този човек…
— За днес ми стига — каза Монетър. — Никому ненужни хора, които искат невъзможни и маловажни неща. Видя ли онова момиче, което излезе оттук?
— Да. Точно това се опитвам да ти кажа. Оня тип също я видя. Нали разбираш, той чакаше да се срещне с теб. Попита Джонуърд къде може да те намери и…
— Мисля, че ще уволня Джонуърд. Той е рекламен помощник, а не разпоредител. Какво му влиза в работата да ми праща досадници?
— Сигурно е преценил, че трябва да видите този човек. Важна клечка е — плахо каза Хавана. — Тъй че когато дойде при фургона ти, той ме попита дали може да влезе. Отговорих му, че си зает, говориш с някого. Той каза, че ще почака. Някъде по това време вратата се отваря и онова момиче излиза. Опира се с ръка на рамката и се обръща назад да ти каже нещо, а тоя тип, важната клечка, на него направо му изгарят бушоните. Няма майтап, Човекоядецо, никога не съм виждал такова нещо. Сграбчва ми рамото. Сигурно цяла седмица ще ми остане синьо там. Разправя ми: „Тя е! Тя е!“ и аз викам: „Коя?“, а той вика: „Не трябва да ме види! Тя е дявол! Отряза си пръстите и те пак и порастнаха.“
Монетър се изпъна като пружина на стола си и се завъртя с лице към джуджето.
— Говори, Хавана — каза той с благия си тон.
— Ами, това е всичко. Освен че той се сви под платформата на Гогол, за да се скрие, и си подаде носа да погледне момичето чак когато тя го отмина. Тя изобщо не го забеляза.
— Къде е той сега?
Хавана хвърли поглед към вратата.
— Още си е там. Изглежда доста зле. Май е получил нещо като истеричен припадък.
Монетър стана от стола и се втурна към вратата, оставяйки изцяло на Хавана да реши дали да се махне от пътя му, или не. Джуджето отскочи встрани от траекторията на Монетър, но не достатъчно далеч, за да избегне кокалестия ръб на таза му, който се заби с изумителна сила в охранената скула на Хавана.
Монетър с няколко скока се озова до свития зад платформата мъж, коленичи и успокоително сложи ръка на челото му, което бе хладно и влажно.
— Всичко е наред, сър — каза той с плътен, утешителен глас. — С мен ще бъдете в пълна безопасност. — Той наблегна на понятието „безопасност“, тъй като, каквато и да бе причината, човекът беше целия изпотен, разтреперан, направо обезумял от страх. Монетър не му зададе въпроси, а продължи да нарежда:
— Вече сте на сигурно място, сър. Съвсем сигурно. Нищо лошо не може да ви се случи. Елате с мен — ще изпием по едно питие. Ще се съвземете.
Бледите очи на мъжа бавно започнаха да се фокусират в него. Постепенно придобиха осъзнато и леко смутено изражение. Той каза:
— Мм. Ъ… лек пристъп на… хм… световъртеж, нали знаете. Извиненте, че съм… хм.
С любезната помощ на Монетър той се изправи, вдигна от земята една кафява мека шапка и я изтупа от праха.
— Кабинетът ми е ей тук. Моля, влезте и седнете.
Като държеше здраво мъжа за лакътя, Монетър го заведе до фургона, направи му път да изкачи двете стъпала, протегна се през него и отвори вратата.
— Желаете ли да си полегнете за няколко минути?
— Не, не. Благодаря ви, много сте любезен.
— Седнете тук, тогава. Мисля, че ще ви е удобно. Сега ще ви дам нещо, от което ще се почувствате по-добре. — Той отвори секретната брава на сейфа си и избра една светлокафява бутилка портвайн. (Б.пр.: Сладко, обикновено тъмночервено на цвят, подсилено вино.) Извади някакво шишенце от едно чекмедже на бюрото си, капна две капки от него в една чаша и я напълни с вино. — Изпийте това. Ще се почувствате по-добре. Малко натриев амитал (Б.пр.: Амитал е търговска марка за C11H18N2O3 — безцветно кристалинно съединение, използвано като успокоително и приспивателно средство.) — точно колкото да успокои нервите ви.
