Хавана. Тичай да доведеш онова момиче, което току-що си тръгна оттук. Разбра ли? Открий я и я доведи тук. Не ме интересува какво ще и кажеш — намери я и я доведи обратно тук. — Той нервно плесна с ръце. — Тичай!
Той се върна обратно на стола си, с изкривено от напрежение лице. Погледна ръцете си, после съдията.
— Доста сте убеден в това.
— Да, така е.
— Коя ръка?
— Лявата. — Съдията прокара пръст под яката си, за да я поотпусне. — А, г-н Монетър. Ако онова момче ще я води тук, защо, ъ… аз, тоест…
— Доколкото разбирам, вие се страхувате от нея.
— Ами, ъ… не бих се изразил така — каза съдията. — Поуплашен съм, да. Хм. Вие нямаше ли да бъдете?
— Не — отвърна Монетър. — Вие лъжете, сър.
— Аз? Да лъжа? — Блует изпъчи гърди и намръщено погледна шефа на панаира.
Монетър притвори очи и започна да изброява на пръсти:
— Би следвало, че онова, което ви е изплашило преди няколко минути, е бил вида на лявата ръка на момичето. Казал сте на джуджето, че пръстите са порастнали отново. Явно тогава сте видели възстановената ръка за пръв път. А в същото време вие ми казвате, че вече сте говорили с остеолог за това.
— Няма нищо невярно в това — категорично отсече Блует. — Аз действително видях възстановената и ръка, когато тя застана до тази врата, и я видях наистина за пръв път. Видях обаче и как тя си отрязва пръстите!
— Тогава защо — попита Монетър — извате при мен да ми задавате въпроси относно регенерацията? — Като видя, че съдията се затруднява да му отговори, той добави:
— Хайде сега, съдия Блует. Или не сте споменали истинската причина за идването ви тук, или… сте виждали случай на такава регенерация и преди. А. Виждам, че това е отговорът. — Очите му започнаха да хвърлят мълнии. — Мисля, че е по-добре да ми разкажете цялата история.
— Това не е вярно! — възрази съдията. — Наистина, сър, не ми харесва този кръстосан разпит. Не мога да разбера…
Монетър ловко протегна ръка да раздвижи малко страха, който изпълваше въздуха около този лигав хитрец.
— Намирате се в по-голяма опасност, отколкото подозирате — прекъсна го той. — Аз знам каква е тази опасност и вероятно съм единственият човек в света, който може да ви помогне. Или ще ми съдействате, сър, или ще си тръгнете оттук незабавно и ще си понесете последствията. — Той каза това с мекия си глас, настроен да звучи тихо и звучно, който явно изплаши съдията почти до смърт. Низът от въображаеми ужасии, които преминаха като на филм по пребледнялото лице на Блует, трябва да са били меко казано колоритни. Монетър с лека усмивка се облегна на стола си и зачака.
— М-мога ли… — Съдията си наля още вино. — Ох. Вижте, сър. Трябва да ви кажа отсега, че цялата тая работа се основава на… ъ… мои предположения. Тоест, беше така, докато не видях момичето преди малко. Между другото, аз не искам тя да ме види. Можете ли…
— Когато Хавана я доведе, ще ви скрия. Продължавайте.
— Добре. Благодаря ви, сър. Ами, преди години приютих едно дете в дома си. Едно грозно малко чудовище. Когато беше на седем или осем години, той избяга от къщи. Оттогава не съм чувал нищо за него. Предполагам, че сега трябва да е на деветнайсет или там някъде — ако е жив. А… а изглежда между него и това момиче има някаква връзка.
— Каква връзка? — попита Монетър.
— Ами, т-тя като че ли знаеше нещо за него. — Докато Монетър нервно преместваше единия си крак върху другия, съдията изтърси:
— Фактът е, че се случи малка неприятност. Момчето беше крайно непокорно. Аз го напердаших и го затворих в един килер. Ръката му — съвсем случайно, нали разбирате — ръката му попадна между пантите на вратата и беше смазана. Хм. Да — много неприятно.
