стомашни болки. Можех да му покажа електронна фотомикрография на гигантска молекула в червените кръвни телца на тази котка, която на практика видоизменя елементите — и той щеше да ме обвини, че съм фалшифицирал снимките. През цялата си история човечеството е било прокълнато заради настойчивото си схващане, че вярно е онова, което е вече познато, а всичко, което се различава от него, е погрешно. Аз съвсем чистосърдечно прибавям своето проклятие към това на историята. Зена…
— Да, Човекоядецо. — Внезапната смяна на тона му я изплаши — така и не беше успяла да свикне с това.
— Сложните организми — бозайниците, птиците, растенията — тях кристалите ги копират само ако пожелаят — или ако ги изтормозя почти до смърт. Някои неща обаче са лесни за изпълнение.
Той се изправи и дръпна завесите пред рафтовете зад и над него. Свали долу една поставка с цяла редица стъкленици върху нея. Като я остави под светлината на лампата, той нежно докосна капаците на стъклениците.
— Микроорганизми — каза той с умиление. — Прости и безвредни, засега. В този има бацили, а тук — спирили. (Б.пр.: Вид бактерии с форма на спираловидна нишка и с камшиче.) Коки-те (Б.пр.: Бактерия със сферична форма.) се развиват бавно, но и те ще станат. Ще засадя сап (Б.пр.: Заразно, хронично/акутно заболяване у коне, мулета и т.н., при което се появяват треска, подути лимфни възли, гнойни мехури по кожата, възпаление на носната лигавица и др.; причинява се от бактерии /Pseudomonas mallei/ и се предава на някои други животни и на хора.), Зена, ако пожелая, или пък чума. (Б.пр.: Причинява се от вид бактерии /Yersinia pestis/ и се предава чрез бълхи от заразени плъхове; предизвиква подуване на лимфните възли, треска, немощ и делириум.) Ще предизвиквам малки епидемийки из цялата страна, или пък ще изтребвам цели градове. Всичко, което ми е нужно, за да съм съвсем сигурен в това, е човека-посредник — онзи сбъднат сън на кристалите, който може да ме научи на тяхното мислене. Ще открия този посредник, Зен, или ще го създам. И когато това стане, аз ще правя каквото си поискам с хората, в моето време и по моя начин.
Тя вдигна очи към мрачната му физиономия и не каза нищо.
— Защо идваш тук и ме слушаш, Зена?
— Защото ти ме викаш. Защото ще ме нараниш, ако не дойда — открито му каза тя. После го попита:
— А ти защо ми говориш?
Той неочаквано се разсмя.
— Никога преди не си ме питала за това, през всичките тези години. Зена, мислите са закодирани, без измерения… безформени, нематериални и хаотични импулси — до момента, в който ги предадеш на някого. Тогава те придобиват форма и се превръщат в идеи, които можеш да сложиш на масата и да изследваш. Не знаеш какво мислиш, докато не го кажеш на някого. Това е причината да говоря с теб. Това е твоето предназначение. Не си изпи виното.
— Съжалявам. — Тя послушно го изпи, като го гледаше с широко отворени очи над ръба на чашата, прекалено голяма, за да е нейната чаша.
След това той я отпрати.
Сезоните се сменяха и настъпиха други промени. Зена вече съвсем рядко четеше на глас. Тя мълчаливо слушаше музика, свиреше на китарата си, или се занимаваше с костюми и реплики, докато Хорти се изтягаше на леглото си, подпрял с една ръка брадичката си, като с другата разлистваше страници. Очите му правеха може би по около четири движения за всяка от страниците, които шумоляха в монотонен ритъм при всяко обръщане. Зена избираше книгите, а те вече почти всичките далеч надвишаваха нейната компетенция. Хорти поглъщаше книгите и знанието, съдържащо се в тях, вдишваше го, складираше го, трупаше го. Понякога тя го поглеждаше с искрено удивление, изумена, че той е Хорти… че той е Дечко, едно момиченце, което след няколко минути ще се качи на сцената и ще пее „фалцетен джаз“ заедно с нея. Той беше Дечко, който се кикотеше на грубите шеги на Каджун Джак в готварската шатра и помагаше на Лорелай да си сменя многобройните ездачески костюми. И все пак, както се кикотеше, или бъбреше за сутиени и пайети, Дечко беше Хорти, който обичаше да вземе някой любовен роман с бюст на корицата и да се потопи в сложната материя, скрита в него — текстове, замаскирани с фалшиви корици — учебници по микробиология, генетика, тумори, диететика, морфология, ендокринология. Той никога не обсъждаше това, което е чел, и очевидно никога не го оценяваше. Той просто го складираше — всяка страница, всяка диаграма, всяка думичка от всяка книга, която тя му донесеше. Той помагаше на Зена да им сложи фалшивите корици, а после и тайно да се отърве от тях, след като ги прочетеше — той никога нямаше нужда от тях за справки; и никога, нито веднъж не я попита с каква цел той прави всичко това.
