— Хайде, Кей. Само се качи да го видиш. Не е далече.
Тя мислено си плю на ръцете, пое дълбоко въздух и се хвърли с главата напред, като смътно се чудеше в кой точно миг беше решила да поеме по този невероятен път. Клепачите и мигнаха два нежни пъти и тя промълви:
— Аа-рмънд, аз не съм човек с опит като теб, а… — тя се подвоуми и сведе очи — …искам всичко да бъде съвършено. А тази вечер всичко ми дойде така неочаквано и аз нямах време да обмисля нещата, ужасно късно стана, и двамата сме уморени, а аз трябва утре да отида на работа, но другиден съм свободна, и освен това… — и тук тя надмина себе си. Тук, на място, тя сътвори най-многословното и колоритно изречение в целия си живот — Освен това — каза тя, като кокетно галеше ръцете си, — не съм готова.
Тя го погледна с крайчеца на окото си и видя как през ръбестото му лице едно след друго се смениха четири отделни изражения. В нея отново се прояви онова, което я правеше способна да се учудва — тя беше успяла да се сети само за три възможни реакции на такова изявление. В същия момент китаристът зад нея насред едно плавно глисандо (Б.пр.: Ефект на преливане на тоновете в музиката, който се получава, когато с голяма бързина се изсвирят поредица от съседни тонове, напр. при прекарване на пръст през всички бели клавиши на пиано.) (P.S. Гледайте концерт на Джери Ли Луис.) си прищипа кутрето под петата струна.
Преди Армънд Блует да успее да си поеме отново въздух, тя каза:
— Утре, Аа-рмънд. Само че… — тя се изчерви. Още като дете, когато четеше „Айвънхоу“ и „Ловецът на елени“, тя се упражняваше пред огледалото да се изчервява. Всякога безуспешно. И все пак сега успя. — Само че по-рано — довърши тя.
Рефлексът и на учудване се активира отново, този път с мисълта: защо никога не съм опитвала това преди?
— Утре вечер? Ще дойдеш ли? — попита той. — Наистина ли ще дойдеш?
— В колко часа, Аа-рмънд? — смирено каза тя.
— Ами, я да видим. Хмм. Ами… да речем, в единайсет?
— О, тогава тук ще бъде претъпкано. В десет, преди да свършат представленията.
— Знаех си, че си умна — с възхищение каза той.
Тя сграбчи удобния момент и го изцеди докрай:
— Винаги има прекалено много хора наоколо — каза тя и се огледа. — Знаеш ли, не бива да излизаме оттук заедно. Просто за всеки случай.
Той удивено поклати глава и целият засия.
— Аз просто… — тя направи пауза, докато гледаше очите му, устата му. — Просто ще си тръгна, ей така. — Тя щракна с пръсти. — Без довиждане…
Тя скочи на крака и изхвърча навън, стиснала чантата си. И докато преминаваше покрай сцената, китаристът, почти без да мърда устните си и съвсем тихо, колкото само тя да го чуе, и каза:
— Момиче, доста бърбън ще ти трябва, за да си измиеш устата.
Негово Благородие, съдията по наследствени дела Армънд Блует, напусна кабинета си рано следващия следобед. Облечен в тъмнокафяв делови костюм, като хвърляше коси погледи ту вдясно, ту вляво, той взе такси до другата част на града, плати на шофьора и дебнешком пое по една тясна уличка. Два пъти отмина един определен вход, за да се увери, че не го следят, после се шмугна вътре с ключ в ръка.
Когато се качи горе, той изчетка всичко в двете стаи и кухничката. Отвори всички прозорци и проветри жилището. Между възглавниците на леглото откри пъстър копринен шал, просмукан с прогнилата миризма на смъртта. Той изсумтя и го пусна в пещта за горене на смет.
— Това вече няма да ми трябва.