— Благодаря ви, благодаря… — той жадно го изпи — …ви. Вие ли сте г-н Монетър?
— На вашите услуги.
— Аз съм Съдия Блует. По наследствени дела, нали знаете. Хм.
— За мен е чест.
— Нищо подобно, нищо подобно. Аз съм този, който… изминах седемдесет километра, за да се срещна с вас, сър, и с удоволствие бих го направил отново. Вие сте прочут човек.
— Никога не съм знаел това — каза Монетър и си помисли, тая подла твар е неискрена също като мен. — С какво мога да ви помогна?
— Хм. Ами, вижте сега. Въпрос от — ами — научен интерес. Четох за вас в едно списание, нали знаете. Там пишеше, че няма жив човек, който да знае повече от вас за ур… ъ, за особените хора и за тия работи.
— Не бих твърдял такова нещо — каза Монетър. — Разбира се, работя с тях от много отдавна. Какво искате да знаете?
— Ами… това е от нещата, които не можеш да намериш в енциклопедиите. Нито пък можеш да попиташ за това някой от така наречените учени — те просто се изсмиват на онова, което не е написано някъде в някоя книга.
— Изпитал съм това на собствения си гръб, г-н съдия. Аз не се разсмивам лесно.
— Чудесно. Тогава ще ви попитам. А именно, знаете ли нещо за — аа — регенерацията?
Монетър притвори очи. Дали глупакът щеше някога да стигне до същественото?
— Какъв вид регенерация? На пръстените на кръглите червеи? Клетъчна регенерация? Или говорите за старовремските радиоприемници?
— Моля ви — каза съдията и немощно махна с ръка. — Аз съм доста невеж по тия въпроси, г-н Монетър. Ще трябва да използвате по-разбираем език. Това, което искам да знам, е следното — в каква степен е възможно възстановяване след сериозно порязване?
— Колко сериозно?
— Хм. Наречете го ампутация.
— Ами, вижте, г-н съдия, зависи. Връхче на пръст е възможно да се възстанови. Счупена кост може да порастне изненадващо много. Вие… вие може би знаете за случай, в който регенерацията е била, да кажем, малко повече от естествена?
Последва дълга пауза. Монетър забеляза, че съдията започна да пребледнява. Наля му още вино и напълни една чаша за себе си. Вълнението му растеше с всяка секунда.
— Действително знам такъв случай. Поне, имам предвид… хм. Поне на мен така ми се струва. Тоест, аз видях ампутацията.
— Ръка? А може би крак, или стъпало?
— Три пръста. Три здрави пръста — каза съдията. — И те, изглежда, ще да са порастнали отново. И то за четиресет и осем часа. Един известен специалист по остеология (Б.пр.: Наука за структурата и функциите на костите.) прие цялата работа за една голяма шега, когато го попитах за това. Отказа да повярва, че говоря сериозно. — Той внезапно се наведе напред така рязко, че отпуснатата кожа на ченето му се „развълнува“. — Кое беше това момиче, което преди малко излезе оттук?
— Ловец на автографи — отегчено отвърна Монетър. — Вече бях забравил за нея. Моля, продължавайте нататък.
Съдията с мъка преглътна.
— Името и е… Кей Халоуел.
— Сигурно е така. Сигурно е така. Темата ли сменихте? — нетърпеливо попита Монетър.
— Нищо подобно, сър — разпалено отвърна съдията. — Това момиче, това чудовище… на ярка светлина, пред очите ми, тя отряза три пръста от лявата си ръка! — той кимна, подпрял с език долната си устна, и се отново се облегна.
Ако бе очаквал бурна реакция, не би трябвало да е останал разочарован. Монетър скочи на крака и изрева:
— Хавана! — отиде до вратата и изкрещя отново. — Къде е тая дребна лоена топка — а, ето те и теб,
