давало толкова много, колкото Хорти.
— Зен…
— Ммм?
— Говорих с Човекоядеца днес, докато разпъваха шатрата ни.
— Какво ти каза той?
— Нищо особено, общи приказки. Каза, че на селяндурите им харесва нашия номер. Предполагам, че това за него е почти като да каже, че самият той го харесва.
— Той не го харесва — уверено каза Зена. — Нещо друго?
— Ами… не, Зен. Нищо.
— Хорти, миличък. Ти просто не умееш да лъжеш.
Той се засмя.
— Ами, ще се науча, Зен.
Последва мълчание. После:
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш, Хорти.
— Съмняваш ли се, че мога да се справя сам?
Тя се обърна и го погледна в очите от другия край на стаята.
— Да.
Тя зачака. Макар че беше тъмно като в рог, тя знаеше, че Хорти е захапал долната си устна, с отметната назад глава.
— Той поиска да види ръката ми.
Тя се изправи като пружина в леглото си.
— Не може да бъде!
— Аз му казах, че тя не ми създава никакви проблеми. Мамка му стара — кога беше това, когато я излекува? Преди девет години? Десет?
— Ти показа ли му я?
— Спокойно, Зен! Не, не му я показах. Казах му, че трябва да оправя едни костюми и си тръгнах. Той обаче извика след мен да отида в лабораторията му утре преди десет. Просто се опитвам да измисля някакъв начин да избегна това.
— Страхувах се, че това ще се случи — гласът и трепереше. Тя обви ръце около колената си и отпусна глава на тях.
— Ще се оправя, Зен — сънено се обади Хорти. — Ще измисля нещо. Може би той ще забрави.
— Няма. Мозъкът му е като сметачна машина. Той няма да демонстрира никакъв интерес към това, докато не му паднеш в ръцете. Тъй че, пази се!
— Добре де, да предположим, че все пак му я покажа.
— Сто пъти съм ти казвала, Хорти, никога не бива да правиш това!
— Добре, добре… Защо?
— Нямаш ли ми доверие?
— Знаеш, че ти вярвам.
Тя не отговори, но остана да седи неподвижно, потънала в размишления. Хорти се унесе.
По-късно — може би два часа след това — ръката на Зена върху рамото му го събуди. Тя беше приклекнала долу до леглото му.
— Събуди се, Хорти. Събуди се!
— Ммм?
— Чуй ме, Хорти. Нали помниш всичко, което си ми казвал — моля те, събуди се! — нали помниш, за Кей, и всичко останало?
— А, разбира се.
— Какво беше това, което смяташе да направиш, някой ден?
— Имаш превид, да се върна там и да се видя отново с Кей, и да си го върна на оня дъртак Армънд?
— Точно така. Е, именно това ще направиш.
— Ами да, разбира се. — Той се прозя и затвори очи. Тя отново го разтърси.
— Имам предвид веднага, Хорти. Тази нощ. Още сега.
— Тази нощ? Сега?
— Ставай, Хорти. Обличай се. Не се шегувам.
Той сънено се изправи в леглото.
— Зен… още е нощ!
— Обличай се — каза тя през зъби. — Време е да направиш това, Дечко. Не може цял живот да бъдеш бебе.
Той седна на края на леглото и прогони и последните мъгливи облаци на съня.
— Зен! — извика той. — Да си отида? Имаш предвид, да си тръгна оттук? Да напусна панаира и Хавана и… и теб?
— Точно така. Обличай се, Хорти.
— Ама… къде ще отида? — Той се протегна да вземе дрехите си. — Какво ще правя? Там не познавам никого!
— Нали знаеш къде се намираме? Само на осемдесет километра от града, от който ти дойде. Тази година по-близо няма стигнем. Все едно, ти прекара тук прекалено много време — добави тя неочаквано нежно. — Отдавна трябваше да си се махнал оттук — преди една година, може би две. — Тя му подаде чиста блуза.
— Ама защо трябва? — жално попита той.
— Да кажем, че е шесто чувство, въпреки че всъщност не е. Ти не бива да ходиш утре на срещата с Човекоядеца. Трябва да се махнеш и да стоиш далеч оттук.
— Не мога да си тръгна! — каза той, по детски протестиращ даже докато и се подчиняваше. — Какво ще кажеш на Човекоядеца?
— Че си получил телеграма от братовчед си, или нещо такова. Остави това на мен. Няма повече да ти се наложи да се безпокоиш за това.
— Никога повече… не мога ли да се върна повече тук?
— Ако някога отново видиш Човекоядеца, обръщай се и бягай. Крий се. Направи всичко, но докато си жив, не го допускай близо до теб.
— Ами ти, Зен? Никога няма да те видя отново! — Той закопча страничния цип на сивата си плисирана пола и застана неподвижно, докато вещата ръка на Зена рисуваше веждите му с молив за очи.
— Не, ще ме видиш — промълви тя. — Някой ден. По някакъв начин. Пиши ми къде си.
— Да ти пиша? Предполагам, че Човекоядецът ще получи писмото ми, нали? Това няма ли да е лошо?
— Ще бъде. — Тя седна и хвърли на Хорти типичния за жените разсеян, но вярно преценяващ поглед. — Пиши на Хавана. Прати му евтина пощенска картичка. Не я надписвай. Напечатай я на пишеща машина. Рекламирай нещо — шапки или прически, или нещо такова. Напиши си адреса, но размени местата на всяка двойка цифри. Ще запомниш ли?
— Ще запомня — неопределено каза Хорти.
— Знам. Ти никога нищо не забравяш. Знаеш ли какво ще научиш сега, Хорти?
— Какво?
— Ще се научиш да използваш това, което знаеш. Ти си още дете. Ако беше някой друг, щях да кажа, че си случай на дете със спряло умствено развитие. Но всички книги, които сме чели и изучавали… помниш ли анатомията, Хорти? И физиологията?
— Разбира се, и естествените науки, и историята, и музиката, и всичко останало. Зен, как ще се оправям там? Няма да си имам никого, който да ми даде съвет!
