невероятно и абсолютно еднакви.
През следващите месеци Монетър трескаво изследваше части от дърветата. Работните му микроскопи отчитаха същото нещо. Той придума шефа си да му даде да използва триста-степенния микроскоп, който лабораторията съхраняваше покрит със стъклена камбана. Резултатът беше същия. Дърветата бяха еднакви, и то не листо с листо, а клетка с клетка. Кора, камбий, (Б.пр.: Слой от образувателни клетки между кората и сърцевината на дърво.) сърцевина — едни и същи.
Собствените му неуморни опити го насочиха към следващата му стъпка. Той взимаше мострите си от дърветата след най-щателни измервания. Браздата от един „улов“ от кората на Дърво А се издълбаваше на Дърво Б с точност до милиметри. И един ден Монетър определи мястото по двете дървета, където щеше да дълбае, постави бургията си на дърво А и взе мостра от него, но докато я вадеше, счупи бургията и не можа да вземе мостра от другото дърво.
Той, разбира се, обвини бургията, оттам хората, които я бяха изработили и оттам всички хора, след което се разбесня из къщата си, за щастие в собствените си владения.
Ала когато на следващия ден отиде пак, той откри, че на Дърво Б имаше дупка точно на мястото, съответстващо на нареза на Дърво А.
Той застана с пръсти върху необяснимата дупка и дълго време дейният му мозък беше напълно спрял да работи. После той внимателно извади ножа си и издълба кръст в Дърво А, а на същото място в Дърво Б — триъгълник. Издълба ги дълбоки и ясни и отново се прибра, за да чете още от неразбираемите си книги за клетъчната структура.
Когато се върна в гората, и на двете дървета имаше кръстове.
Той направи още много опити. Дълбаеше различни фигури във всяко дърво. Боядисваше ги с цветни петънца.
Той откри, че външни пластове, като боя и заковани парчета дърво, оставаха непроменени. Всичко обаче, свързано със структурата на дървото — издълбаване, драскотина, отрязване или дупка — се повтаряше от Дърво А на Дърво Б.
Дърво А беше оригиналът. Дърво Б беше нещо като… копие.
След две години работа по Дърво Б Пиер Монетър откри, с помощта на електронен микроскоп, че, даже без да се взима предвид функцията на точно копиране, Дърво Б беше различно. В ядрото на всяка клетка на Дърво Б имаше по една единствена гигантска молекула, сходна с въглеводородните ензими, която можеше да видоизменя елементите. Три клетки, отделени от кора или листна тъкан, след един час се заменяха с три нови. Изтощен, необикновеният ензим след това си „почиваше“ час-два и бавно започваше да се възстановява — всеки атом от съответния атом от заобикалящата го тъкан.
Даже в най-простия си вариант контролът на възстановяването на засегната тъкан е деликатна работа. Всеки биолог би могъл да опише съвсем ясно какво става, когато клетките започват да се възобновяват — какви метаболични фактори са налице, каква обмяна на кислород настъпва, колко бързо, с каква големина и с какво предназначение се развиват новите клетки. Те обаче не могат да ви кажат защо. Не могат да обяснят какво дава сигнала „Старт!“ на една полу-разрушена клетка, нито какво казва „стоп.“ Те знаят, че ракът се дължи на неправилно действие на този контролен механизъм, но не казват какво представлява този механизъм. Всичко това е вярно за нормалната тъкан.
Какво обаче, когато става въпрос за Дърво Б на Пиер Монетър? То никога не се възстановяваше нормално, а винаги копираше Дърво А. Издълбайте резка на някой клон от Дърво А. Отчупете съответстващия клон от Дърво Б и го занесете у дома си. За дванайсет до четиринайсет часа този клон ще свърши тежката работа да се видоизмени така, че да има издълбана резка. После ще спре „дейността“ си и ще си остане най-обикновено парче дърво. Тогава се върнете при Дърво Б и ще откриете нов, възстановен клон, и то с идеално издълбана резка в него.
Тук дори и опитът и професионалната ерудиция на Пиер Монетър не можеха да намерят изход от задънената улица. Клетъчната регенерация е една загадка. Клетъчното дублиране е крачка отвъд една неразгадаема енигма. И все пак някъде, по някакъв начин това невероятно дублиране се контролираше и Монетър с настървение се захвана да открие как става това. Той бе дивак, който е чул радио и търси източника на сигнала. Беше куче, което чува стопанина си да крещи от мъка, понеже едно момиче му е написало в писмо, че не го обича. Той виждаше резултата се опитваше да открие причината — без подходящи средства и без способността да я проумее, даже и да му я поднесяха на тепсия.