— Продължавайте.
— Аз го… ъ… търсих, нали знаете — тоест, ако това момче е порастнало, може да е злопаметен, нали разбирате… освен това той беше изключително неуравновесено дете, а човек никога не знае какъв ефект могат да имат такива неща върху един слаб ум…
— Имате предвид, че се чувствате адски виновен и смъртно уплашен и внимавате за млад мъж с няколко липсващи пръста. Пръсти — да си дойдем на думата! Какво общо има това с момичето? — Гласът на Монетър свистеше като камшик.
— Не мога… да кажа точно — измънка съдията. — Тя изглежда знаеше нещо за момчето. Имам предвид, тя намекна нещо за него — каза, че ще ми напомни за начин, по който някога съм… наранил някого. И после взе една брадва и си отряза пръстите. Изчезна. Накарах един човек да я издири. Той разбрал, че тя се е запътила насам — така ми писа моя човек. Това е всичко.
Монетър затвори очи и дълбоко се замисли.
— Пръстите и си бяха съвсем наред, когато тя беше тук.
— По дяволите, знам това! Но, казвам ви, видях, със собствените си очи…
— Добре, добре. Тя ги е отрязала. Така, кога точно пристигнахте тук?
— Аз… това е всичко. Когато ти се случи нещо такова, забравяш всичко което знаеш и започваш от нищо. Това, което видях, беше невероятно и аз започнах да мисля по начин, който допускаше всичко да е възможно… всич…
— Изплюй камъчето! — изрева Човекоядеца.
— Няма такова! — на свой ред изрева Блует. За момент те останаха да се гледат свирепо. — Точно това се опитвам да ви кажа — не знам. Спомням си онова дете и смазаните му пръсти, а после момичето и това, което направи. Започнах да се питам дали тя и момчето не са един и същ човек… Казах ви, че за мен вече не съществуваше думата „невъзможно“. Е, ръката на момичето беше съвършено здрава, преди тя да си я осакати. Ако по някакъв начин тя беше онова момче, тогава неговите пръсти трябваше да са порастнали отново. Ако бе успял да го направи веднъж, можеше да успее и втори път. Ако знаеше, че може да го направи отново, не би се страхувал да си ги отреже. — Съдията разпери ръце във въздуха, вдигна рамене и тромавите му горни крайници се отпуснаха надолу. — Така че аз започнах да се чудя що за същество е това, което може по своя воля да възстановява пръстите си. Това е всичко.
Клепачите на Монетър заприличаха на широки навеси, а пламтящите му очи изучаваха съдията.
— Това… момче, което може да бъде момиче — промърмори той. — Какво е неговото име?
— Хортън. Викахме му Хорти. Проклет малък негодник.
— Сега помислете. Имаше ли нещо особено в него като дете?
— И още как! Мисля, че той не беше с всичкия си. Дълбока привързаност към бебешки играчки — неща от тоя тип. Освен това имаше отвратителни навици.
— Какви отвратителни навици?
— Изгониха го от училище, защото ядеше насекоми.
— Я гледай! Мравки ли?
— Откъде знаете?
Монетър се изправи и закрачи до вратата и обратно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение.
— Към какви бебешки играчки е бил привързан?
— О, не си спомням. Това не е важно.
— Дали е важно решавам аз — тросна се Монетър — Мисли, човече! Ако ти е мил животът…
— Не мога да се сетя! Не мога! — Блует вдигна очи към Човекоядеца, но не издържа изгарящия му поглед. — Беше нещо като човече-в-кутия. Злокобно нещо.
— Как изглеждаше? Говорете по-високо, по дяволите!
— Как из… а, добре. Беше ей толкова голямо и имаше глава като Пънч — нали се сещате, Пънч и
