Тя взе таблата и я остави в скута си. Върху кадифето лежаха осем кристала с матов блясък. Бяха прясно почистени от пласта мръсотия, подобна на засъхнала кал, с която винаги бяха покрити при намирането им и благодарение на която изглеждаха като буци пръст, или като камъни. Не бяха съвсем прозрачни, но някой, който знаеше за какъв точно колеблив и неясен облак да гледа, все пак можеше да види ядрото.
Зена вдигна един от кристалите и го задържа на светлината. Монетър изсумтя и погледите им се срещнаха.
— Чудех се кой първо ще вземеш — каза той. — Този е много жив. — Той го взе от нея и се втренчи в него, като присви очи. Зена изхленчи от мълнията от омраза, с която той го порази.
— Моля те, недей…
— Съжалявам… но то крещи много — меко каза той и го остави при другите. — Да можех само да разбера как мислят — рече той. — Мога да ги наранявам. Мога да им заповядвам. Но не мога да говоря с тях. Някой ден обаче ще открия…
— Разбира се — каза Зена, кто наблюдаваше лицето му. Дали щеше да получи поредния си пристъп на ярост? Беше време за това…
Той се отпусна на стола, притисна ръцете си между колената си и се протегна. Тя чу как рамената му изпукаха.
— Те сънуват — гласът му се беше понижил до напрегнат шепот. — Това е най-точната характеристика за тях, до която съм стигнал. Те сънуват.
Зена го изчака да продължи.
— Само че сънищата им живеят в нашия свят — в нашия вид реалност. Техните сънища не са мисли и видения, картини и звуци, каквито са нашите. Те сънуват в плът и кръв, в дървета, кости и жизнени сокове. А понякога сънищата им не са довършени и съответно аз имам котка с два крака, и плешива катерица, и Гогол, който би трябвало да бъде човек, но който няма ръце, нито потни жлези, нито мозък. Те не са завършени… на всичките им липсва мравчена киселина и ниацин (Б.пр.: Никотинова киселина.), а и не само това. Но… те са живи.
— А ти не знаеш — все още — как го правят кристалите.
Той вдигна поглед към нея, без да помръдне главата си, тъй че тя видя как очите му проблеснаха изпод гъстите му вежди.
— Мразя те — каза той и се ухили. — Мразя те, защото трябва да завися от теб — трябва да говоря с теб. Но понякога ми харесва какво правиш. Харесва ми това, което каза — все още. Не знам как сънуват кристалите — все още.
Той скочи на крака, при което столът се блъсна в стената.
— Кой може да разбере един сън докрай? — изкрещя той. После продължи равнодушно и тихо, като че ли нищо не го вълнуваше:
— Поговори с някоя птица и я накарай да разбере, че една триста-метрова кула е завършения сън на един човек, или че скицата на художника е част от сън. Обясни на гъсеницата структурата на една симфония и съня, който я е предизвикал. Проклета структура! Проклети начини и средства! — Юмрукът му се стовари на бюрото. Зена мълчаливо взе чашата си с вино. — Не е важно как става това. Не е важно защо става. То обаче действително става и аз мога да го контролирам. — Той седна и любезно я попита:
— Още вино?
— Не, благодаря. Аз още…
— Кристалите са живи — разговорливо каза Монетър. — Те мислят. Мислят по начини, които са съвсем чужди на нашите. На тази земя са от стотици, хиляди години… буци пръст, камъни, скални късове… и си мислят своите си мисли по своя си начин… не се борят за нищо, което човечеството иска, не взимат нищо, от което човечеството се нуждае… не пречат на никого, общуват само помежду си. Ала те притежават сила, за която никой човек не е и мечтал досега. И аз я искам. Искам я. Искам я и смятам да я имам.
Той отпи от виното си и се загледа в него.
— Те се размножават — каза той. — Умират. И правят нещо, което не мога да разбера. Умират по двойки, а аз ги изхвърлям. Някой ден обаче аз ще ги накарам да ми дадат това, което искам. Ще създам съвършено същество — мъж или жена… някой, който може да общува с кристалите… някой, който ще прави онова, което искам.
