енергия и предотвратяваха обезумяването му, при това без никакво, дори и най-леко движение да наруши покоя на спящото момиче. Той остана там дълго време.
Следващата заран на закуска тя отново бе способна да се смее. През нощта Хорти нито я премести, нито я докосна, единствено и събу обувките и я зави с един юрган. Някъде в малките часове на нощта той взе една възглавница от спалнята, сложи я на пода между леглото в студиото и вратата и се изтегна там, за да слуша дишането и и с котешка предпазливост да следи за всеки звук от стълбището и коридора отвън.
Когато тя отвори очи, той се бе надвесил над нея и веднага заговори:
— Аз съм Хорти и ти си в безопасност, Зен. — Паническият страх, който играеше в очите и, умря още в зародиш и тя се усмихна.
Когато тя се изкъпа, той занесе дрехите и в една квартална обществена пералня и след половин час ги върна изпрани и сухи. Оказа се, че храната, която беше купил пътьом, е излишна — Зена вече бе закусила добре „пътьом“ — яйца „по работнически“ (изпържени между две филийки хляб и разбити във водна чаша) и тънки резенчета пържен бекон. Тя взе от него покупките и му се скара:
— Сьомга… сок от папая… датско сирене. Хорти, това е ядене за цяла компания!
Той се усмихна — повече на нейния кураж и издържливост, отколкото на възраженията и. Облегна се на стената, скръсти ръце и мълчаливо се загледа в нея. Тя накуцваше напред-назад из кухнята, увита от глава до пети в това, което за него беше точна по размери хавлия за баня. Той се опитваше да не мисли за факта, че тя изобщо беше използвала хавлията, макар и да разбираше, като виждаше куцането и, като виждаше на какво беше заприличало лицето и…
Те закусиха в много весело настроение и с огромно удоволствие поиграха на „Помниш ли, когато…“ — която в крайна сметка е най-увлекателната игра на света. После настъпи часът на мълчанието, когато се разбираха само с поглед и тази форма на общуване им бе напълно достатъчна. Най-накрая Хорти попита:
— Как успя да избягаш?
Лицето и потъмня. Усилията, които полагаше, за да се овладее, бяха очевидни… и успешни. Хорти каза:
— Трябва да ми кажеш всичко, Зен. Трябва да ми кажеш… и за мен.
— Ти вече си разбрал много неща за себе си. — Това не беше въпрос.
Хорти махна с ръка и се върна към темата:
— Как се измъкна?
Подвижната половина на лицето и конвулсивно потръпна. Тя сведе очи към ръцете си, бавно повдигна едната, обви я около другата и ги притисна. Остана така през цялото време, докато говореше.
— Предполагам, че няколко дена съм била в кома. Вчера се събудих на леглото си във фургона. Знаех, че съм му казала всичко — освен че знам къде се намираш. Той все още си мисли, че ти си онова момиче.
— Чух гласа му. Той беше в другия край на фургона, в стаята на Бъни. Бъни беше там. Плачеше. Чух как Човекоядеца я отвежда някъде. Изчаках малко и се довлякох до вратата на Бъни. Влязох вътре. Хавана лежеше на леглото с нещо твърдо, увито около врата му. Изпитваше болка, докато говореше. Каза, че Човекоядецът се грижи за него и лекува врата му. Каза още, че Човекоядецът щял да накара Бъни да му свърши някаква работа. — Тя хвърли на Хорти бърз поглед. — Знаеш, че той е способен на това. Той е хипнотизатор. Може да накара Бъни да направи всичко.
— Знам. — Той замислено я погледна. После избухна:
— Защо, по дяволите, не го е приложил на теб?
Тя докосна лицето си.
— Не може. Той… на мен това не ми действа. Той може да достигне до съзнанието ми, но нищо не може да ме накара да направя. Прекалено съм…
— Каква?
— Човек — каза тя.
Той я погали по ръката и и се усмихна:
— Така е… Продължавай.
— Върнах се в моята половина от фургона, взех малко пари и някои други неща и избягах. Не знам какво ще направи Човекоядеца, когато разбере, че ме няма. Бях адски предпазлива, Хорти. Минах на стоп седемдесет мили, после взех автобус до Елтънвил — това е на четиристотин и петдесет километра оттук — и оттам дойдох с влак. Знам обаче, че той рано или късно ще ме открие по някакъв начин. Той не се отказва.
— Тук си на сигурно място — тихо каза той. Гласът му режеше като стомана.
— Остави ме мен! О, Хорти, не разбираш ли? Ти си този, когото той преследва!
— Че за какво съм му аз? Напуснах панаира преди три години и това едва ли го е притеснило особено много. — Той улови изумения и поглед. — Какво има?
— Хорти, изобщо ли не си любопитен да узнаеш някои неща за себе си?
— За себе си? Ами, разбира се. Всеки е така, предполагам. Но какво по-точно?
Тя се замисли за момент. После внезапно го попита:
— Какво прави, след като напусна панаира?
— Писах ти в писмата си.
— Да, в най-общи линии. Наел си обзаведена стая и известно време си живял там, четял си много и си се ориентирал в обстановката. После си решил да порастнеш. Колко време ти отне?
— Около осем месеца. Купих този апартамент с пощенски запис, нанесох се през нощта, така че никой да не ме види, и се промених. Трябваше да го направя. Като възрастен щях да успея да си намеря работа. Известно време се рових в мръсотията — нали знаеш, свирих по клубовете за трохичките, които ми подхвърляха клиентите. После си купих свястна китара и се хванах на работа в „Часовете на щастието“. Когато го закриха, отидох в Клуб „Немо“ и оттогава съм там. Чаках да настъпи моя час. Ти ми беше казала, че ще разбера, когато дойде време за нещо… и наистина винаги така е ставало.
— Разбира се — кимна тя. — Ти си разбрал кога да спреш да бъдеш джудже, кога да почнеш да работиш, кога да се заемеш с Армънд Блует — така и трябва да бъде.
— Да, разбира се — заключи той, като че ли този въпрос не заслужава повече обсъждане. — А когато ми трябваха пари, пишех разни работи… песни и аранжименти, статии и дори един-два разказа. Разказите не бяха нещо особено. Лесно е да сглобиш нещата, но е адски трудно да ги съчиниш. Ей, ама ти май не знаеш какво сторих на Армънд, а?
— Не. — Тя кимна към ръката му. — Има нещо общо с това, нали?
— Да, има. — Той огледа китката си и се усмихна. — Предишният път, когато видя ръката ми в това състояние, беше някъде една година след идването ми в панаира. Искаш ли да ти кажа нещо? Загубих тези
