или пък премереният, възвестяващ звук от завъртане на ключ в секретна ключалка довеждаха право в стаята му Армънд заедно с плоския му сарказъм и тежките му, готови за удар ръце. Зена знаеше това, затова и винаги му се смееше, когато споменаваше Кей…
Толкова много научи той през тези сънливи диалози. Например за Човекоядеца.
— Как изобщо е станал панаирджия, Зен?
— Не мога да кажа точно. Понякога ми се струва, че той мрази панаира. Като че ли презира хората, които идват и предполагам, че се занимава с тази работа най-вече понеже това е единственият начин, по който може да запази своите… — Тя млъкна.
— Какви, Зен?
Тя помълча малко, после отново се обади:
— Той има някой хора, за които… много се грижи — обясни тя най-накрая. — Солум. Гогол, Момчето- Риба. Малкия Пени беше един от тях. — Малкият Пени беше глупчото, който бе пил луга. — И още няколко. Също и някои от животните. Двукраката котка, и Циклопите. Той… обича да е край тях. Някои от тях бяха негови още преди да влезе в шоубизнеса. Но сигурно са му стрували доста. По този начин той може да прави пари от тях.
— Защо ги обича, по-специално?
Тя неспокойто се завъртя.
— Той е от същия вид като тях — промълви тя, после каза:
— Хорти, недей никога да му показваш ръката си!
Една нощ в Уисконсин нещо събуди Хорти.
Ела тук.
Не беше звук. Не бяха и думи. Беше вик. Имаше нещо свирепо в него. Хорти остана да лежи неподвижно.
Ела тук, ела тук. Ела! Ела!
Хорти се изправи. Чуваше прерийния вятър и щурците.
Ела! Този път беше различно. Пробляснала беше искрица гняв. Беше овладяно и заповедническо и притежаваше нещо от удоволствието, което един Армънд Блует изпитва, когато хване момчето в неоспорим грях. Хорти се измъкна от леглото и се изправи, дишайки тежко.
— Хорти? Хорти, какво има? — Гола, Зена се заизмъква от неясната белота на чаршафите си, подобно на видение на тюлен в бялата пяна на прибоя.
— Трябва да… отида — с мъка каза той.
— Какво е? — напрегнато прошепна тя. — Като глас вътре в теб?
Той кимна. Яростната заповед го прониза отново и лицето му се изкриви.
— Не отивай — прошепна Зена. — Чуваш ли ме, Хорти? Да не си се помръднал. — Тя си навлече един халат. — Връщай се обратно в леглото. Дръж се здраво. Каквото и да правиш, не напускай този фургон. То… ще престане. Обещавам ти, че скоро ще спре. — Тя го избута обратно до леглото му. — Не отивай никъде, независимо какво се случи.
Заслепен, зашеметен от този настойчив, болезнен натиск, той се отпусна на леглото. Викът отново избухна в мозъка му; той подскочи.
— Зен…
Ала тя беше излязла. Той се изправи, хванал главата си в ръце, после си спомни голямата настоятелност на нарежданията и и отново седна.
Появи се отново и беше… непълно. Прекъсна.
Той остана съвсем неподвижен и го потърси „пипнешком“ със съзнанието си, плахо и внимателно, все едно докосваше с език болен зъб. Беше си отишло. Изтощен, той се отпусна назад и заспа.
На сутринта Зена беше във фургона. Той не я беше чул да влиза. Когато я попита къде е била, тя му хвърли загадъчен поглед и каза:
— Навън.
Тъй че той не я пита нищо повече. Когато обаче закусваха заедно с Бъни и Хавана, тя неочаквано го сграбчи за ръката, използвайки момента, че другите бяха отишли до печката и тостера.
— Хорти! Ако някога пак чуеш такъв вътрешен глас, ме събуди. Събуди ме веднага, чуваш ли?
Тя беше толкова разпалена, че той се изплаши. Едва успя да кимне и другите се върнаха. Той не забрави думите и. След това не бяха много случаите, когато той я събуждаше и тя безмълвно се измъкваше навън, за да се върне след няколко часа. И когато той разбра, че извикванията не бяха за него, те престанаха.
Сезоните се сменяха и панаирът се разрастна. Човекоядецът все така беше вездесъщ в него, като общите работници и гледачите на животни, каскадьорите и шофьорите той бичуваше със своето оръжие — презрението си, което открито развяваше като изваден от ножницата меч.
Карнавалът растеше — на големина. Бъни и Хавана растяха — на възраст, както и Зена, по неуловими начини. Хорти обаче изобщо не растеше.
Той — тя — вече беше постоянен участник, с чисто сопрано и черни ръкавици. Имаше одобрението на Човекоядеца, който сдържаше презрението си, като казваше „Добро утро“ — висока чест — и който рядко имаше какво повече да каже. Останалите обичаха Хорти-Дечко по непринудения, шумен начин, присъщ на панаирджиите.
Шоуто вече пътуваше с открити товарни вагони, имаше рекламни агенти и шеметно високи прожектори, шатра за танци и сложни, многокръгови влакчета въртележки. Едно известно списание беше публикувало снимки и дълга статия за панаира, в която се отделяше специално внимание на „Особените хора“ в него („Шоу на уродите“ беше неудобна фраза.) Вече имаше прес-център и мениджъри, а големи организации всяка година подновяваха поканите си към шоуто. Имаше аудиоуредби за сценичните платформи, както и обновени — не нови, а обновени — фургони за работещите.
Човекоядецът отдавна беше зарязал навика си да чете мислите на хората и освен онези, които работеха навън, почти никой не го виждаше. В статиите по списанията той беше „съдружник“, когато въобще го споменаваха. Рядко го интервюираха и никога не го снимаха. В работното си време той беше със своите служители, или обикаляше наоколо, а свободните си часове прекарваше със своите книги, със своята лаборатория на колела и със своите „Особени хора“. Разправяха как са го виждали да стои в тъмните часове на сутринта сред пълния с нощни звуци мрак, скръстил ръце зад гърба си, прегърбил мършавите си рамена, и да гледа Гогол в големия му аквариум, или да се взира в двуглавата змия или в заека без козина. В такива случаи нощните пазачи и гледачите на животни се бяха научили да стоят настрана. Те безшумно се отдалечаваха, клатейки глави, и го оставяха сам.
— Благодаря ти, Зена. — Тонът на Човекоядеца беше любезен и мек.
Зена уморено се усмихна, затвори вратата на фургона и нощният мрак остана навън. Тя отиде до хромно-сивия пластмасов „плетен“ стол до бюрото му и се сви там, затъкнала халата си под пръстите на краката си.
— Достатъчно спах — каза тя.
Той и наля вино — искрящо Мозел. (Б.пр.: Вид бяло вино, произвеждано в долината на река Мозел, североизточна Франция.)
— Малко необичаен час за това — предложи той, — но знам, че ти харесва.
Тя взе чашата и я остави в единия ъгъл на бюрото. Беше се научила да чака.
— Днес намерих още няколко — каза Човекоядецът. Той отвори една тежка махагонова кутия и извади оттам облицована с кадифе табла. — Предимно млади екземпляри.
— Това е добре — отбеляза Зена.
— Хем е добре, хем не е — сприхаво каза Човекоядецът. — По-лесно се борави с тях, но пък не могат да правят толкова много. Понякога се чудя защо изобщо се занимавам.
— Аз също — рече Зена.
Стори и се, че изпод дълбоките вдлъбнатини очите му я стрелнаха и се отместиха от нея, но не беше сигурна. Той каза:
— Виж тези.
