— Вече се налага да се съветваш сам със себе си.
— Ама аз дори сега не знам какво да направя — изхленчи той.
— Миличкият ми… — Тя се приближи до него и целуна челото и връхчето на носа му. — Ще излезеш на магистралата, разбираш ли? И ще гледаш никой да не те види. Ще повървиш надолу по шосето около половин километър и после ще стопираш някой автобус. Не се качвай на нищо друго, освен на автобус. Когато стигнеш в града, изчакай на спирката до девет часа сутринта, а после си намери стая под наем. В някоя тиха къща на малка уличка. Гледай да пестиш парите. Намери си работа колкото може по-скоро. И по-добре си бъди момче, така Човекоядецът няма да знае къде да търси.
— Дали някога ще порастна? — попита той, давайки израз на професионалния страх на всички джуджета.
— Може би. Зависи. Не се захващай да издирваш Кей или онова животно Армънд, преди да си готов за това.
— Как ще разбера кога съм готов?
— Ще разбереш. Взе ли си влоговата книжка? Продължавай да внасяш и теглиш парите си по пощата, както винаги си правил. Имаш ли достатъчно пари? Добре. Ще се оправиш, Хорти. Не питай никого за нищо. Не казвай нищо на никого. Прави нещата сам, а ако не можеш, оправяй се без тях.
— Аз не… аз съм чужд там — промълви той.
— Знам. Но ще свикнеш — по същия начин, както дойде тук и намери своето място. Ще видиш.
С грациозни и леки стъпки върху високите си токчета Хорти извървя пътя до вратата.
— Е, довиждане, Зен. Аз… иска ми се да… Не можеш ли да дойдеш с мен?
Тя поклати глава и черната и, лъскава коса затанцува сред застиналия мрак.
— Не смея, Дечко. Аз съм единственото човешко същество, с което Човекоядецът разговаря — истински разговаря. Освен това аз… трябва да го следя какво прави.
— О. — Той никога не задаваше въпроси, които не биваше да задава. Беше още дете, безпомощен, безусловно покорен — точният, ефективен продукт на заобикалящия го свят; той и се усмихна уплашено и се обърна към вратата.
— Довиждане, миличък — прошепна тя с усмивка.
Когато той излезе, тя се свлече на леглото му и се разплака. Не спря цяла нощ. Чак на следващата сутрин тя си спомни за кристалните очи на Боклучко.
Бяха минали много години, откакто една мъглива вечер Кей Халоуел беше видяла от задния прозорец на къщата как Хорти се качва в един бляскаво изрисуван камион. През това време съдбата не се бе отнесла благосклонно към семейство Халоуел. Бяха се пренесли в по-малка къща, а после в апартамент, където майка и умря. Баща и издържа още малко, след което последва жена си. Деветнайсет-годишната Кей съответно напусна колежа си в трети курс и се хвана да работи, за да помогне на брат си да завърши подготвително училище за медици.
Тя беше самоуверена блондинка, практична и трудолюбива, с очи с цвета на междуцарствието между деня и нощта. Носеше голям товар на плещите си и се бе прегърбила под тежестта му. Вътре в душата си тя се страхуваше да се страхува, да бъде чувствителна, да се влияе, да се вълнува, затова външно се криеше под старателно изграден начин на поведение. Тя имаше работа; трябваше да преуспее, за да помогне на Боби през трудното му следване по медицина. Трябваше да запази чувстото си за собствено достойнство, което означаваше да има прилично жилище и прилични дрехи. Може би някой ден щеше да си позволи да си даде почивка и да се забавлява, но не сега. Не утре или следващата седмица. Просто някой ден. Когато сега излизаше на танци, или на театър, тя можеше да се весели само скришом и предпазливо, до момента, в който възникнеше опасност късният час, или някое ново силно увлечение, или дори самото забавление да попречи на работата и. А това беше наистина жалко, тъй като в замъка на сърцето и имаше цяла изба, натъпкана догоре с бъчви от най-веселия смях на света.