Той провери какво има в хладилника, на кухненските рафтове, в шкафчето в банята. Пусна водата и се увери, че газта и лампите са в ред. Изпробва радиото, лампиона с отражател към тавана, настолните лампи върху малките масички. Мина с малка прахосмукачка килимите и тежките завеси. Най-накрая, сумтящ от удоволствие, той отиде в банята, избръсна се и се изкъпа. Последваха облаци талк и дъжд от одеколон. Изряза ноктите на краката си, след което застана пред овалното огледало и се огледа в най-различни неестествени, изпъчени пози, като се възхищаваше на отражението си през розовия поглед на своето его.
Той старателно се облече в тъмен пепит и си сложи вратовръзка в строго съответствие със свитите му зеници. Върна се при огледалото за нови петнайсет минути опиянение, после седна, лакира си ноктите с безцветен лак и замечтано се заразхожда из стаите, като потриваше отпуснатите си ръце и занимаваше мозъка си с подробни размишления, полугласно рецитирайки къси реплики от остроумен светски диалог. „Кой е изваял очите ти?“, мърмореше той, и „Мое скъпо, скъпо дете, това беше нищо, наистина нищо. Урок по хармония, преди сложното оркестриране на плътта… не, тя не е достатъчно зряла за това. Хм. Ти си сметаната в моето кафе. Не! Аз не съм достатъчно зрял за това.“
И така той всъщност си прекара вечерта много приятно. Излезе в осем и половина, за да се наслади на пищна вечеря в един ресторант за морски деликатеси. В десет без десет вече се бе разположил на масата в ъгъла в Клуб „Немо“, лъскаше блестящите си нокти в ревера си и периодично облизваше устни и ги подсушаваше с носна кърпичка.
В десет часа тя пристигна.
Когато предишната вечер тя прекосяваше дансинга, той се изправи на крака. Тази вечер той беше станал и застанал до нея още преди тя да стигне до дансинга.
Това беше Кей, но преобразена. Това бе материализацията на най-необузданите му фантазии за нея.
Косата и беше сресана назад на изящни малки вълни, които очертаваха лицето и. Очите и бяха умело гримирани и синият им цвят като че ли беше придобил виолетов оттенък. Беше облечена с дълга пелерина от някакъв тежък материал, а под нея носеше строг, но втален жакет от лъскава черна коприна и черна пола с цепка.
— Армънд… — прошепна тя и протегна ръце към него.
Той ги хвана. Устните му се отвориха и затвориха два пъти, преди изобщо да успее да каже нещо, а после тя вече го бе отминала и крачеше с големи леки стъпки към масата. Когато оркестърът засвири, той видя как тя се поспря и хвърли надменен на китариста. Като стигна до масата, тя разкопча катарамата на пелерината на шията си и самонадеяно я остави да се свлече от нея. Армънд Блеут се озова там, за да я поеме, докато тя сядаше на стола си. Той толкова дълго стоя така и се пули срещу нея, че накрая тя му се изсмя.
— Няма ли най-сетне да кажеш нещо?
— Нямам думи — каза той и си помисли: имам думи, и те излязоха сполучливи.
Дойде келнер и той поръча вмето нея. Този път беше дайкири.(Б.пр.: Коктейл, приготвен от ром, захар и лимон или лимонов сок.) От жените, които беше виждал през живота си, никоя не му напомняше по-малко за флип от шери, както Кей.
— Аз съм един много щастлив мъж — обади се той. За втори пореден път беше казал нещо неизрепетирано.
— Но не по-щастлив от мен — отвърна тя и това прозвуча доста искрено. Тя подаде само връхчето на един розов език; очите и искряха, а тя се смееше. На Блует му се зави свят. Той погледна надолу към ръцете и, които си играеха със закопчалката на една миниатюрна дамска чантичка.
— Струва ми се, че никога досега не съм обръщал внимание на ръцете ти — каза той.
— Моля те, направи го — засия тя. — Обожавам нещата, които казваш, Аа-рмънд. — И тя постави ръцете си в неговите. Бяха дълги, силни ръце с оформени длани и източени пръсти, а кожата им положително можеше да се нарече най-гладката кожа на земята.
Питиетата пристигнаха. Той неохотно я пусна и двамата се облегнаха назад, вперили очи един в друг. Тя каза:
