памет.
Хавана казваше, че е язък за осакатената му ръка. В номера си Зена и Дечко носеха черни ръкавици, което изглеждаше малко странно, а освен това щеше да бъде чудесно, ако и двамата свиреха на китара. Разбира се, за това и дума не можеше да става. Понякога вечер Хавана споделяше с Бъни опасенията си, че Зена съвсем ще си съсипе пръстите, ако свири по цял ден на сцената и по цяла нощ за забавление на Хорти — тъй като звънът на китарата се чуваше дълго след като отиваха да спят. Бъни сънено отговаряше, че Зена знае какво прави — което, разбира се, беше абсолютната истина.
Тя знаеше какво върши, когато направи така, че да изхвърлят Хъди от панаира. Известно време после се чувстваше много зле. Беше нарушила правилата на панаира, за да го направи, а тя ги спазваше много ревностно. Не беше лесно, най-вече защото Хъди не беше сторил нищо лошо. Той беше общ работник, имаше широк гръб и голяма, чувствителна уста. Боготвореше Зена и с радост включи и Дечко в мълчаливото си обожание. Носеше им бисквити и евтини малки захарни пръчки от градовете и клечеше скрит в подножието на тяхната сценична платформа, за да ги слуша унесено, докато репетираха.
Когато го уволниха, той дойде до фургона, за да се сбогува. Беше се избръснал, а фабричният му костюм не му беше съвсем по мярка. Той застана на стъпалото, на което се мъдреше измачкан сламен „свирач“, и започна усилено да размишлява над някакви недоизмислени думи, които не можеше да се насили да изрече. Накрая каза:
— Уволниха ме.
Зена го погали по лицто.
— Човекоядецът… обясни ли ти защо?
Хъди поклати глава.
— Просто ме извика вътре и ми плати за работата ми. Нищо не съм сторил, Зен. Аз… аз въпреки това не му казах нищо. Както изглеждаше, като че ли искаше да ме убие. Аз… ще ми се просто… — Той премигна, остави куфара си на земята и избърса очи с ръкава си. — Ето — каза той. Бръкна във вътрешния си джоб, бутна един малък пакет в ръцете на Зена, обърна се и избяга.
Хорти, който седеше на леглото си и слушаше с широко отворени очи, каза:
— Ау… Зен, какво е направил? Той е толкова свестен човек!
Зена затвори вратата и погледна пакета. Беше увит в златиста луксозна хартия и имаше червена панделка, завързана на стегната четворна фльонга. Големите ръце на Хъди сигурно се бяха занимавали цял час с него. Зена свали панделката. Вътре имаше кърпичка от шифон, безвкусна и евтина, точно лъскавия подарък, който Хъди би избрал след няколкочасово старателно търсене.
Хорти изведнъж осъзна, че Зена плаче.
— Какво има?
Тя седна до него и взе ръцете му в своите.
— Аз отидох и казах на Човекоядеца, че Хъди ме… ми досажда. Това е причината да го уволнят.
— Но… Хъди никога не ти е правил нищо! Нищо лошо.
— Знам — прошепна Зена. — Ох, знам. Излъгах. Хъди трябваше да се махне — незабавно.
Хорти се опули срещу нея.
— Това не го разбирам, Зен.
— Ще ти обясня — внимателно каза тя. — Болезнено е, Хорти, но така може би ще предотвратим нещо друго, което би било много по-болезнено. Ти вчера си говореше с Хъди, помниш ли?
— О, да. Наблюдавах ги как забиват колове заедно с Джими, Оул и Стинкър. Обичам да ги гледам. Застават в кръг около кола с техните големи, тежки ковашки чукове и всеки удря лекичко — туп, туп, туп, туп — а после всеки издига чука право над главата си и го стоварва с всичката си сила — бам, бам, бам, бам — толкова бързо! И оня мити кол, просто потъва в земята! — той млъкна, с блеснал поглед, целият погълнат от бързия като картечница ритъм на ковашките чукове, запечатани с всичките детайли в кинокамерата, която представляваше съзнанието му.
— Да, скъпи — търпеливо рече Зена. — И какво каза на Хъди?