— Добро утро, г-н съдия. — Как мразеше този човек, с неговите потрепващи ноздри и разплутите му, бели като платно ръце. Нейният шеф, Т. Спини Хартфорд, от „Бенсън, Хартфорд и Хартфорд“, не беше лош човек, но определено общуваше с някои неприятни типове. О, разбира се, такъв е занаятът на юристите. — Г-н Хартфорд ще ви приеме след малко. Заповядайте, седнете, г-н съдия.
Не там, дърт коцкар! О, боже, точно до нейното бюро. Е, той винаги сядаше там.
Тя му хвърли кратка и безизразна усмивка и отиде до шкафовете с папки в другата част на стаята, преди той да успее да започне с онзи негов театър — да се държи ту нерешително, ту агресивно и смущаващо. Тя мразеше да си губи времето — в папките нямаше нищо, което да и е нужно в момента. Само че не можеше просто да си седи там и да не му обръща внимание, а знаеше, че той не би тръгнал да вика през целия кабинет. Той предпочиташе метода, описан от Торн Смит като „цели низки — думи ниски“. (Б.пр.: Непреводима игра на думи — тук е употребена думата low /англ./ едновременно в две свои значения: 1. тих, слаб, нисък /за звук, глас/ и 2. низък, долен подъл.)
Тя усети влажния поглед върху гърба си, върху бедрата си, бродещ нагоре-надолу по ръбовете на чорапите и. Кожата и цялата настръхна и направо я засърбя от това. Така нямаше да стане. Може би близкият бой щеше да е по-удачен. Вероятно щеше да успее да парира онова, което не можеше да предотврати. Тя се върна при бюрото си, усмихна му се по същия пестелив начин и извади пишещата си машина, като плавно я повдигна на вертикалните и винтови оси. Нагласи вътре някаква бланка за писма и започна усилено да печата.
— Госпожице Халоуел.
Пръстите и продължиха да удрят клавишите.
— Госпожице Халоуел. — Той се протегна и я хвана за китката. — Моля те, не бъди чак толкова заета. Толкова е кратък този момент, когато сме заедно.
Тя отпусна ръце в скута си — поне едната от тях. Другата послушно остана в плен на месестата бяла ръка на съдията, докато той не я пусна. Тя притисна дланите си и се загледа в тях. Този глас! Тя беше сигурна, че ако го погледне, ще види как от брадичката му се стичат лиги.
— Да, г-н съдия?
— Харесва ли ти тук?
— Да. Г-н Хартфорд е много добър човек.
— Изключително любезен човек. Изключително любезен. — Той почака, докато Кей накрая се почувства адски глупаво само да седи и да се взира в ръцете си, и неохотно вдигна глава. Тогава той каза:
— Значи имаш намерение да останеш и занапред тук на работа.
— Не разбирам защо… тоест, бих се радвала да остана.
— Най-сигурните планове… — промърмори той. Това пък какво беше? Заплаха за работата и? Какво общо имаше с нейната работа това потънало в лиги, надуто старо нищожество? „Г-н Хартфорд е изключително любезен човек.“ Боже мили. Г-н Хартфорд беше адвокат и често имаше работа в Съда за наследствени дела. В някои от тях дори и най-дребните подробности в присъдите бяха от огромно значение. „Изключително любезен.“ Разбира се, че г-н Хартфорд е любезен с теб. Нали трябва да си изкарва хляба.
Кей зачака следващия ход. И го дочака.
— На теб всъщност няма да ти се наложи да работиш тук повече от две години, доколкото разбирам.
— За… защо? Ох. Откъде знаете това?
— Скъпо мое момиче — каза той с престорена скромност. — Съвсем естествено е да съм запознат със съдържанието на собствената си документация. Баща ти беше изключително пестелив и много мъдър. Когато станеш на двайсет и една, ще ти трябват доста пари, а?
Това не е твоя работа, стари хитрецо.
— Ами, аз няма да видя почти нищо от тях, г-н съдия. Те са запазени за Боби, моя брат. Ще го издържам през последните му две години от следването плюс една година специализация, ако има желание