Човешките дела рядко са просто устроени… човешките цели рядко са съвсем понятни. Зена се бе посветила на мисията си, и все пак целите и бяха замъглени и осеяни с догадки и незнание, а бремето не беше леко…
Един ден в тъмните сутрешни часове преди изгрев слънце дъждът яростно барабанеше по покрива на фургона, а августовският въздух беше скован от октомврийски студ. Капките се плискаха и свистяха като разпененото вълнение, което тя така често долавяше да бушува в съзнанието на Човекоядеца. Панаирът я заобикаляше. Той обгръщаше и нейните спомени — спомените от годините, които все и се искаше да са по- малко, отколкото бяха в действителност. Панаирът беше един свят, добър свят, но той изискваше от нея горчива отплата за това, че и позволяваше да бъде част от него. Самият факт, че тя принадлежеше към него, означаваше дъжд от присмехулни погледи и сочещи пръсти: Ти си различна. Ти си различна.
Урод!
Тя неспокойно се въртеше в леглото. Филми и любовни песни, романи и пиеси… в тях беше жената — наричаха я също хубавица — която можеше да прекоси една стая с пет крачки, вместо с петнайсет, която можеше да обхване кръглата дръжка на вратата с една малка ръка. Тя се качваше на влаковете, вместо да се катери като малко животинче, и използваше вилиците в ресторантите без опасност да си разрани устата.
И тези жени бяха обичани. Бяха обичани и имаха избор. Проблемите им при избора бяха нищожни, лесни за решаване — различия между мъжете, толкова незначителни, че в действителност можеха изобщо да не са от значение. На тях не им се налагаше, когато погледнат един мъж, първо и преди всичко останало да си помислят: Какво ще означава за него това, че аз към урод?
Тя беше малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава.
Единственото същество, което бе способна да обича, тя беше изложила на смъртоносен риск. Бе направила каквото може, но нямаше начин да узнае дали това е правилно.
Тя тихичко се разплака.
Хорти не можеше да я е чул, но той бе там — шмугна се в леглото до нея. Тя ахна и за момент не можа да издиша въздуха от треперещото си от вълнение гърло. После тя хвана раменете му и го завъртя. Притисна гърдите си в топлия му гръб, кръстоса ръце през неговите гърди. Притисна го силно, силно, докато не чу дъха му. Те лежаха неподвижни, свити, сгушени един в друг като двама влюбени.
— Не мърдай, Хорти. Не казвай нищо.
Дълго време мълчаха.
Тя искаше да говори. Искаше да му каже за самотата си, за своите копнежи. Четири пъти отвори уста да заговори, но не можеше, и вместо думи, от нея капеха сълзи, които мокреха неговото рамо. Той лежеше мълчалив, топъл и свързан с нея — само едно дете, но така силно свързан с нея.
Тя избърса рамото му с чаршафа и отново обви ръце около него. И постепенно стихията на обзелото я чувство утихна и почти болезнено вкопчените и ръце се отпуснаха.
Най-накрая тя каза две неща, които като че ли изразяваха цялото напрежение, което чувстваше. Заради набъбналите си гърди, заради болящите я слабини, тя каза:
— Обичам те, Хорти. Обичам те.
А по-късно, заради копнежа си, тя каза:
— Ще ми се да бях голяма, Хорти. Искам да бъда голяма…
Тогава тя се почувства свободна да го пусне, да се обърне на другата страна, да заспи. Когато се събуди в дъждовния полумрак, тя беше сама.
Той не беше проговорил, не се бе помръднал. Ала през целия и живот никое човешко същество не и бе