— Откъде си… откъде можеш да бъдеш сигурен? — внимателно попита Зена.
— От малкото, което получавам от тях, когато ги наранявам. Проблясъци, късчета от мисли. Тормозя ги от години и за всеки хиляда удара, които им нанеса, получавам по един фрагмент. Не мога да го изразя с думи — това е нещо, което просто знам. Не в детайли, не съвсем ясно… но има нещо специално в завършения сън. Не се получава нещо като Гогол, или като Солум — недовършено и грешно направено. По- скоро е като онова дърво, което открих. И това завършено същество вероятно ще бъде човек, или нещо подобно… и ако е такова, аз ще мога да го контролирам.
— Веднъж написах една статия за кристалите — каза той след малко и тръгна да отключва дълбокото долно чекмедже на бюрото. — Продадох я на едно списание — от ония литературните, дето излизат на всеки три месеца. Статията си беше чиста хипотеза, за да осуети всички чужди намерения и цели. Описах тези кристали във всяко едно отношение, като пропуснах само да спомена как изглеждат. Доказах, че на земята е възможно да съществуват други, чужди форми на живот, и че те могат да живеят и да се развиват навсякъде около нас, без нашето знание — при условие, че те не съперничат на другите. Мравките съперничат на хората, както и плевелите, и амебите. Тези кристали обаче не го правят — те просто си живеят техния собствен живот. Биха могли да имат и групово съзнание като хората — ако обаче имат такова, те не го използват с цел да оцелеят. И единственото свидетелство, което човечеството има за тях, са техните сънища — техните безцелни, недовършени опити да копират живите същества около тях. И какво, мислиш, беше научното опровержение, което статията ми предизвика?
Зена замълча.
— Някакъв — каза Монетър със злокобно тих глас, — ми излезе с категоричното твърдение, че в астероидния пояс между Марс и Юпитер имало тяло с размерите на баскетболна топка, направено от шоколадова торта. Това, каза той, било твърдение, което трябвало да се счита за истина, понеже не можело да намери научно опровержение. Майната му! — изрева той, а после продължи тихо като преди:
— Друг пък се опита да обясни всички случаи на уродливост с еклектичното си бръщолевене за плодови мухи, (Б.пр.: Семейство малки двукрили мухи, които снасят яйцата си в зараждащи се плодове; използвани в лабораторни експерименти за наследственост заради краткия им жизнен цикъл, гигантски хромозоми и голям репродуктивен капацитет.) рентгенови лъчи и мутация. Това е точно онзи сляп, ограничен, задръстен, проклет начин на мислене, осигурил такова изобилие от факти, които да докажат, че самолетите не могат да летят (защото ако корабите се нуждаеха от сила, която и да ги държи над водата, и да ги задвижва, нямаше да има кораби) или че влаковете са практически неизползваеми (понеже триенето на колелата на локомотива нямало да се справи с теглото на вагоните върху релсите и влакът нямало никога да успее да потегли.) Имало е куп логични, научно обосновани доказателства, че земята е плоска. Мутации? Естествено, че има естествени мутации. Но защо един отговор трябва да бъде единствения отговор? Мутации от радиационно облъчване — доказуеми. Чисто биохимични мутации — силно вероятни. А сънищата на кристалите…
Той извади един надписан кристал от дълбокото чекмедже. Взе сребърната си запалка от бюрото, запали я и прекара жълтия пламък през кристала.
Реакцията беше слаб, агонизиращ писък в мрака.
— Моля те, недей — каза Зена.
Той прониза с поглед изпитото и лице.
— Това е Мопет — каза той. — Да не би сега пък да си се влюбила в една двукрака котка, Зена?
— Не беше нужно да я нараняваш.
— Нужно ли? — Пламъкът отново облиза кристала и отново писъкът долетя до тях откъм шатрата на животните. — Трябваше да развия мисълта си. — Той щракна и затвори запалката и Зена видимо си отдъхна. Монетър остави запалката и кристала на бюрото и продължи спокойно:
— Доказателство. Оня глупак с неговия звездна шоколадова торта можех да го доведа тук, в този фургон, и да му демонстрирам това, което току-що показах на теб, и той щеше да ми каже, че котката има
