(Това е писмото, което наетият от Армънд Блует крадец откри в стаята на студента от Държавния Медицински Институт Робърт Халоуел.)
— Да, аз съм Пиер Монетър. Влезте. — Той се отмести от вратата и момичето влезе.
— Това е толкова мило от ваша страна, г-н Монетър. Знам, че сигурно сте ужасно зает. А и най- вероятно изобщо няма да сте в състояние да ми помогнете.
— Бих могъл да не ви помогна, дори и да съм в състояние — каза той. — Седнете.
Тя си избра един сгъваем шперплатов стол, който се намираше в единия край на полу-писалищната, полу-лабораторна пейка, заемаща почти цяла стена от фургона. Той я изгледа студено. Чуплива руса коса, очи, понякога сивосини, друг път с една идея по-тъмни от небесно-синьо. Престорено спокойствие, което той разшифрова съвсем лесно с неговите обучени сетива. Тя е разтревожена, помисли си той; изплашена и засрамена от това. Той почака.
Тя каза:
— Има едно нещо, което трябва да открия. Случи се отдавна. Почти го бях забравила, а после видях афишите ви и си спомних… може и да греша, но ако само… Тя притисна ръцете си една в друга. Монетър ги погледна и после отново насочи хладния си поглед към очите и.
— Извинете ме, г-н Монетър. Май не мога да стигна до същината на нещата. Всико е толкова неясно и толкова… ужасно важно. Въпросът е следният — когато бях малка, на седем или осем години, едно момче от моя клас в училище избяга от къщи. Беше някъде на моята възраст и май страхотно се бяха скарали с втория му баща. Мисля, че беше наранен. Ръката му. Не знам колко сериозно. Аз бях сигурно последният човек в града, който го видя. Оттогава никой не го е виждал.
Монетър взе някакви книжа, прегледа ги и ги върна на мястото им.
— Наистина не знам с какво мога да ви помогна, госпожице…
— Халоуел. Кей Халоуел. Моля ви да ме изслушате, г-н Монетър. Бих петдесет километра път, за да се срещна с вас, понеже не мога да си позволя да пропусна и най-незначителния шанс…
— Ако смятате да плачете, ще трябва да се разкарате оттук — изръмжа той. Гласът му беше толкова груб, че тя се сепна. След това той благо я подкани:
— Моля, продължете.
— Бл-лагодаря ви. Ще бъда кратка… Точно се беше стъмнило, една мъглива дъждовна вечер. Ние живеехме край магистралата и аз излязох в задния двор, за да свърша нещо… не помня точно… все едно, той беше там, стоеше до светофара. Говорих с него. Той ме помоли да не казвам на никого, че съм го видяла, и аз спазих обещанието си, до днес. След това — тя затвори очи, явно опитвайки се да възстанови всяка частичка от спомена, — май някой ме извика. Аз тръгнах да се прибирам и го оставих. След малко обаче отново надникнах навън и го видях да се качва в каросерията на един камион, който беше спрял на светофара. Беше един от вашите камиони. Сигурна съм, че беше от вашите. Както беше боядисан… и вчера, когато видях вашите афиши, се сетих за него.
Монетър мълчеше, а хлътналите му очи бяха безизразни. После той някак внезапно осъзна, че тя е свършила да говори.
— Това се е случило преди дванайсет години? И, предполагам, вие искате да знаете дали това момче е дошло в панаира.
— Да.
— Не е. Ако е идвал тук, аз със сигурност щях да разбера това.
— О… — Гласът и прозвуча немощно, съкрушено, и все пак с примирение. Явно не бе очаквала друг отговор. Тя видимо се съвзе и каза:
— Той беше дребен за възрастта си. Имаше много тъмна коса и очи и продълговато лице. Казваше се Хорти — Хортън.
— Хорти… — Монетър се помъчи да си спомни. Тези две срички му звучаха някак познато. Само че откъде… Той поклати глава:
— Не си спомням нищо за момче на име Хорти.
— Моля ви, опитайте се. Моля ви! Разбирате ли… — Тя го погледна изпитателно, с въпрос в очите.
Той му отговори, като каза:
— Можете да ми имате доверие.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви. Ами, има един мъж, ужасен човек. Навремето той беше настойник на това момче. Той постъпва с мен отвратително — става въпрос за някакво старо съдебно дело и той може да успее да ми попречи да получа едни пари, които трябва да ми се изплатят, когато навърша пълнолетие. Те ми трябват. Не за мен — за брат ми. Той ще става лекар и…
— Не обичам лекарите — каза Монетър. Ако съществуваше боен вик, в който да тържествува омразата, вместо чувството за свобода, (???) той отекна в гласа му, докато изричаше тези думи. Той се изправи. — Не знам нищо за никакво момче на име Хорти, което е изчезнало преди дванайсет години. По никакъв начин не съм заинтересуван от откриването му, особено при положение, че то ще помогне на един човек да превърне себе си в паразит, а пациентите си — в глупаци. Не отвличам хора и не смятам да имам нищо общо с едно издирване, което направо вони на отвличане и изнудване. Сбогом.
Тя беше станала заедно с него. Очите и се бяха разширили.
— Аз… съжалявам. Наистина, аз…
— Сбогом. — Този път думите бяха меки като перушина, казани с внимание, за да и покажат, че любезността му беше кадифена ръкавица върху желязна ръка. Тя се обърна към вратата и я отвори. Спря и го погледна през рамо.
— Може ли да ви оставя адреса си, просто в случай, че някой ден…
— Не може — каза той. Обърна и гръб и седна. Чу как вратата се хлопна.
Той затвори очи, а извитите му, цепнати ноздри се разшириха до кръгли дупки. Човеци, човеци, и техните сложни, безмислени, дребни интриги. В човеците нямаше нищо неразбираемо, нищо загадъчно или озадачаващо. Всичко човешко можеше да бъде изяснено посредством простичкия въпрос: „Каква ти е ползата от това?“ …Какво можеха да знаят хората за една форма на живот, на която бе чужда идеята за извличане на полза от нещата? Какво би могъл да каже един човек за своя кристален събрат, живите кристали, които можеха да комуникират помежду си и не се осмеляваха да го правят, които можеха да си помагат един на друг и се отнасяха към това с презрение?
И какво — той си отпусна една усмивка — какво щяха да направят хората, когато им се наложеше да воюват с чуждоземците? Когато се изправеха срещу враг, който минава в настъпление и после се отказва от него, след което предприема различен вид настъпление, по различен начин, на друго място?
Той потъна в сложните си размисли, повел своите кристалоподобни войници срещу глупавата тълпа на човечеството, и постепенно забрави за безмислените тревоги на едно момиче, търсещо някакво отдавна изчезнало дете заради някаква нейна си користна причина.
— Хей, Човекоядецо.
— Проклятие! Сега пък какво?
Някой неуверено отвори вратата.
— Човекоядецо, има…
— Влизай, Хавана, и говори по-високо. Мразя някой да ми мънка.
Хавана стъпка пурата си на стъпалото и се вмъкна вътре.
— Отвън има един човек, който иска да говори с теб.
Монетър се навъси над рамото му.
— Косата ти е почнала да посивява. Поне каквото е останало от нея. Боядисай я.
— Добре, добре. Веднага, още днес. Съжалявам. — Той отчаяно пристъпи от крак на крак. — Колкото до
