безсилието си, той удостои кристала с една доза от изтънчената омраза, която бе развил с времето, и нещото… изпищя.
Звук не се чу. Беше нещо като натиск в съзнанието му. Нямаше и определена дума, но натискът бе мъчително отрицание, импулс със заряд „не“.
Пиер Монетър седеше смаян пред очуканата си маса и откъм тъмнината в стаята си се взираше в кристала, който беше поставил в светлия кръг под една работна лампа. Той се наведе напред, присви очи и съвсем откровено — тъй като той изпитваше опустошителна ненавист към всичко, което му пречеше да го проумее — отново предаде импулса на своята омраза.
— Не!
Съществото реагира с този беззвучен вик, все едно го бе убол с гореща карфица.
Разбира се, той беше съвсем запознат с феномена на пиезоелектричеството, (Б.пр.: От piezein /др. гр./ — натискам, притискам.) при който дадени кварцов кристал или сегнетова сол (Б.пр.: Безцветно кристалинно съединение, калиев-натриев тартарат, използвано в електрониката като пиезоелектрически материал.) при натиск генерират слаб електрически сигнал, както и обратно — леко изменят формата си, когато през тях премине ток. Това беше нещо аналогично, понеже кристалът всъщност не беше истински кристал. Мисленият му сигнал явно предизвикваше в кристала реакция в мисловните „честоти“.
Той се замисли.
Съществуваше едно неестествено, анормално дърво и то по някакъв начин бе свързано с този кристал, заровен на петнайсет метра разстояние, тъй като, когато пламъците приближаваха кристала, дървото се разтърсваше. Когато той опари кристала с огъня на своята омраза, то реагира.
Възможно ли беше кристалът да е създал това дърво по модел на другото? Но как? Как?
— Няма значение как — измърмори той. С времето щеше достатъчно добре да разбере това. Той можеше да наранява съществото. Законите и наказанията нараняват; потисничеството наранява; власт е способността да се причинява болка. Този невероятен предмет щеше да прави всичко, което той поиска, в противен случай той щеше да го пребие до смърт.
Той грабна един нож и изтича навън. Под бледата лунна светлина той изрови един стрък от босилека, който растеше до старата конюшня, и го засади в кутия от кафе. В подобна кутия сложи пръст. Когато ги внесе вътре, той посади във втората кутия.
Той седна зад масата да се съвземе и да събере един особен вид сили. Беше разбрал, че има необикновена власт над собственото си съзнание. Донякъде приличаше на акробат, който може да накара даден раменен мускул, или бедро, или част от ръка да подскачат и мърдат поотделно. С мозъка си той правеше нещо подобно на настройване на електронен инструмент. Канализираше умствената си енергия в специфичната „дължина на вълната“, която нараняваше кристала, и внезапно и разтърсващо я изхвърляше навън.
Той направи това много пъти поред. После остави кристала на мира, докато се опитваше да включи в жестоките си психични удари някаква заповед. Той ясно си представи повяхналалото босилеково храстче, но във втората кутия.
Той многократно удари и бичува кристала със заповедта. Чуваше единствено неговото хленчене. Веднъж дълбоко в съзнанието си засече калейдоскопичен проблясък на впечатления — дъбовото дърво, пожарът, черна, обсипана със звезди празнота, издълбан в кората триъгълник. Беше за кратко, и после дълго време не се повтори нищо подобно, но Монетър беше убеден, че впечатленията са дошли от кристала, че той протестираше за нещо.
Съществото отстъпи — той го усети, че се предава. Зашлеви го още два пъти за всеки случай и си легна.
На сутринта той имаше две храстчета босилек. Само че едното беше уродливо.
Панаирният живот напредваше с тежки и равномерни стъпки, сезон след сезон, навързани един за друг като халки на верижка. За Хорти годините там означаваха три неща — принадлежност, Зена и едно слънце с черна луна за спътник.
След като Човекоядецът излекува неговата — „нейната“ — ръка и розовият белег зарастна, новото джудже беше прието. И остана. Това вероятно се дължеше на готовността, излъчваща се от него, на възторженото, страстно желание да намери мястото си и да бъде от истинска полза, а може би и заради някаква прищявка или небрежие от страна на Човекоядеца, но Хорти остана.
Всички в панаира — глупчовците и общите работници, викачите и лъжливите им клиенти, танцьорите и огнегълтачите, змиеукротителите и механиците на въртележките, художниците и рекламните помощници — всички имаха нещо общо, което стоеше над всякакви полови, расови, етнически и възрастови различия. Всички те бяха панаирджии, интересуващи се да събират бакшишите си и да ги влагат в едно нещо, едно единствено нещо, за което работеха — да съберат тълпа и да я убедят да се нареди на опашка пред проверителя на билетите. И Хорти беше част от всичко това.
Хорти пееше заедно със Зена в техния номер, който беше след Бетс и Берта, други две сестри с общо тегло над триста килограма. Обявявани като „Малките Сестри“, Зена и Дечко започваха с комичен фарс на предшестващия номер, а после преминаваха в свой собствен — обичайната остроумна песничка и танц, завършващи със зашеметяващ вокал — хармоничен фалцет. Гласът на Дечко беше чист и верен и си заедно с плътния контраалт на Зена двамата звучаха омайващо като църковен орган. Те работеха също и в Детския Град — миниатюрно градче със собствена пожарна, кметство и ресторанти, всичките с размери като за деца; възрастни не се допускаха. Дечко сервираше слаб чай и бисквити на ококорените, луничави дечица по провинциалните панаири и се чувстваше част от тяхното учудване и част от вярата им в този магически град. Част от… част от… това беше дълбоко вълнуваща тема във всичко, което правеше Дечко. Дечко беше част от Хорти, а Хорти беше част от света, за пръв път в живота си.
Техните четиресет камиона обикаляха из Скалистите планини и се движеха като керван по Пенсилвания Търнпайк, нахлуваха с оглушителен рев в Отава Феърграундс и се смесваха с тълпите във Форт Уърт Експъзишън. Веднъж, когато беше на десет години, Хорти помогна на гигантката Бетс да роди детето си на бял свят и това не му направи особено впечатление, тъй като си беше част от непредсказуемото и неочакваното, с което беше изпълнен живота на всеки панаирджия. Друг път един глупчо, едно щастливо, безмозъчно джудже, което седеше в дъното на сцената в шоуто на уродите, (Б.пр.: Странична атракция на панаир, увеселителен парк и пр., в която се излагат на показ ненормално развити хора — джуджета, гиганти, уроди и т.н.) умря в ръцете на Хорти, след като бе пил луга. Белегът, който оставиха в паметта на Хорти онази всяваща ужас кърваво-червена уста и разширените от болка и недоумение очи — този белег беше част от Дечко, който беше Хорти, който беше част от света.
Второто нещо беше Зена, която беше неговите ръце, неговите очи, неговия мозък, докато той свикне с новото положение, докато се научи да се държи абсолютно естествено като джудже-момиче. Зена бе тази, която го бе направила част от света и неговото измъчено его се вкопчи в този подарък. Тя му четеше — десетки книги, десетки видове книги — с нейния плътен, изразителен глас, който съвсем естествено играеше ролите на всички герои в разказа. Тя го въведе в музиката с китарата си и грамофонните си плочи. Нищо от това, което научи, не го промени, но и нищо научено не се забравяше. Тъй като Дечко имаше еидетична (Б.пр.: Отнасяща се до умствени представи, които са необикновено ярки и почти фотографически точни.)