Един пожар направи това вместо него.
Неколцината, които го познаваха по физиономия — никой не го познаваше по друг начин — се изумиха, че той се присъедини към доброволците-пожарникари онази есен, когато хълмовете бяха забулени в пушека от пламъците, които вятърът, подобно на ездач с камшик, пришпорваше във всички посоки. Години наред след това се разправяше легендата за слабичкия мъж, който се борил с пожара така, все едно с това щял да избави душата си от ада. Разказваха как са пресекли новия фронт на пожара и как слабичкият мъж заплашил горския стражар, че ще го убие, ако не премести ограничителната линия на пожара със стотина метра по на север, откъдето е била планирана. Слабичкият мъж влезе в историята с битката си с насрещния огън, поливайки го със собствената си пот, за да го задържи настрана от един определен участък от гората. А когато пожарът се приближи до границата на насрещния огън и мъжете се разпръснаха и побягнаха, слабичкият мъж не хукна заедно с тях, а остана, приклекнал в димящия мъх между два млади дъба, с брадва и лопата в окървавените си ръце и огън в очите, по-горещ от всеки пламък, някога докосвал дърво. Те видяха всичко това…
Те не видяха как Дърво Б затрепери. Техните очи не гледаха заедно с очите на Монетър, за да се взират през горещината, дима и мъгливия облак, надвиснал от изтощение пред погледа му. Не бяха там да видят как ученият протяга умствените си пипала, за да сграбчат факта, че разтърсването на Дърво Б е точно съгласувано с пламъците, бушуващи сред едно сечище на петнайсетина метра от него.
Той го наблюдаваше със зачервени очи. Пламъците облизваха каменистото сечище, и дървото се разтърсваше. Пламъците теглеха пръстта като ураган, който развява нечия коса, и когато огънят затрептя и се устреми нагоре, Дърво Б остана неподвижно. Когато обаче вихрена вълна от студен въздух нахлу, за да запълни създадения от горещината вакуум, последвана от пълзящите по земята пламъци, дървото се разтресе и настръхна, залюля и затрепери.
Монетър довлачи почти раздраното си тяло до сечището и започна да следи пламъците. Оранжево- червеникава стрела там — дървото не трепна. Облизване от огнен език там — дървото се раздвижи.
Така той го откри, насред една оголена базалтова скала. Преобърна един камък с пръсти — при докосването се чу съскане — и под него намери мътен кристал. Пъхна го под мишницата си и с клатушкане се довлече обратно при своите дървета — вече сред малък остров, построен от пръст, пот и огън от неговата собствена демонична енергия — и се строполи между дъбовете, докато огънят продължаваше да бушува около него.
Точно преди изгрев слънце той залитайки премина през истински кошмар, през един пращящ, утихващ ад, добра се до къщата си и скри кристала. Успя да измине още половин километър в посока към града, след което припадна. Дойде в съзнание в болницата и веднага изяви желание да го изпишат. Отначало те отказваха, после го завързаха за леглото и накрая той избяга през прозореца през нощта, за да бъде със своя кристал.
Може би причината бе, че той се намираше на ръба на лудостта, или че съзнанието и подсъзнанието му се бяха слели почти напълно. По-вероятно се дължеше на това, че той притежаваше онзи негов необичаен, деен, търсещ ум. Определено малко бяха хората (ако въобще имаше такива), които бяха правили това преди, но той успя. Той установи контакт с кристала.
Направи го с меча на своята омраза. Кристалът безучастно потрепваше срещу него през всичките му експерименти — всичко, което се осмеляваше да опита. Трябваше да внимава, след като откри, че е живо. Микроскопът му му го показа — това не беше кристал, а свръх-охладена течност. Представляваше една единствена клетка с шлифована стена. Кристализираната течност вътре беше колоид с индекс на пречупване на светлината като на полистирола и имаше сложно ядро, което беше мистерия за него.
Неговото нетърпение беше в конфликт с предпазливостта му — той не се осмеляваше да провежда експерименти с прекалено високи температури, окисляване и механични удари. Изпаднал в ярост от
