— Доволен ли си, че изчакахме?
— О, да. Хм. Определено да. — Изведнъж чакането му се стори непоносимо. Той почти безразсъдно грабна чашата с питието си и я пресуши.
Китаристът сбърка една нота. Тя погледна обидено. Армънд каза:
— Тук май не е особено приятно тази вечер, нали?
Очите и заблестяха.
— Знаеш ли някое по-уютно място? — тихо попита тя.
Сърцето му подскочи и се блъсна в дъното на адамовата му ябълка.
— Определено да — успя да каже той.
Тя наведе глава с необикновено, овладяно покорство, което направо му причини болка. Той хвърли една банкнота на масата, наметна пелерината на раменете и и я изведе навън.
В таксито той и се нахвърли още преди колата да се отлепи от бордюра. Външно тя като че ли изобщо не се движеше, ала под пелерината тялото и се извиваше и му се изплъзваше — той се озова с плат вместо плът в ръцете, докато профилът на Кей леко се усмихваше и клатеше глава. Това беше мълчаливо, но категорично „не“. Похвала заслужаваше и ниският коефициент на триене на лъскавата коприна.
— Никога не съм знаел, че си такава — каза той.
— Каква?
— Снощи не се държеше по този начин — оплете се той.
— По кой начин, Аа-рмънд? — подразни го тя.
— Не беше толкова… имам предвид, че изобщо не изглеждаше така сигурна в себе си.
Тя го погледна.
— Не бях… готова.
— А, разбирам — излъга той.
След това разговорът замря, чак докато той плати на таксито при кръстовището близо до неговото скривалище. Той започваше да усеща, че положението е извън контрола му. Но така или иначе, ако тя водеше нещата, както досега, той беше повече от готов това да си остане така.
Като тръгнаха по мръсната тясна уличка, той каза:
— Не обръщай внимание на това, Кей. Горе е съвсем различно.
— Когато съм с теб, всичко е хубаво — каза тя и настъпи някакъв боклук. Той остана много доволен.
Те се качиха по стълбите и той отвори вратата с артистичен жест.
— Влез, красавице, в царството на мечтателите.
Тя влезе с танцова стъпка и започна да се възхищава на завесите, на лампите, на картините. Той затвори вратата и пусна резето, хвърли шапката си на леглото и дебнешком тръгна към нея. Точно щеше да я прегърне изотзад, когато тя подскочи настрани.
— Какво начало само! — извика тя. — Да си оставиш там шапката. Не знаеш ли, че да оставиш шапка върху легло носи нещастие?
— Днес е моят щастлив ден — обяви той.
— Също и моят — каза тя. — Така че хайде да не го разваляме. Да си представим, че винаги сме били тук, и ще останем тук завинаги.
Той се усмихна.
— Това ми харесва.
— Радвам се. По този начин — каза тя и, като го видя, че приближава, напусна ъгъла, където беше застанала, — няма защо да бързаме. Може ли да получа едно питие?
— Можеш да получиш и луната — пропя той и отвори вратата на кухничката. — Какво ти се пие?
— О, колко прекрасно. Остави на мен, остави на мен. Ти отиди в другата стая и седни, Господин Мъж. Това е женска работа. — Тя го избута навън и енергично се зае с коктейлите.
Армънд се изтегна на леглото, вдигна краката си на кленовата масичка за кафе и унесено се заслуша в звъна на чаши и звука от преливането на течности, които долитаха от съседната стая. Лениво се зачуди дали не би могъл да я накара всяка вечер да му носи чехлите.
Тя безшумно влезе в стаята, като крепеше с една ръка табличка с две уискита със сода. Коленичи и остави табличката на масата за кафе, после се отпусна в един фотьойл. През цялото време държеше едната си ръка зад гърба.
— Какво криеш? — попита той.
— Тайна.
— Ела тук при мен.
— Нека първо мъничко да поговорим. Моля те.
— Мъничко. — Той се захили. — Ти си виновна, Кей. Толкова си красива. Хм. Направо ме подлудяваш… разпалваш страстите ми. — Той започна да потрива ръце.
Тя затвори очи.
— Армънд…
— Да, малкото ми момиче — покровителствено отвърна той.
— Наранявал ли си някога човек?
Той се изправи.
— Аз? Кей, страхуваш ли се? — Той леко изпъчи гърди. — Страх те е от мен? Защо, аз няма да те нараня, скъпа.
— Не говоря за себе си — малко нетърпеливо каза тя. — Просто те попитах — наранявал ли си някога човек?
— Ама как, разбира се, че не. Имам предвид, не умишлено. Запомни — моята работа е да отстоявам справедливостта.
— Справедливост. — Това като че ли и звучеше добре. — Има два начина да нараняваш хората, Армънд — външно, където си личи, и вътрешно, където остава белег и раната гноясва.
— Не те разбирам — каза той. Наред с нарастващото му смущение се възвръщаше и надутият му стил на говорене. — Кого съм наранил?
— Кей Халоуел, — безпристрастно каза тя, — чрез натиска, който прилагаш върху нея. Не защото е непълнолетна — в това отношение ти си престъпник само на хартия, а в някои щати даже и това не би било достатъчно…
— Не, виж сега, млада госпожице…
— …А защото — спокойно продължи тя — ти систематично унищожаваш вярата, която тя има в човечеството. Ако съществува фундаментална справедливост, тогава ти си престъпник по нейните стандарти заради това, което си.
— Кей, какво ти става? За какво говориш? Няма да търпя това повече! — Той се облегна назад и скръсти ръце. Тя седеше и мълчеше.
— Знам — каза той, донякъде на себе си, — ти се шегуваш. Така ли е, скъпа?
Тя продължи със същия равен и безпристрастен тон:
— Ти си виновен за това, че нараняваш други хора по двата начина, които споменах. Физически, където е видимо, и психически. Ти ще бъдеш наказан и по двата начина, Ваша Справедливост Блует.
Ноздрите му издишаха съдържанието на дробовете му.
— Това е прекалено. Изобщо не съм те довел тук за такива дивотии. В края на краищата май трябва да ти напомня, че не съм човек, с когото можеш да си играеш. Хм. По въпроса за твоя имот…
— Не си играя, Армънд. — Тя се надвеси към него над ниската масичка. Той вдигна ръце.
— Какво искаш? — прошепна той, преди да успее да се спре.
— Твоята носна кърпичка.
— Моята н… какво?
Тя я измъкна от джобчето на гърдите му.
— Благодаря. — Докато говореше, тя я разгъна, съедини две ъгълчета и ги завърза. Пъхна в примката лявата си ръка и закрепи кърпичката под лакътя си. — Ще те накажа първо по начина, по който не личи — информира го тя, — като ти напомня така, както никога няма да можеш да забравиш, как веднъж ти нарани