— Отидох да пипна върха на кола вътре между железния обръч, където е целия на трески. Казах: „Божичко, съвсем е смазан!“ А Хъди каза: „Само си помисли колко смазана щеше да бъде ръката ти, ако я беше сложил там, докато го зачуквахме.“ А аз му се присмях и казах: „Нямаше да ме притеснява дълго време, Хъди. Щеше да порастне отново.“ Това е всичко, Зен.
— Никой друг ли не те чу?
— Никой. Занимаваха се със следващия кол.
— Добре, Хорти. Хъди трябваше да се махне, защото ти му каза това.
— Ама… ама той си помисли, че това е шега! Той просто се засмя… какво съм направил, Зен?
— Скъпи ми Хорти, казах ти, че никога и на никого не бива да споменаваш и думичка за ръката ти, или за неща, които порастват отново, след като са отрязани, или въобще за нещо подобно. Трябва ден и нощ да носиш ръкавица на лявата си ръка и никога да не правиш нещо със…
— …с моите три нови пръста?
Тя захлупи устата му с ръка.
— Никога не го споменавай — изсъска тя — пред някого, освен пред мен. Никой не бива да знае. Ето. — Тя стана и хвърли лъскавата кърпичка в скута му. — Задръж я. Гледай я и мисли за нея и… и ме остави на мира за известно време. Хъди беше… аз… не искам да те виждам известно време, Хорти. Съжалявам.
Тя се обърна и излезе, оставяйки го шокиран, наранен и дълбоко засрамен. И когато много късно същата нощ тя дойде при леглото му, подпъхна топлите си малки ръце около него и му каза, че вече всичко е наред, той спря да плаче, беше щастлив, че не може да говори. Той зарови лице в рамото и и, треперещ, си даде дума — тържествено си обеща, на себе си, а не на нея, че винаги, винаги ще прави каквото тя му каже. Те никога повече не отвориха дума за Хъди.
Гледките и миризмите бяха съкровища. Той съхраняваше книгите, които четяха заедно — фантастични като (???:) „Червеят Ороборо“, „Мечът в скалата“ и „Вятърът във върбите“; необикновени, чудати, дълбоко човешки книги, всяка единствена по рода си, като „Зелени замъци“, „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, „Война с тритоните“ на Чапек и „Невинното пътешествие“.
Музиката беше съкровище — весела музика като полката от „Остров от злато“ и какофоничните откровения на Спайк Джоунс и Ред Ингълс; богатия романтизъм на Крозби (Б.пр.: Бинг Крозби — 1904–77 — известен американски певец и филмов актьор.), който пееше „Адесте фиделес“ или „Чучулига“ така, все едно всяка от тях му беше любимата, както и кристалните хармонии на Чайковски; също и създателите, Франк (Б.пр.: Френски композитор и органист, роден в Белгия. 1822–90.), изобилстващ с въображение, цветя и вяра, Бах, ахатов и кристален.
Ала съкровищата, които Хорти ценеше най-много, бяха сънливите разговори в тъмното, понякога дълго след като панаирния ден е преминал, друг път докато камионът ги друсаше по някой обсипан с лунна светлина път.
— Хорти…
(Единствено тя го наричаше Хорти. Никой друг не я чуваше. Беше нещо като лично галено име.)
— Ммм?
— Не можеш ли да заспиш?
— Мисля си…
— Мислиш си за своята детска любов?
— Откъде знаеш? Ъ… не ме ли поднасяш, Зен?
— О, извинявай, миличък.
Хорти се обади в тъмното:
— Кей беше единственият човек, който изобщо ми е казвал нещо хубаво, Зен. Единственият. Не само през оная нощ, когато избягах. Понякога в училище тя просто се усмихваше, ей така, без нищо друго. Аз… аз я чаках да се усмихне. Ти ми се подиграваш.
— Не, Дечко. Не ти се подигравам. Толкова си сладък.
— Е — той зае отбранителни позиции, — понякога обичам да си мисля за нея.
Той действително мислеше за Кей Халоуел, при това често, понеже това беше третото нещо, слънцето и луната. Черният спътник беше Армънд Блует. Той не можеше да мисли за Кей, без да се сети за Армънд, макар и да се опитваше. Ала понягога студените, влажни очи на някой проскубан мелез в някой селски двор,
