концерти, балади и виртуозни образци, които представляваха увертюрата в музикалното му развитие. Ала неговите вкусове се бяха разширили и задълбочили и вече включваха Онегер (Б.пр.: Артур Онегер /1892- 1955 — френски композитор.) и Коуплънд, (Б.пр.: Аарон Коуплънд /1900-90/ — композитор от САЩ.) Шостакович (Б.пр.: Дмитри Шостакович /1906-75/ — руски композитор.) и Уолтън. (Б.пр.: Сър Уилям Търнър Уолтън /1902-83/ — английски композитор.) В областта на популярната музика той беше открил за себе си меланхоличните акорди на Тейтъм (Б.пр.: Артър Тейтъм /1910-56/ — американски джаз-пианист.) и фантастичния Телониъс Мънк. (Б.пр.: Телониъс Мънк /1920-82/ — американски джаз-пианист и композитор.) Имаше записи на рядко прочувствения тромпет на Дизи Гилеспи, (Б.пр.: Дизи Гилеспи, роден Джон Бъркс Гилеспи /1917-/ — американски джаз-музикант.) зашеметяващите каденци на Ела Фицджерълд (Б.пр.: Американска джаз-певица, родена 1918 г.) и съвършено поставения глас на Пърл Бейли. (Б.пр.: Американски джаз-певец.) Критерият му за всичко това беше човешката природа и нейните проекции в изкуството.
Независимо от всички тези съкровища обаче апартаментът на Хорти беше скромно обзаведен. Единственото по-необичайно нещо в интериора беше записващият магнетофон. Хорти се сдоби с това мощно съчетание на супер-прецизни компоненти заради едно ухо, критично към всеки нюанс, всеки обертон, от всяка инструментална или вокална партия. Иначе стаите му бяха като във всеки друг апартамент, обзаведен комфортно и с вкус. От време на време, рядко и не за дълго, му идваше на ум, че при неговите доходи той можеше да се заобиколи с луксозни автоматични уреди, като столове за масаж на гърба и сушилни камери с климатична инсталация за след къпане. Ала такива неща никога не го бяха привличали. Умът му ясно и неотклонно се стремеше към нови и нови придобивки. Аналитичните му способности бяха феноменални, но той рядко чувстваше нужда да ги използва в голям мащаб. Затова му стигаше да придобива знание — приложението му можеше да почака, докато се появи нужда за това, а при абсолютната му, очевидна вяра в собствените му сили почти не съществуваше такава необходимост.
Той спря да чете насред книгата си. В очите му се четеше объркване. Като че ли до него беше стигнал някакъв особен звук — макар че не бе чул нищо.
Той затвори книгата и я остави на масичката. Изправи се и застина, целият в слух, като леко завърташе глава, все едно се опитваше да засече причинителя на усещането си.
На вратата се позвъни.
Хорти замръзна. Не се закова на място като изплашено животно — неподвижността му по-скоро бе една частица от секундата, предназначена за овладян и спокоен размисъл. После той отново се раздвижи, леко и равномерно.
Пред вратата той спря и впери очи в долната и половина. Лицето му се изопна, той сви вежди, после рязко отвори вратата.
Тя стоеше в коридора в уродливата си поза, вдигнала очи към него. Беше отметнала глава встрани и леко назад. Трябваше да напряга очите си до болка, за да срещне неговите — тя беше само метър и двайсет висока.
Тя промълви едва-едва:
— Хорти?
Онемял от изумление, той коленичи и нежно я притисна в обятията си.
— Зен… Зен, какво е станало? Лицето ти, твоето…
Той я вдигна, затвори вратата с ритник и я пренесе до леглото в студиото. Седна на него и я взе на коленете си, прегърна я като малко дете, а главата и се отпусна в топличката вдлъбнатина на лакътя на силната му дясна ръка. Тя му се усмихна. Помръдна се само едната половина на устата и. После тя се разплака, а след нея и Хорти и сълзите му като със завеса скриха гледката на опустошеното и лице.
Тя скоро спря да хлипа — като че ли беше твърде изморена, за да продължи. Вдигна очи към него и огледа лицето му, цялото, сантиметър по сантиметър. Повдигна ръка и погали косата му.
— Хорти… — прошепна тя. — Обичах те толкова много какъвто си беше преди…
— Аз не съм се променил — каза той. — Вече съм голям зрял мъж. Имам апартамент и работа. Гласът ми и раменете ми са вече такива, освен това съм тежа с петдесет килограма повече, отколкото преди три години. — Той се наведе и леко я целуна. — Но не съм се променил, Зен. Не съм се променил. — Той погали лицето и — нежно, ефирно докосване. — Боли ли те?
— Малко. — Тя затвори очи и облиза устните си. Езикът и изглеждаше неспособен да достигне единия ъгъл на устата и. — Аз обаче съм се променила.
— Ти си била променена — поправи я той с треперещ глас. — Човекоядецът ли?
— Естествено. Ти знаеше, нали?
— Всъщност не. Веднъж ми се стори, че ме викаш. Или може би е бил той… много далеч беше. Но, тъй или иначе, никой друг не би могъл да… не би… какво се случи? Искаш ли да ми разкажеш?
— О, да. Той… разбра за теб. Нямам представа как е успял. Твоят — оня Армънд Блует — той вече е съдия или нещо подобно. Дойде да се срещне с Човекоядеца. Мислеше, че ти си момиче. Имам предвид, голямо момиче.
— Аз бях, за малко. — Той сковано се усмихна.
— Нима? А, разбирам. Наистина ли тогава в панаира беше ти?
— В панаира? Не. Кога, Зен? Имаш предвид, когато той е разбрал?
— Да. Преди четири — не, преди пет дни. Ти не си бил там. Не разби… — Тя сви рамене. — Все едно, едно момиче дойде да говори с Човекоядеца, а съдията я беше проследил и смяташе, че това си ти. Човекоядецът също мислеше така и изпрати Хавана да я потърси и да я доведе. Хавана не успя да я открие.
— А после Човекоядецът те е спипал.
— Аха. Нямах намерение да му казвам, Хорти. Наистина. Поне доста дълго време. Аз… забравям. — Тя отново затвори очи. Хорти внезапно се разтрепери, после успя си поеме дъх.
— Не си… спомням — с усилие прошепна тя.
— Не се тормози. Не говори повече — промълви той.
— Но аз искам да си спомня. Трябва. Той не бива да те открие! — каза тя. — Той е по следите ти, търси те дори сега, в този момент.
Хорти присви очи и отвърна:
— Хубаво.
Все така затворила очи, тя започна:
— Продължи много време. Той приказваше много тихо. Даде ми възглавници и някакво вино с аромат на есен. Говореше за панаира, за Солум и Гогол. Спомена за „Дечко“ и после за новите открити вагони, за столовата и за проблема с обединението на общите работници. Каза нещо за обединението на музикантите и за музиката, оттам за китарата и за нашия номер. После пак се отвлече за менажериите, за хазартаджиите и рекламните помощници, и пак се върна към темата. Разбираш ли? Просто съвсем бегло те споменаваше и се отвличаше и после пак те споменаваше и се отвличаше и така до безкрай. Цяла нощ, Хорти, цяла нощ!
— Шшшт, не се тормози.
— Той не искаше да ме попита! Докато говореше, беше извърнал глава встрани и ме наблюдаваше само с крайчеца на окото си. Аз седях и се опитвах да пия виното си, опитвах се да ям, когато Готвачко донасяше вечерята, после среднощния обяд и закуската, мъчех се да се усмихвам, когато той спираше да говори за малко. Той изобщо не ме докосна, нито ме удари, нито ме попита нещо!
— Направил го е по-късно — прошепна Хорти.
— Много по-късно. Не си спомням… един път лицето му беше надвиснало над мен като месечина. Болеше ме навсякъде. Той крещеше. Кой е Хорти, къде е Хорти, кой е Дечко, защо съм прикривала Дечко. …Аз се събуждах отново и отново. Не помня колко пъти заспивах, или припадах, или каквото там беше. Свестявах се с кървясали очи, умираща от жажда, а той говореше за механиците на въртележките и за захранването на прожекторите. Събуждах се в ръцете му, а той шепнеше в ухото ми за Бъни и Хавана, че те сигурно са знаели кой е Хорти. Свестих се на пода. Болеше ме коляното. В очите ми блестеше някаква ужасна светлина. От нея подскочих от болка. Побягнах през вратата и паднах, коляното ми не ме слушаше, беше през деня и той ме хвана и ме завлече обратно вътре и ме хвърли на пода и отново насочи светлината към мен. Имаше запалителна леща и ми даде да пия оцет. Езикът ми се поду, аз…
— Шшшт. Зена, миличка, замълчи. Не говори повече.
